Поредният скучен понеделник започваше. Часът бе 7:00 и аз вече бях готова за работа. Тази сутрин отново се събудих без капка желание за живот - нищо ново. Не зная дали се чувствах така поради факта, че седмицата започваше отначало, че сивото еднообразно ежедневие бе изсмукало щастието ми или че просто си бях депресирана по природа. Знаеш ли, читателю, винаги съм се чудела на това... ала сякаш отговора се крие в последното ми предположение.

Въпреки неистовото ми чувство да се обадя в офиса и да кажа, че не се чувствам добре, за да мога отново да се просна на леглото и да потъна в дълбок сън, събрах сили, пригладих косата си с гребена и грабнах сакото, закачено на стола. 

Още щом подадох носа си навън усетих студения октомврийски вятър, който бързо ме разсъни и ми напомни, че лятото отдавна е зад гърба ми. Времето беше мрачно, небето обсипано с тъмни дебели облаци, асфалта наоколо - мокър. 

"Като цяло обстановката навън е подобна на тази в главата ми..." - помислих си и закрачих със ситни стъпки към кварталното магазинче за закуски. Там правеха най-вкусното и ароматно кафе в целия град! 

А аз обичам кафе. Много. 

Всяка сутрин минавах от там и си взимах две дълги кафета без захар, защото едно просто не ми бе достатъчно. Вратата на малката закусвалня бе широко отворена и отвътре излизаше лека пара, а за аромата на кафе и топли пресни закуски дори няма да споменавам. Целият квартал ухаеше на тази прекрасна миризма. Влетях в помещението толкова бързо, че почти минах през продавача, който се бе заел да чисти витрината отдясно на вратата.

- Уфф... Извинявай, добре ли си?! - сепнах се и протегнах ръка към него. Направих лек жест на изтупване на рамото му и се усмихнах неловко.

- Еха... доста си силна за ръста си... - отвърна ми с изненада. - Ала ако трябва да съм откровен с теб... мисля, че ми нанесе някоя друга щета. - пошегува се хващайки се за рамото, неволно докосвайки моята ръка, която все още стоеше там.

- Ха... никога не подценявай дребните момичета!

Той се усмихна широко, взирайки се с прекрасните си синьо-зелени очи в моите не чак толкова интересни светло кафяви. Не зная колко секунди минаха, но сигурна съм погледите ни стояха заковани така повече от нормалното.

- Кхъм... - прочистих гърлото си в опит да наруша тази неловко странна, но в същото време приятна ситуация.

- Обичайното, нали? Готово е и те чака. - извъртя главата си продавачът към една голяма картонена чаша, захлупена с пластмасова капачка. От малкия процеп се изнизваше топла пара, която се изпаряваше в околността.

- О, това е нещо ново. - възкликнах аз.

- Но е същото - две дълги кафета без захар. Реших просто да ги сложа в една по-голяма чаша за твое удобство. - смотолеви той, почесвайки врата си с бутилката препарат, която държеше в другата си ръка.

- Ха, че си и запомнил как го пия... - отвърнах му, а гласът ми трепна. "Запомнил е как си пия кафето? Хм...", моментално си помислих и неволна усмивка проигра по устните ми.

- Разбира се...

- Ама ние дори не се познаваме, а и ти работиш тук от миналата седмица... Да не си някой луд, който си води дневник кой от клиентите му какво си поръчва? - опитах да се пошегувам, но съжалих в мига, в който произнесох тези думи. - Ъмм, шегувам се! Нали? Да не се обидиш нещо... - смотолевих и започнах да ровя в чантата си, търсейки портмонето си.

- Хаха, няма проблем... а и настина ме разсмя. Така че спокойно, не си ме обидила и също да отговоря на предположението ти - не, не съм психар. Просто ми направи впечатление. Това е. - отвърна той и вдигна рамене.

В този миг читателю, усетих как мрачният и скучен понеделник изведнъж сякаш стана по-интересен, нещо в стомаха ми започна да бушува, а лицето ми сякаш пламна. Хвърлих си бърз поглед в голямата огледална стена от лявата ми страна. Цветът на лицето ми си бе същият. И в този миг видях часовника...

- О, боже... закъснявам! - сепнах се аз. Оставих парите за кафетата на плота и грабнах топлата чаша.

- Хайде, бягай тогава! - подкани ме младият продавач, отстъпвайки в страни.

- Много ти благодаря за кафето и ... извинявай за глуповатата ми шега. Наистина.

- Няма за какво да се извиняваш, а ти казах, че я намирам за смешна.

- Не ти вярвам, но добре. - измърморих тихо изпод нос. Той се разсмя в отговор. - Хайде лек ден и до утре! - казах му, спирайки се на входа.

- И на теб хубав ден. Утре отново! - рече той, усмихвайки ми се широко, разкривайки красивите си бели зъби.

Излязох бързо навън и се насочих към офиса. Вървейки не спирах да усещам това странно чувство на топлина, което кипеше в тялото ми. А в главата ми се стрелкаха всякакви мисли. Една от тях бе по-настоятелна от останалите: "Работи от няколко дни тук, а вече е запомнил как пия кафето си? Кой прави така?"

Устните ми се извиха в мъничка усмивка. Стиснах чашата по-силно, усещайки топлината й. Подобна усещах и в стомаха си. Продължих да вървя целеустремено по улицата, обмисляйки всичко. 

"Изглежда, че все пак този понеделник може би няма да е чак толкова неприятен" - прошепнах си аз и влязох в сградата, където работя.