Думите ми се реят като птици из въздуха. Прелитат през зелените долини, и нощите, обсипани със звезди. И отново стигат до познатия им и любим Еверест. Единственият връх, който никога не успяха да достигнат…

Събират се на ята и започват да летят около него. Разказват му за това какво са видели на юг – за дърветата, отрупани с плодове, за пролетните цветя, и най-вече за приятния морски бриз. 

Искат да разтопят ледовете му и да го дарят с онази топлинка, с която са се родили.

Но напразно…

Еверест си стои все така мълчалив и горд. Изслушва ги внимателно и от време на време от него се топи по някоя голяма и остра висулка, която без да иска убива птиците една по една.

И ето, че остана последната – със счупено крило, но с поглед, устремен към върха…