16 февр. 2010 г., 16:45

Как се става началник 

  Проза » Юмористическая
1591 0 6
9 мин за четене

Въпреки че бях тръгнал час по-рано за работа, тапата на „Орлов мост” пак ми изяде поне двадесет минути. После още петнадесет, докато въртях с колата по „Раковска” и околните преки с надежда за джак-пот – място за паркиране! Нямаше! Накрая избутах два полу-празни  контейнера направо върху тротоара на „Аксаков” и настаних Опела си на тяхното място. Майната им – тук събираха боклука вечер. И на пешеходците -   майната им! Да си намират варианти как да се провират през тях...

            Беше девет и десет! Пак закъснях, но нейсе. Вмъкнах се в асансьора като хала и натиснах копчето за четвърти етаж. Пътьом смъкнах якето си и го сгънах под мишница – отигран номер! Сякаш съм говорил с някой колега и затова съм закъснял.

На етажа бе мъртвило. Дълъг коридор в тоталитарна сграда с поредица врати. И всичките – затворени. Колегите  от отдела се бяха отдали на кафе и преглед на печата. 

Изконна чиновническа традиция сутрин!

Само вратата на началника зееше отворена. Той не бе на „ти” с компютъра и предпочиташе книжните издания. Нямаше как! Трябваше да мина пред погледа му.

- Добр`утро, господин начаник! Как е? Нещо ново по тънката част, а? – опитах се бодряшки да го подкарам на шега рано-рано, а на ум добавих: „ ... педераст!”.

- Вече е добър ден! – цитира той любимата напоследък „шега”  за пред журналистите на Нашия Първи Партиен и Държавен Ръководител, като не забрави да погледне демонстративно часовника на лявата си ръка.

- Е, айде! – опитах да се измъкна към стаята си аз, сякаш не съм го чул и не съм забелязал номерцата му.

Отключих и се шмугнах зад бюрото. От две седмици колежката бе в болнични. Друсаше я някакъв луд климакс, та си стоеше вкъщи. И по-добре – трудно се издържаше по осем часа на ден в една стая с жена, която отдавна не става за таковане, но упорито не иска да го приеме. Завиждах на мъжа ù – той я търпеше по един час сутрин и по два-три часа вечер само. А аз – по осем, че и работата ù вършех даже! Мръсникът му с мръсник – дюшеш му идваше неговата откачалка да ходи на работа. Но сега - хак да им е и на двамата. Да се карат през минута и да набиват гинко-билоба до откат!

Разхвърлих по бюрото отчетите на проектите. Да се създаде работна обстановка! После включих компютъра и зачетох вестниците онлайн. Може би правителството е паднало най-сетне!? Но не би... И как да стане, като на тия палячовци им натискат дистанционното отвън! Двадесет години вече! Само клоуните се сменят...

В този момент врата се отвори. В рамката ù – като Наполеон при Ватерло, възсия началникът в цялата си прелест и величие на своите 157 сантиметра, намъкнати в традиционния сив костюм. Държеше една елка.

- Г-н Петров, в колко часа дойдохте днес на работа?

- Ми, в девет и пет, задръстване – знаеш как е, г-н Георгиев... – предусетих неприятностите аз, спестявайки пет минути  и предвидливо го ударих на молба, - Айде сега, бе Митко – ще се дебнем ли? Другите като са тук, да не би да са се скъсали от работа за това време...

- Не ви питам защо, а колко сте закъснели. – каза твърдо той.

Физиономията му не помръдваше. Щеше да ми направи зло, мръсникът!

- А каква ви е заплатата, г-н Петров?

- Каква, каква... Най-ниската... Много добре знаеш, Мите. – не разбирах накъде бие подлецът.

- Попитах нещо и искам отговор! – ебаваше се не на шега гадта.  

- Ами, 380 лв. Не те ли е срам, бе Митя – колкото на главните специалисти, а аз съм експерт, все пак. Пък и главен! С две висши и даже едно средно... – опитах пак да го ударя на шега.

 Той щракаше по елката си, без да ми обръща внимание. Мърмореше си нещо:

- Значи, така... 380 лева месечно... делено на 22 работни дни... приблизително 17 лева и 27 стотинки на ден... делено на 8 часа... приблизително 2 лева и 15 стотинки на час... делено на 60 минути... около 4 стотинки на минута. М-м-м, да! Колко каза, че закъсня днеска... 5 минути... по  4 стотинки... Значи вие – г-н Петров, днес ощетихте общината ни с 20 стотинки заради закъснението си!  

Верно, почваше да ми лази по нервите копеленцето! А и колежките започнаха да надничат от стаите си, чули говор в коридора. Да не изпуснат случайно нещо, демек!

- Я влез вътре и затвори вратата. – казах ядосано.

Началникът влезе и седна на стола срещу мен. Емнах го:

- Що не ми вдигнахте заплатата миналата година? Поради наближаващата криза, а? А тази година що не ми я дигна? Заради грипа, нали? А назначихте с директорката едни пикли, дето да те е срам да ги питаш от кое село са и какво образование имат... Пък и така мйечат, че трябва по три пъти да ги молиш да повтарят, докато разбереш какво казват...  Дето са на по-малко години, отколкото ми е трудовия стаж и с по 550 лева, баси! Политиката на кметицата и екипа ù била да насърчава младите, а? Баси... После се влачиш при мен и ме молиш: „Петров, а виж тук оправи този баланс, че малките шунди и това осраха...”. Ми като са го осрали – да си го оправят бе, началник! А не да вирят крака до посред нощ някъде си, пък после да не могат да си съберат ума цял ден...

- Що да не вирят крака, г-н Петров? Интелигентен човек изглеждаш! Трябва да ги вдяваш тия неща – жените винаги имат и още една възможност да постигнат целите си! Не е важно с кого спиш, а срещу какво! Така че – добре се ориентират момиченцата. И то от малки! Нищо не означава какво можеш и какво правиш! Важното е кого познаваш и на кого си човек! И да грабиш с пълни шепи от общественото благо. Нищо друго няма стойност в администрацията.

- Да, де! Точно! Е, затова скапаната ни държава е на такова дередже! – бях започнал да побеснявам наистина.

- Що се нервите излишно, г-н Петров? Кой ви е казал, че основната ви заплата трябва да ви е основния доход.  – захвана се той отново за елката, - Вижте ме мен – аз получавам 750 лева като началник. Обаче съм в бордовете на три общински фирми. Защитавам в тях интересите на общината! Не е много, но от всяка една ми капят по 1500 лева месечно. Хоп, честито – 4 500 лева. Ха-ха! Берекет версим... Значи заплатата ми не е основният ми доход!

- Ами, управлението на „компетентните” – както пишеше на плаката преди половин година. Компетентни сте единствено да си направите заплатите като за световно! – клъвнах пак аз.

- Вие мен не ме гледайте. Я да видим друго сега... Значи доходът ми е 5 200 лева... Делено на 22 работни дни... Значи – 238 лева и 54 стотинки  на ден... Съответно – по 29 лева и 83 стотинки на час... Или по 50 стотинки на минута... Хм, ако вие бяхте на моята минутна ставка, трябваше да си тръгваш след има-няма половин час!

- Е, да – де! Ама тогава нямаше да има кой да оправя балансите на шундичките!

- Ми, вие сам сте си избрали такъв живот, г-н Петров. Като нямате благодетели зад гърба си, ще трябва да се доказвате за 4 стотинки на минута. Ежедневно и ежечасно! Щото сте затънали в дългове и заплатата ви от 380 лева сте я изяли предварително. Знаещ, можещ, но горд и беден! И съответно глупав!  Като не знаете на коя църква да се молите – както казва Премиерът.

- Вярно, бе! Що ли почва да ми се струва, че този „филм” съм го гледал. Отвориш вестника – Той. Пуснеш телевизора – Той! Ми, да го отпечата и на тоалетната хартия, та ептен да не се губи връзката с електората...

- Лошо възпитание, лошо мислене, Петров. Вижте ме мене – нито умея да работя на компютър, нито ме интересуват проекти, нито трябва да се доказвам колко съм по-по-най, не мога дори и да сричам на английски! Тези неща никога не са ми били нужни, защото винаги съм бил началник. И това го разбрах още по време на соца! Че за друго не ставам, просто много ме мързи. Баща ми беше директор и партиен секретар на електротехникума в Асеновград и като ме видя какво представлявам, още на 16 години ме записа при него. Дипломната ми работа беше да направя трансформатор. Глупости! Това никога не ме е интересувало! Просто го откачих от ВЕФ-а и го занесох на изпитната комисия. И ония шушляци – учителите, ми писаха отличен, въпреки гаврата! Смееше ли някой  да се опълчи на сина на директора, а? После двамата с майка ми решиха, че трябва да ме направят висшист. И така се озовах при чичо ми – беше партиен секретар на ВИНС – Варна. И там завърших с отличие, без да съм пипал учебник или да съм ходил на лекции. А ти си се скъсвал от учене, за да докажеш, че можеш пред хора, които изобщо не ги е интересувало това, нали? И никога не си се поучавал от опита си! А аз обратното – вече гледах към София. И най-лесният път не беше влакът, а женитбата. Гинчето – жена ми, беше единствената от София в потока. Баща ù беше съветник в ЦК на БКП, но щерката толкова тъпа, че посмъртно не можеше да влезе в Икономическия. Затова – хайде във Варна, при чичо ми! Ето как щастливо ни събра съдбата.

- Да, бе - класика! Направо по „любов”, дето се казва! – изхилих се аз.

- И продължи да бъде благосклонна към нас! – не ме чу началникът, потънал  в спомените си. - В София не сме живели нито ден на квартира. Веднага тъстът уреди апартамент – 120 квадрата, в центъра на града. На цената на гарсониера на майната си в предградията. И за капак ме назначи за началник направление във „Водканал проект” – дето ходех само да се разписвам. Щото щерката му трябваше да живее добре! Като избухна демокрацията, главният ни счетоводител стана заместник кмет и аз по него – така станах началник тук. Щото си знам урока!

- Е, що не те направиха и тебе част от висшия ешалон? – иронизирах го.

- Стига ми това, не искам да съм на по-ветровито... – започна да скромничи той, но усети как го будалкам и ме захапа пак, -  Моята трудова книжка започва като началник, а твоята – вероятно като млад специалист по разпределение. Поне милиционер да беше станал на времето, вместо тези твои университети. Сега да беше мутра с пари или политик, най-малкото. Ама, човек сам си прави живота, бе Петров! Но винаги такива като теб слугуват на такива като нас...

- Баси! И това е икономическият екип на кметицата!... Ле-ле, мале!

- Какъв икономически екип, бе Петров? Погледни ме мен, пък си прави сметката за другите нагоре! Педерасти, дето угаждат на една върти опашка. Тя пък – на друг. Знайно на кого. И така! Това е същността на живота. Компот от сливи!  Ако аз разсъждавах като теб, сега да съм най-много главен счетоводител на фабриката за пластмасови чашки в Асеновград с по-ниска и от твоята заплата. И край! А сега – виж ме, на! Карам, Мерцедес, а ти – Опел кадет, на възрастта на сина ти. И го паркирам точно под прозореца на кметицата, та да ме забележи и тя, че съм един от тях. Един от успелите! Един от началниците!

 

***

© Михаил Конярски Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Абсолютно вярна история. Много интелигентен хумор, поздравления за което
  • Замислих се над думите на началника. Има право човека. Всеки в крайна сметка постига това, което е способен да постигне. И ако човек се чувства интелигентен, но кара Опел и това го дразни, явно има нужда от по добра връзка с реалността. Харесва ми откровенноста на началника. Нещо, което го има само в литературата разбира се. Поздрави!
  • Що ли от четвърт век това все ми звучи актуално?
  • Мдаа...лоша е ситуцията, както казваше Седларов преди време...
    Но няма как това да продължи дълго, бъди сигурен, приятелю!
    Плявата започна да се отделя от сеното...макар и по-бавно, отколкото бихме искали!
    Хубаво пишеш!
    Поздрави!
  • Оххх, мила родна картинка...
    Поздравления!!!
  • Пословично !!!
Предложения
: ??:??