12 июл. 2007 г., 00:04

Какво се случва, когато.... 

  Проза
1579 0 2
10 мин за четене

Всичко започна някъде преди около година в София. Слънцето надничаше през пердетата, а вятърът влизаше през отворения прозорец на стаята и нежно галеше Анди по лицето. Но той не обичаше сутрешното слънце, което гореше кожата му, както и вятъра, който минаваше през ушите му. За поредна сутрин той се събуди нервен, дали поради обстоятелствата, които го събудиха и му попречиха да си почине, или пък от непрестанните кошмари, които всеки път, щом затвореше очи, започваха и той имаше чувството, че повече никога няма да се събуди. Тръгна да става от леглото си, когато изведнъж му причерня и от носа му започна да тече обилна струя кръв. Той се изплаши, но не посмя да викне, за да не събуди малкия си брат, който спеше в съседната стая. Седна на леглото си, изчака да му мине малко и отиде към банята, точно понечи да отвори вратата и се строполи на земята. Майка му чу шум и веднага стана. Първото нещо, което си помисли, беше:
- Оо, не, малкият падна от кошарката си. - Тръгна да отваря вратата на спалнята, но нещо я беше приклещило и не можеше да я отвори. Наведе се, за да види какво и пречи да мине и тогава започна да крещи:
- Помощ, помощ, някой да ми помогне!!! - Пред врата се бе образувала локва кръв, а в нея лежеше Анди. Едвам-едвам майка му, чието име беше Анет, отвори вратата и веднага изтича до телефона.
- Добър ден, вие се свързахте с бърза помощ, кажете с какво може да ви помогнем.
- Мммоля ви, бързо пратете линейка. - бързо каза Анет.
- Бихте ли повторила, госпожо, не ви разбрах. Кажете отново, но този път по-бавно и отчетливо.
- Моля ви, спешно пратете екип на улица „Неварленд” №5. Синът ми лежи на пода в коридора и целият е в кръв, моля ви, помогнете ми.
- Добр,е госпожо, пращаме екип.
Анет затвори телефона и седна на земята до сина си. Беше я страх да го пипне, защото не знаеше дали вратът му не е счупен. Изведнъж чу рев, идващ от стаята на малкия Денис. Лека полека стана, опирайки се на стената, за да не се подхлъзне от кръвта, която беше почти по целия под. Отвори вратата и видя малкия Денис, който се бе провесил през кошарката си. Извади го от леглото му и го прегърна силно. Тя беше толкова уплашена. На вратата се позвъни и тя бързо изтича, за да я отвори. Бяха хората от болницата ,Анет се отмести, за да им направи път да влязат. Сложиха Анди на носилката и тръгнаха да го изнасят, когато изведнъж токът спря, те живееха на 13 етаж, а асансьор нямаше, защото нямаше ток, който да го движи. Наложи се лекарите да слизат 13 етажа с носилка на гръб. Те слизаха бързо и внимателно, защото всяка секунда беше от огромно значение. По стълбите се стичаше кръв, а лекарите се опасяваха, че няма да успеят да спасят момчето. Качиха го в линейката и бързо потеглиха, сирената свистеше, а по улицата колите и правеха път. Не щеш ли обаче, линейката се натъкна на огромно задръстване. Лекарите бяха включили Анди на командно дишане и почистваха кръвта от главата и тялото му, за да открият от къде тече кръвта. Най-странното беше, че кръвта не спираше, а нямаше открита рана. Изведнъж сърцето му спря. Лекарите се опитаха да го спасят, но не успяха.
- Час на смъртта - 10:13 минути... - Каза главният лекар.
Спряха сирената и покриха тялото му с чаршаф. Кръвта продължаваше да тече. Задръстването премина и линейката се отправи към болницата. Там вече чакаше майката на Анди и малкият Дени, който не знаеше какво се случва.
Лекарят пристъпи към Анет и каза:
- Вие ли се майката на Адриан?
- Да, аз съм. - Уплашена каза Анет.
- А бащата на детето ви тук ли е?
- Не, той почина при катастрофа преди 6 месеца.
- Ами трябва да ви съобщя, че синът ви почина... Направихме всичко по силите си, но понякога нещата не зависят от нас.
Анет започна да плаче. Тя не можеше да повярва, че е загубила и сина си. Докато лекарите я успокояваха, долу в моргата се готвеха за аутопсия. Изведнъж докторът, който трябваше да установи причината, поради която момчето лежеше мъртво, усети, че Анди имаше пулс. Бързо се обади на лекарите и каза да приготвят операционната и да подготвят 6 банки кръв А(+).
Анет тръгна да си ходи, когато една сестра я догони и каза:
- Госпожо, случи се чудо. Синът ви е жив и в момента е в операционната.
За малко Анет да припадне. Даде Денис на сестрата и бързо се затича пред операционната. Операцията се проточи 4 часа. Анет седеше на един стол отпред пред вратата и чакаше. Но чакането и не остана невъзнаградено. Вратата на операционната се отвори, а отвътре излезе докторът.
- Госпожо, овладяхме състоянието на сина Ви. Наложи се да му прелеем нова кръв, защото той почти беше загубил своята. Освен това трябва да Ви предупредя, че може да се появят усложнения, както и, че синът ви може да е загубил някои от способностите си, тъй като дълго време беше „умрял".
- О, Господи, благодаря ти. Докторе, благодаря Ви от все сърце... Вие върнахте детенцето ми към живота... Кога ще мога да го видя?
- Още сега, но трябва да Ви кажа още нещо. Не можахме да открием от къде е изтекла кръвта на сина Ви, затова ще се наложат и някои изследвания.
- Добре, докторе, направете каквото е нужно.
Анет се втурна към стаята на Анди. Отвори вратата и видя сина си, който лежеше целия свързан с някакви жици.
- О, сине, прости ми за всичко. Моля те, не се предавай, бори се, ти си силен и знам, че ще успееш... - каза тя, докато държеше ръката на сина си.
- Госпожо, вече е време да оставите момчето да си почине, а и Вие самата. Приберете се, починете си, нахранете малкия и елате пак.
Анет целуна сина си по челото и си тръгна. Цяла нощ лекарите наблюдаваха Анди. Мина една седмица, а той още не се беше събудил. Лекарите се притесняваха, че може би ако го изключат от командното дишане, той ще умре.
- Госпожо Анет, трябва да поговорим за състоянието на сина Ви. Тъй като Вие сте единственият родител на детето, се налага и да вземете едно много важно решение.
- Да, кажете, слушам ви...
- Ами вече седмица състоянието на сина ви не се е подобрило и се налага да спрем машините, които поддържат живота му.
- Нооо, з-з-защо?
- Ами такава е политиката на болницата. Трябва да се подпишете ето тук.
- А-а-аз не мога да го убия, та той е мой син...
- За него ще е по-добре, сега той се мъчи само.
- ...Сигурен ли сте, че за него така ще е по-добре?
- Да!
- Добре тогава, така да бъде.
Със сълзи на очи и болка в сърцето Анет подписа документа. Когато лекарят влезна в стаята на Анди, до леглото му видя едно момиче, което седеше до него и му четеше някаква книга.
- А Вие, млада госпожице, коя сте? - изненадан попита лекарят.
- Аз ли? Ами аз съм никоя. Просто едно момиче, което искаше да почете на някой.
- Ами, госпожице, ще се наложи да си намерите друг слушател, защото се налага да изключим това момче от апарата.
- Може ли само да му допрочета страницата?
- Добре, хайде, но аз ще остана тук.
Момичето отново започна да чете и изведнъж докторът видя, че пръстите на момчето се помръднаха. Страницата свърши и момичето тръгна да затваря книгата, но лекарят каза:
- Почакай, не спирай, продължавай...
Докторът забеляза, че Анди реагираше на гласа на това момиче. Тя продължи да чете... и изведнъж стана чудо. Анди отвори очи и погледна към момичето, а тя, знаейки или не, повдигна очи от книгата и погледите им се засякоха... Лекарят спря машината, но Анди остана в съзнание.
Анет вече се бе прибрала, беше си наляла чаша червено вино и плачеше. Телефонът звънна, но тя не искаше да говори с никой. Секретарят се включи и тя чу нещо, което я накара да се усмихне.
- Госпожо Анет, аз съм лекуващия лекар на сина Ви и искам да Ви съобщя, че той е жив и вече е в съзнание.
Анет остави чашата, облече якето си и потегли към болницата.
Анди гледаше момичето право в очите и тогава промълви:
- К-к-коя си ти?
- Аз съм Алрора, а как е твоето име?
- Аз ли, аз се казвам Анди. Алрора, имаш прекрасно име, като теб самата.
Черната като коприна коса на Алрора подчертаваше руменината на бузите и...
- Благодаря ти, и ти си много красив, удоволствие за мен е да те познавам.
Вратата на стаята се отвори с гръм и трясък и една сестра връхлетя вътре.
- Госпожице, ще може ли за малко да излезете. Налага се да поговорим. - каза сестрата.
- Да, няма проблем.
Алрора целуна Анди по бузата и излезе.
- Кажете какво има?
- Първо да ви попитам Вие каква сте на момчето.
Алрора разбра, че ще я питат за нещо важно и не се поколеба да излъже.
- Аз съм приятелка на Анди. Вече 4 години сме заедно. Той е единственото, което имам и което е важно за мен.
- Ами добре тогава. Съобщиха ми за пътен инцидент, в който са загинали майката и братът на Анди.
Алрора не знаеше какво да каже. Просто се обърна и отново влезе вътре. Постара се да не и проличи, защото знаеше, че Анди не е готов да чуе такава тежка новина. Времето си минаваше. Анди се подобряваше и Алрора знаеше, че скоро ще попита за майка си.
Точно в деня на изписването си, Анди попита Ро (Така викаше на Алрора):
- Ро, къде са мама и Дени? Не те питах до сега за тях, защото знам, че Денис е малък и сигурно мама не иска да го води тук, пък няма кой друг да го гледа.
- Ами виж... Аз такова...
- Хайде, казвай де...
- Добре, добре. Преди седмица, на път за болницата, майка ти и брат ти претърпели злополука...
- О, не, как са, добре ли са?
- Чакай де... Бил много тежък инцидент и, за съжаление, няма оцелели... Моите съболезнования - Казала Ро със сълзи на очите...
-Моляяяяя, това не е вярно, нали? Това е някаква шега...
Анди падна на земята и започна да плаче. Алрора клекна до него, хвана го за ръката и му каза:
- Нали знаеш, че не си сам!!!
- Напротив, сам съм...
Ро почувствала как сърцето и се пукнало...
- Не, не и не, не си сам, аз съм до теб, ще се справим с всичко заедно.
- Ти не разбра ли, че съм сам! Ти за мен си никоя, та аз те познавам от 7 дена...
Ро се изправи, погледна Анди и каза:
- За тези 7 дена, в които бях до теб, се почувствах истински, но явно съм грешила. Обикнах те, а сега те и намразих. Сбогом...
Анди не осъзна какво е направил и когато се усети, че е наранил единствения човек, който го обича и е бил до него през целия период в който той лежал ни жив, ни умрял, повдигна глава и извика...
- Рооооооо, върни се, прости ми, ОБИЧАМ ТЕ...
Но нея вече я нямаше, тя се бе сляла с тъмнината. Малкото и сърце бе разбито на парченца и тя вече не намираше смисъл в живота. Отиде до аптеката и си купи някакви хапчета, дори не си спомням вече как се казваха, седна на една пейка в парка и ги изпи всичките наведнъж, които, повярвайте ми, бяха много. Не мина много време и тя се строполи на земята. Ро не беше кукла барби, но беше красива по своему. Черната и коса се разпиля по земята и една сълза спря точно до устните и. Анди се затича към нея, но вече беше късно. Молеше се да е още жива, но вече беше късно... Той я прегърна и целуна...
- Ро, Ро, Ро, защо ми причини това, кажи ми?! Не ме ли обичаше, кажи ми де, промълви нещо...
Но тя мълчеше, тогава Анди реши, че вече няма смисъл да живее. На земята до пейката намери празна бутилка от бира. Счупи я и забоде най-острата и част точно в сърцето си... Малко след това полицията откри телата им едно до друго и сякаш се бяха хванали за ръка.
Какво се случи после ли? Ами не знам и аз, но мога да ви кажа какво искам да е станало... Надявам се, че Анди, Ро, Майка му Анет, Брат му Дени и баща му са заедно на някое друго по-красиво място...
************
Никой не избира съдбата си... Когато нещо е писано да стане, то просто става...

 

© ЛиВ Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Може би е малко банално. Но все пак добре изглежда. Има тук-там някои несъвършенства, диалозите са прекалено драматични. В началото е доста интригуващо- с това си се справила доста добре.
    Като цяло е добре.
  • Интересно.Приливи и отливи.Но животът и без това е толкова тежък,че може би светлината,която се прокрадна по средата на разказа ти не трябваше да бъде убита.Напиши нещо по-ведро!!!Моля те!
Предложения
: ??:??