Сега ще ти разкажа как се запознаха две малки човечета, които имаха нужда едно от друго.
Ето какво си мислеше Клара, стоейки на онзи мост:
Не знам колко време седя тук. Може би час, може би десет минути. Няма значение. Просто си стоя, реката си бушува долу досадно напомняйки, че времето не е спряло и хората ме гледат учудени или уплашени или... както обикновено - с пренебрежение. И това няма никакво значение. От време на време сякаш всичко спира и водата става гладка и блестяща. Притегляща... Вятърът си играе с косата ми и ми се иска просто да ме подхване и запрати право във водата. Не, нямам намерение да се самоубивам. Само от време на време - мечта. Но не и намерение. Дори и някой ден да го направя, със сигурност няма да се хвърля във река. Още по-малко - в тази. Но то така или иначе не би имало смисъл. Може би на miss Perfect ще й стане гузно, може би г-ца А Ти? ще стане още по-песимистична, а косата на загрижената физиономия ще побелее. Може би mister Поглед ще започне да пуши още ...