Глава четиридесет и втора – за безсмъртието

Седим си Митето комшията в парка следобеда, никому нищо не правим, само дето мрачно се гледаме, защото пенсията не е политическо понятие, не можеш да я разтегляш безкрайно.

- Снахата вчера ме извика да й помогна, че щяла да ходи на пазар, пък и прахосмукачката на ремонт да носи, а отгоре на всичко искала приятелката си да посети. Та аз да пазя колата долу, докато тя си бъбри с приятелката. Вървим из пазара а тя мърмори: "Какво да купя, все ерзаци продават?" Пък аз видях едни сочни пилета и викам: "Купи едно младо пиле, ма снахо." А тя се звери: " За теб е младо, на мен ми е връстница!"

И аз млъкнах.Щото може да забрави на обяд да ме покани. А на сина не разчитам - пак заминал по чужбинско, пак ще се върне уморен, пак ще рече: " Абе поне вие сте добре?" - казва ми Митето.

Гледам го угрижен, вкиснат, и го разбирам. И моите са така: "Здрасти, тате! Какво правите?" и докато обясня, как сме, припалили колите и изчезнали. Модерно време, все в движение са.

- Абе, тя нашата като в приказките - казвам му. - Ей го, мога нова приказка да напиша...Живеели дядо и баба. Имали всичко необходимо. Останалото го били продали, та някак си да живеят, а живеели като в приказка - колкото по-натам отиваш, толкова по-страшно става....

Митето ме гледа внимателно, без желание да говори, пък сетне преглъща и вика:

- Аз съм готов вече телевизионни реклами да правя. Например реклама на социалното министерство. "Аз  не се тревожа за киселинния баланс. Повишаването на Ph в устата не ме засяга. Моята пенсия ме пази от кариес."

Подсмихвам се, пък му думам:

- Мите, Мите, как ми се иска да доживея края на прехода! Да даде Господ дни дотогаз...

А Митето иронично казва:

- Ама си нахален, ей! Искаш безсмъртен да бъдеш...