Калници /разказ по действителен случай/
Знаех, че ще вали. Тази дълга и тежка зима си отиваше без никакво желание. Тежките облаци там горе, бяха готови да атакуват с отчаяното настървение на отстъпващ узурпатор, самотен и нежелан.
И аз се чувствах самотен. По-самотен от онази голяма комета, която преди седмица
профуча на жабешки косъм от цивилизацията ни, без повече от половината свят да
подозира. Ходенето пеша помага помагало. Затова вървях.
Първите капки. Бях в малка уличка. Хубави къщи, с грижливо подредени дворове.
А ето там, отворено бистро подмамваше с красиво момиче на входа. То безизразно
наблюдаваше студените, врящи локви. Когато наруших периферното и внимание,
момичето се усмихна.В ече си бях мокър, затова реших да използвам момента. Влязох.
- Добър ден! Бързо, бързо!... Влизайте! Нещо топличко ли? Или ракийка? - добър вкус и стремеж към повече. Това виждах. А Джон Андерсън ни споделяше, че е собственикна самотно сърце.
- Чаша червено вино, моля! Това радио ли е?
- Не, това е ...