Каляска за милейди

Не ù провървя.

Тъкмо беше вдигнала ръка, когато един пъргав младеж с арогантно излъчване внезапно изскочи пред нея и ù отмъкна таксито. Доплака ù се. Закъсняваше вече с десет минути за поредното интервю, този път за администратор във фитнеса на един голям хотел. Нямаше да е никак добра атестация.

Така и стана. Не я взеха. Какво не ù харесаха? Беше хубавка, стройна, млада – само на 27, ставаше дори за рекламно лице на фитнеса. Просто не ù вървеше! Но не можеше да продължава вечно така. Все в нещо трябваше да има късмет. В приказките винаги ставаше така – на доброто момиче принцът се падаше по право!

Диана въздъхна.

Като малка обожаваше приказки. Беше дотегнала на всички с молбите си да ù почетат. После си ги четеше сама, и до ден днешен. Само че вече внимаваше да не си го признава. Беше станала за смях в една компания и оттогава се научи.

Бързо се учеше. Имаше пъргав и услужлив ум и с лекота преминаваше всички степени на образованието си, включително и в университета. Избра да учи история неслучайно, нали цялата беше изпълнена с царе, кралици, принцове и всякакви други благородни величия, затова ù харесваше.

Проблемите започнаха след завършването. Намирането на работа с тази специалност се оказа нелека задача. Заместваше за по няколко месеца бременни преподавателки, но нито една не пропусна да се върне от майчинство, едната дори по-рано от предвиденото.

И Диана отново търсеше.

Нещата в света и в държавата не вървяха добре, кризата вече настъпваше и тук, и тя започна да го усеща все по-осезателно. Вече беше готова и за друга работа, не по специалността.

Но пак не се получаваше. Поредицата от интервюта (бяха вече над 20) образуваше хубава дълга верига от нулички.

Въздъхна отново и взе четката за коса.

Обичаше да стои пред огледалото и да разресва с бавни ритмични движения лъскавата си кестенява коса. Дълга, буйна и свободна от оковите на различните средства за обуздаване, тя се стелеше по добре оформените ù рамене. Е, не беше копринено-руса като на истинска принцеса, но човек не може да има всичко! Затова пък отражението ù постепенно се обвиваше в златисто сияние и под звуците на любимия си Моцарт Диана плавно преминаваше в света на приказките...

Този ритуал беше най-доброто ù лекарство след разочарованята, точно той ù беше помогнал да преживее и края на единствената си романтична връзка до този момент.  

От унеса я извади звънът на телефона.

Беше Таня, приятелката ù от детинство, да ù напомни поканата си за рождения ден. Знаеше си я колко е отвеяна, затова се подсигуряваше. Диана обеща за двадесет и втори път, затвори облекчено и пак грабна четката...

Беше хубаво празненство. Таня живееше в голям и добре обзаведен апартамент. Разполагаше с достатъчно средства, с част от които се разделяше щедро в полза на Диана при нужда. А такава напоследък все по-често възникваше.

Диана щастливо се беше отнесла, настанена в най-удобно разположеното кресло и уж наблюдаваше празненството. Таня изникна пред нея, безцеремонно я побутна и посочи един младеж до себе си.

- Запознайте се! Диана – вярната ми дружка, Петър – приятелят на Димо, който неотдавна се върна от Испания.

И се отдалечи триумфално, като не пропусна да ù метне многозначителен поглед през рамо. Открай време си умираше да я сватосва. На всичкото отгоре имаше нахалството да твърди, че ако не била тя, Диана, видите ли, така и щяла да си умре девствена!

Като сподави една въздишка, Диана възпитано се усмихна на Петър. Той заговори без притеснение и докато се усети, тя вече беше заинтригувана. Чувството му за хумор не отстъпваше на нейното. Беше натрупал много впечатления от Испания, където беше ходил на гурбет, естествено, и ги споделяше по наистина забавен начин. Диана все повече го харесваше. На въпроса му с какво се занимава, неочаквано и за себе си отговори с дълга тирада, описваща всичките ù неблагополучия. Примесен с цял порой от въздишки, разказът ù би звучал почти драматично, ако не беше прекрасната самоирония, заради която всички винаги ù прощаваха всичко. Петър не се оказа изключение от правилото. Личеше си, че е очарован. Покани я на среща и тя беше вече готова да приеме, когато хвърли поглед на подадената ù визитка.

Беше шофьор на такси.

Самообладанието ù предотврати каквато и да било видима реакция, но въпреки това той усети промяната. Сините му очи потъмняха съвсем мъничко, огледа се безцелно наоколо и заяви, че май е време да тръгва. Визитката остана в ръката ù като перо от излитнала птица.

Диана въздъхна полугласно и се настани на спокойствие в току-що освободения фотьойл.

Странно нещо се случваше в последните дни. Беше се успокоила, защото я бяха назначили на рецепцията на един здравен център и бъдещето изглеждаше малко по-ясно очертано, но... Неизвестно защо отражението ù в огледалото все по-често заприличваше на насложени един върху друг фотографски образи. Гледаше уж себе си и четката меко сресваше собствената ù коса, а от време на време кафявите ù очи... ставаха сини, образът потреперваше, променяше се  и заприличваше на... но в този момент тя захвърляше четката, спираше музиката и пускаше телевизора.

Със спокойствието, което ù носеше изпитаният във времето ритуал, май беше свършено. Плашеше я мисълта да не се окаже завинаги.

Един от по-младите лекари, доктор Петков от първия ден ù хвърляше многозночителни погледи. Не след дълго това стана публична тайна, а уж беше женен. В края на една първа смяна той се приближи към бюрото ù, ухили се и ù смигна, после се наведе към нея и прошепна:

- Знам едно уютно местенце тука, наблизо, където можем да си поговорим насаме. Какво ще кажеш? Като те смени другото момиче, само ми дай знак! Звънни ми по мобилния и готово! Запиши си го...

Диана го погледна право в очите и попита невинно:

- А телефона на жена си ще ми дадеш ли?

Петков се изправи с кисела гримаса, погледна я отгоре с вид ”Ти пък за коя се мислиш?!”, пъхна ръце в джобовете на престилката, намести стетоскопа на врата си и се отдалечи, като подигравателно си подсвиркваше мотив от “Хубава жена”.

Диана въздъхна и се зае да оправя книжата за предаване на смяната.

След два дни, докато седеше в женската тоалетна, чу да нахлуват звуците от два чифта токчета. Спряха се пред огледалото и гласът на сестра Калинкова изчурулика:

- Кръстил я е Дидка въздишката, представяш ли си? Хи-хи –хи...

Гласът на една друга сестра, Манева се присъедини към кикота, после додаде:

- Ми като вири нос, така ù се пада! Много важно, че бил женен, това да не е болест! Ки-ки-ки...

Според мъжката част от персонала Калинкова беше “секси парче” с ясно съзнание какво впечатление прави с ефектното си бельо под полупрозрачната престилка. Манева не ù оставаше длъжна с дълбоките си деколтета и изпъчена стойка.

Сестрите очевидно се усетиха, че има още някой в помещението, защото настъпи тишина, примесена със леки звуци от жестове и може би гримаси. Нямаше как, Диана пусна водата, пусна и една дълбока въздишка и отвори вратата.

Двечките се направиха на смутени, но всъщност изглеждаха доволни, а зад гърба ù  се разнесе отново дружен кикот.