Любовта, онази истинската, онази която те кара да забравиш, че целия свят съществува и да се посветиш на този единствен човек. Любовта за която, времето и пространството не съществуват. През целия си живот търсих подходящия човек, докато една вечер не го срещнах на най-необикновеното място. По средата на едно поле обрасло цялото в разноцветни цветя, изпускащи своя опияняващо сладък аромат навсякъде около нас. Той стоеше на около стотина метра срещу мен. Висок и тъмнокос. Приближих се до него сякаш бях привлечена от някаква невидима сила. Неусетно стоях пред него вдигнах глава и погледнах големите му кафяви очи, от които се излъчваше невинност толкова детска, чиста и успокояваща. Сякаш се взирах в очите на малко сърненце. Имах чувството, че сме стояли и сме се взирали един в друг с часове. И всичко беше прекрасно докато нашия малък свят не беше разбит на парченца от алармата, която грубо и безжалостно ме издърпа в реалността. През целия ден не спрях да мисля за него, желаех да го видя отново толкова силно, а денят сякаш нарочно не искаше да свърши. Но ето че най-накрая се случи, нощта настъпи и аз си легнах с надеждата, че ще го видя отново. В главата ми се въртеше мисълта, че не го познавам а сърцето ми ми казваше, че го обичам. Потънала в размисли за него най-накрая заспах. И пред очите ми се появи необятната безкрайност на преливащите се в едно небе и море. Океан, блъскащ се яростно в скалата, на която стоях. Този път ароматът на цветята беше изместен от морския бриз и капките солена вода долитащи от разбиващите се вълни. Изведнъж някой ме хвана за ръката. Обърнах се и беше той. Същият мъж от предната вечер. Ръката му беше толкова топла и нежна и докато се осъзная той хвана и другата ми ръка и отново започнахме да се взираме един в друг. Исках да му кажа толкова много неща, имах толкова много въпроси, но не можех да кажа нищо. Сякаш щом го погледнех загубвах способността си да говоря. Стояхме и се гледахме в очите, но този път сякаш времето около нас течеше по-бързо. Сякаш десетилетията прелитаха и само ние двамата, скалата, морския бриз и капчиците от умиращите разбивайки се в скалите морски вълни щяхме да сме вечни и отново алармата ме издърпа в грубия и жесток свят на реалността. И така минаваха дните ми в очакване на вечерта за да мога да го видя отново. Местата също се меняха: старинни полуразрушени замъци, върхове на планини, гори пълни с дървета чиито върхове стигаха до  небето. Времето летеше когато бях с него. Бях започнала да се отдалечавам от всички и всичко. Единственият човек, който не успях да отблъсна беше най-добрата ми приятелка. Един ден тя дойде и ми припомни, че преди година си бяхме направили план да  обиколим  Европа. Тотално бях забравила за това, но бях още по-изненадана, когато тя извади два билета и каза да си събирам багажа и да спра да живея в сънищата си. Докато осъзная какво става вече бяхме на летището. И след няколко часа самолета се приземи в Германия. Когато стигнахме до хотела вече беше станало тъмно. И аз бях изморена от пътя а и щях да се срещна с мъжа на мечтите си. Но точно преди да се „гмурна” между пухкавите завивки и да заспя тя нахлу в стаята ми крещейки „Дори не си го и помисляй, ставай”. Издърпа от гардероба някаква рокля и токчета и каза да се обличам и че тръгваме. Не знаех къде отиваме, но след около петнадесет минути таксито спря пред малка, сладка галерия. В момента, в който влязохме се почувствах, както като при срещите си с моя мистериозен любим. Загледах се в първата картина,  която беше поставена до входа. И не можех да повярвам това беше първата ни среща. Помислих си, че е съвпадение и започнах трескаво да обикалям галерията. Но не беше, беше истинско всяка наша среща беше там. Застанах отново пред картината от първата ни среща, бях като вцепенена, внезапно усетих че някои стои до мен. Обърнах се и го видях. Беше той, мъжът от сънищата ми. Не можех да повярвам на очите си. Не знаех дали е истинско, но този път той проговори:                   

• Надявам се този път да не е сън. - каза той, хващайки ме за ръка.

• Мисля, че не е сън. - отвърнах аз свеждайки поглед срамежливо. Но знаех едно нещо със сигурност, че този път е истинско и че никога няма да се събудя.