Тази вечер беше поносимо тъжна. Ти не беше мърдащ кактус в корема ми, а по-скоро информационен шум. Жужеше ми, а аз си слагах тапите за уши. Няма те. Няяяяма. Но, естествено, разплаках се. Съвсем за кратко и точно на вратата (врата и праг винаги значат колебание). От мен висяха телата на думи, които никога няма да изрека, нито да напиша, колкото и да искаш да ме счупиш с лапа. Тогава се появи мама. Да, моята майка, която ти познаваш и на която се смеехме, когато ми звънеше поне три пъти, само за да се увери, че съм жива и че ти си с мен.
Та, мама... знаеше, че ми издираш утробата вече осем месеца. Дойде, прегърна ме и по нейно истеричнопритеснено отсече „Стига вече, не бива, ще се разболееш” . После ме изпрати на параден поход из мъгливата вечер.
Когато се върнах, точно тази моя смешна мама ми беше направила кекс.
Не че го исках този кръгъл кекс с дупка в средата. И без това съм напълняла, а не е добре да съм дебела, нали (ти винаги казваше, че ако напълнея, ще си тръгнеш, ала все още ...