Глава 1

Като малка ходех там. При този стар, изсъхнал кладенец. Стоях с часове и се взирах в тъмното му дъно. Тогава, обаче, не знаех. Не знаех, че тази тъмница, която намирах за толкова тайнствена и интересна, ще се пренесе в живота ми и ще го завладее напълно.

Казвам се Амелия Келерман, на 36 години, по професия съм прокурор. Отраснах почти сама. През детството си не усетих нито майчина ласка, нито бащина опора и закрила. Не, че се оплаквам, с времето свикнах с това и спря да ми прави впечатление. Не очаквах обич и нежност от хората, нито нежна ласка, топлина, загриженост, не очаквах доброта от тях, затова не я и давах. Бях самодоволна, вечно права, решена на всичко и винаги готова за действие. Никога не пропусках шансове и винаги търсех нови хоризонти, към които да се насоча и нови върхове, които да превзема. Е, да, знаех, че ми липсва нещо. Знаех, че вътре в мен зее празнота, но просто я забравях или временно я запълвах с успехите си. Но, да, тя си беше там и зееше. Мразех я, но свикнах да притъпявам болката, която лъхаше от нея. Или поне така си бях втълпила.

Спомням си, че беше Вторник. Големият бял кораб тъкмо спускаше котва. Стоях сама и гледах морето - обичах да го правя. Бях си взела кафе и пушех цигара. Наслаждавах се на утринното спокойствие, което лъхаше от морето и бях доволна, защото в моята професия спокойствието беше лукс, който трудно можeх да си позволя. Умислено се загледах в слизащите пътници и погледът ми се спря на мъж с бяла униформа, който разговаряше явно със свой колега. Сигурно беше забелязал, че го наблюдавам, защото от време на време и той задържаше погледа си върху мен. Тогава си помислих - искам този мъж. Понеже бях свикнала да получавам това, което искам и това едва ли щеше да бъде проблем. Усмихнах се и замечтано се загледах във вълните. Да, в онзи момент наистина се смятах за щастлива, но по-лошото беше, че си вярвах. За жалост тогава все още не знаех какво ми е подготвила съдбата.

***

- Извинете ме, но нямаше как да не забележа, че ме гледате.

Уплашено откъснах поглед от морската шир и се обърнах. Той стоеше пред мен в целия си блясък. Беше висок, слаб, с красиви небесно сини очи и леко притеснена усмивка на лицето.

- Съжалявам, не исках да ви притеснявам - объркано започна той, но аз не го оставих да довърши.

- Не се притеснявайте, просто се бях загледала. Казвам се Амелия Келерман, приятно ми е.

- Аз съм Браян Ричардсън. Удоволствието е изцяло мое.

Той нежно пое ръката ми и я целуна. Помислих си: “истински джентълмен”. Като делова жена определено бях свикнала да общувам с умни, сериозни и интелигентни мъже, а той беше точно такъв, а и беше униформен, което му даваше бонус.

От тази наша първа среща помня само, че си разменихме номерата и си уговорихме среща на другия ден.

В онзи момент си мислех, че сънувам. Да, това определено беше приказен сън, от който не исках да се будя. Само че едва ли щях да го искам наистина, ако имах дори най-малка представа, че красивият сън ще се превърне в най-ужасния ми кошмар, който ще изплува в истинската действителност.

                                                                  Глава 2

Листата по дърветата шумоляха. Вятърът невинно ги поклащаше и нежно откъсваше по някое от време на време. Сръчно ги поемаше в обятията си и ги пускаше да се веят свободни. Постепенно падаха, падаха и лека-полека някои от тях намираха покой върху остарелия и празен кладенец, който стоеше насред пустошта.

- Радвам се да ви видя отново, Браян. - казах развеселено на следващия ден, в който трябваше да се срещна с новия си загадъчен обожател.

Срещнахме се в малък ресторант близо до морето. Знаех, че и двамата обичаме водата, затова и избрах именно това място за първата ни среща.

- Значи сте моряк, така ли?

- Всъщност заемам длъжност помощник-капитан - отговори той и се усмихна. - обичате ли морето?

- О, да! Израснала съм край вода. Не бих могла да се отделя от нея.

- А по професия сте?

- Прокурор. Работя в съда.

- Сериозно! - погледна ме доста учудено и допълни - хем красива, хем умна, такава комбинация не се среща често.

За първи път, от много време насам, се усмихнах чистосърдечно.

- Изглеждате ми и много мила и чувствителна.

Това определено ме накара да се засмея на глас. Забелязах изпитателния му поглед и в отговор добавих:

- Говорите така, защото не познавате практиката и методите ми. Знаете ли как ме наричат?

- О, имате си и прякор!? - заядливо и леко иронично отвърна той.          

- Да. Наричат ме “бялата акула.”

- Ооо, толкова ли сте безмилостна? - развеселен ме попита.

- Повече. Може да изглеждам мила и добричка, но седна ли на съдебната скамейка, ставам истинска харпия.

- Хмм, това ми харесва - погледнах го доста учудено - не харесвам слабите и вечно хленчести жени - добави в отговор на изненадания ми поглед.

- Защо решихте да станете помощник капитан? - реших да обърна разговора към неговия живот.

- Защото обичам корабите и морето - простичко отвърна той - а вие защо станахте съдебно лице?

- Защото обичам правосъдието и справедливостта.

Явно думите ми са прозвучали твърде рязко. Друго не би обяснило изненадания му поглед.

- Съжалявам - прошепнах извинително - аз просто...

- Просто какво - в погледа му се четеше объркване.

- Просто като малка станах свидетел на убийство и… - постарах се тона на гласа ми да остане спокоен, но въпреки усилията ми май не се получи особено добре.

- Убийство!? На кого?

- Я, виж колко часа стана. Съжалявам, трябва да се връщам на работа. Да се чуем утре, става ли?

Оставих дребна банкнота на масата и едва не побягнах към офиса.