Клаустрофобия

Питаш ме откъде го имам това ли…Не е наследствено, а придобито. Ако искаш, слушай да ти разкажа. Стара история е тази, на теб може да ти стане смешно, ама  какъв зор изкарах…Всеки от акъла си пати, да знаеш, пък аз и от мерак, дето се вика. Кой си пада по лов, кой по риболов, кой някакво друго хоби има, пък аз си падах по тънката част. Ама пусти му ген не можеш да го промениш.

От прадядо си нося тоя мерак, навремето в селото му лепнали прякора – Коцкара, и оттам на цялата рода им дошла фамилията – Коцкаровите. Един си разпасвал пояса, където трябва и където не трябва, ама  всички сме с това име – и дядо ми, и баща ми, и аз, и сестра ми. Дядо ми и баща ми изобщо не отговаряха на фамилията си, кротки хора, за сестра си нищо не казвам, щото, нали знаеш, като рекат хората, че сестра ти е к….., ходи обяснявай имаш ли, или нямаш сестра. Тя поне, като се омъжи, си смени фамилията и се спаси.

Та за прадядо ми беше приказката,… по едно време щели да го гонят от селото заради неговите подвизи. И кметът го викал да му приказва, и попът ходил вкъщи му да пръска със светена вода, да кади с тамян и да гони всички дяволи, и молитви му чел, и пак нищо. Веднъж стражарят го арестувал, затворил го в една стая и бая го налагал, по-сетне се разбрало, че имало защо, ама, както викат хората, бой и еб…не се връщат – и така между тях: пито-платено. Чак като остарял, се кротнал, ама до последно засуквал мустак, щом видел фуста да се развява... Та и при мене беше така, то и медицината го казва, че „талантът” се проявява често и през поколения.

Имах си една позната навремето, женена за военен беше. Та с нея, така да се каже, се подушихме и се оказахме от една порода. Ходех при нея, когато мъжът й беше на нощни дежурства или на разни учения. То, по времето на социализма, доста ги юркаха.

Ама веднъж се получи яка засечка и за теб лъжа, за мен истина – на по-голям зор не съм бил. Нагласихме веднъж работата, уговорихме се, минах през магазина, купих червено вино, ядки и шоколад и късно вечерта, по тъмно, отидох у тях. Отвори ми вратата на апартамента и тихо се вмъкнах вътре. Кучето й, немска овчарка, ме познаваше отдавна и заскимтя весело, щото и на него носех винаги по нещо. Седнахме в хола да послушаме музика, да пийнем, да се почерпим, кучето се протегна в краката ми, а иначе си стои на терасата, там са му сложили една кучешка къща, и вече щях да отварям бутилката, на вратата се звъни. Веднъж, два пъти, три пъти. И друг път се е случвало, ама се е оказвало, че е някоя съседка, дошла да поиска нещо, но ние се бяхме разбрали да не отваря на никого. Тоя път обаче звъненето продължи, жената се притесни и тихо на пръсти отиде да види кой е. След секунди се връща пребледняла и ми шепти: „Крий се някъде, мъжът ми!- през шпионката го видяла „Той е!”. Човекът бутнал ключа да отключи, ама отвътре също ключ и не става, звъни ли, звъни, като смята, че жена му спи непробудно. Пък тогаз нямаше като сега мобилни телефони да й позвъниш, че се прибираш, както би трябвало да постъпват разумните мъже…

Мене ме обля студена пот. Къде можеш да се скриеш в двустайно жилище? Гардеробът е класика в жанра, ама опасно, под леглото също, пък и кучето, знам ли го какво ще му скимне. Човек като е на зор, мисли бързо, пък и няма избор, затичах се към терасата, ама е на четвъртия етаж – ни нагоре, ни надолу. Решението дойде светкавично, набутах се в кучешката къщичка, право с главата напред, свих се някакси, прибрах и краката, добре че не се събух на влизане, та си бях с всичко по мене. Затаих дъх, не смея да мръдна, тъмно, пък и малко или много мирише, животно живее вътре. Да ти кажа право, какви ли мисли не ми минаха през главата, чак в такъв капан не бях попадал, истории и случки всякакви, ама в кучешка колиба да съм сврян, в надупена поза / кучешка/ и да не знам за колко време и най-важното как ще се измъкна. Ами ако ме набара оня ми ти военен, аз бях по-дребен и лек, ще ме метне направо през терасата, ще ме гръмне и ще ме остави кучето да ме изяде. Сетих се за един литературен герой, който казваше, че животът е низ от повторяеми събития. Набара ли ме тоя, ще се случи онова, което е станало с прадядо ми при стражаря, пък и по-лошо. В църква рядко влизам, ама взех и да се моля, че ако тоя път се спася, никога повече няма да дойда в тоя апартамент. Не посмях да обещая на Господ повече да не се занимавам с такива неща. Знаех си, че няма да мога да спазя обещанието Същевременно не знам какво става в стаята, явно и тримата бяха там, явно нищо не се беше разбрало досега. Колко време щях да стоя така, не знам, може и цяла нощ, ама се надявах жената да измисли нещо - и тя да се отърве, и мене да спаси. Пък взех и да се схващам, не смея да мръдна, не че има къде. По едно време от болки в коленете, лактите, ми идеше да изскоча и не знам какво да направя, ама животът е най-мил, така да знаеш. Времето вървеше, аз в пълен мрак, пък и хладно взе да ми става, вярно, пролетно време, ама през нощта си е студено. Само дано не пуснат кучето на терасата и да си легнат, тогава то можеше и да се разлае на чужд човек. И както си мислех тия работи, вратата на терасата чувам, че се отваря и някой излиза на нея. Отвътре женски глас  вика строго: „Сидер, тук, Сидер тук!” /така се казва кучето/. Да, ама не. Изскочи и то на терасата и явно мъжът и беше излязъл. Долових цигарен дим, решил е да попуши, след като си е пийнал от виното ми. Сега вече примрях, усещах сърцето си как бие, мъжът й не можеше да ме види, ама кучето щеше да ме подуши, да се разлае и…О, Боже, дано само не се разлае. Усетих го зад себе си, мислено се молех и му обещавах най-прекрасните мръвки, защото от неговото поведение зависеше животът ми. Най-напред заскимтя, бутна си муцуната, удари един език на задника ми и се върна при военния. Аз ни жив, ни умрял чувам едни спасителни думи за мене: „Хайде, мойто момче, да те разходя навън!”. След малко всичко утихна, прибраха се явно в стаята, аз, целият – вир вода. Не смея обаче да се покажа, знам ли.

Не след дълго, то вече бях загубил представа и за времето, чувам,  вратата на терасата да се отваря и ми шептят да се измъквам бързо, защото мъжът й  с кучето е навън.

Бях като парализиран, ама за секунди се изнесох. Никога повече не отидох там, макар че с тая жена пак се виждахме, защото ми харесваше, пък и бях задължен и на нея за самообладанието, и на Сидер за приятелството.

След тая случка разстроих съня си, защото дълго време сънувах едно и също – как съм в някаква стая, пък стените и  таванът се приближават към мене, почти ме притискат и аха!- да ме смажат. Събуждах се облян в пот. И на лекар ходих, и илачи изписа, ама оттогава в малки помещения не мога да стоя, сякаш нещо ме притиска. Затова и нямам кола и не се возя в такси. Та оттам  ми е клаустрофобията…Ама пусти му ген и пусти му мераци, какво да правя…

Разказът е номиниран на второ място в "Очи за себе си"-2010г.-Национален хумористичен конкурс на "Хулите".

Разказът е номиниран на второ място в Националния литературен конкурс за учители,организиран от ГПЧЕ "В.Карагьозов"-2010г.,гр.Ямбол.