Клио Петров учи български

            Слънцето се прецеждаше през първите есенни листа, които нямаха надежда, че ще  живеят още дълго. Това време е коварно с лъжовната си топлина, която замайва и те кара да мислиш, че ще е вечна. Зеленото по дърветата се е застояло много дни и не ти се вярва, че скоро ще замине в друга багра и после ще се загуби.  Птичите гласове са неспокойни, ако се заслушаш в извивките им можеш да доловиш промяната в тоналността. И въпреки че това се повтаря всяка година,  не ти се иска да е истина.

          В един такъв ден леко прегърбен мъж на средна възраст се разхождаше с несигурна походка в малкия парк. Облечен в тъмна тениска, елече с къс ръкав и дънки с неопределен цвят, той изглеждаше чист и прясно обръснат. Може да го е направил, за да скрие малките бръчици и торбичките около очите си. Погледът му бе неизбистрен като на човек, който предишната вечер е пил едно питие вповече. И за което малко съжалява.

          Още като го забелязах да приближава към нас разбрах, че ще ни заговори. С жена ми се готвехме за дълго пътуване и това бе последният ден преди тръгването. Искахме да се разтоварим от напрежението през дните, което съпътства една подготовка, за която не си съвсем готов. Защото не ти се случва често.

            -   Извинете за безпокойството, разбирате ли английски - ни попита боязливо непознатият. Беше застанал чинно на два метра от нас, не бе сигурен дали няма да усетим  опасното му пристрастяване. Вече ни поднасяше джиесема си. Този език не ни е силен, нямаше как да откажем.

   -  От два месеца съм женен. Аз съм моряк, пътувам из света. На карнавала в  Рио се запознахме-усмихваше се притеснено непознатият.

               -  Да ви се представя, казвам се Петров - театрално прозвучаха думите му.

            Скитал се с корабите на Океански риболов много години. През това време се разделил с жена си. Но децата го уважават и обикалят, когато се завърне в България. Те са вече големи, да са ми живи и здрави, наблегна на последните думи мъжът.

                -  При предишното пътуване имахме авария и трябваше да останем близо до Рио в Бразилия. Там я срещнах-вече широко се усмихваше.

                - Какво пише, чакам  малко пари, дали не е забравила за обещанието си. Тя  започна да учи български, много е упорита  и трябва да е напреднала доста. Само че моят нов рейс се бави, докторите ми искат куп изследвания. Нищо ми няма, здрав съм си аз.

              В съобщението се говореше за някаква сума. Накрая след поздравите  стоеше името й - Клио Петров.

               - Тя ми е много мила. Преподава в едно училище, има голяма къща и е разведена като мен - обясняваше морякът. Харесахме се, бързо станаха работите при нас. Да ми е жива и здрава, наблегна на последните си думи отново той.

                Попитахме го къде мисли да живее, на възраст е и скоро ще престане да обикаля света.

                - В Бразилия. Категоричен съм. Сега като се прибирах от летището такситата щяха да ме одерат. А живея наблизо, ей го къде е кварталът ми - посочи неопределено с леко премрежен поглед.

                - Само да ми е жива и здрава - отново натърти думите си непознатият.

                - Останалото ще се нареди, няма да се предаваме толкоз рано. Аз като гледам, май сме на една възраст - каза си годините непознатият.

                  После ни се поклони почти театрално. Пожела ни най-доброто и дано не ни е досадил с присъствието си. Вече се отдалечаваше, когато се обърна изведнъж. Гласът му бе малко дрезгав.

                  - Само да ми е жива и здрава!