24 февр. 2016 г., 20:50

Ключ

544 0 1
1 мин за четене
Отключва се и някой влиза в нея. Тършува, обръща я, ровичка. Ядосано, тревожно, нещо му убягва, май не търси там, където трябва. Но продължава да разхвърля – спомените наляво запраща, любовите – надясно, всички чувства гневно ги прави на куп, като футболна топка с изкуствена кожа, разпокъсана от ритане.
Търси в престилката си, оцапана от някаква яхния, ключа търси, трябва да е там. Боли я вече, трябва да заключи. Не иска този човек да я разнищва. Та той сам не знае какво търси. Търси нещо свое вероятно, а не го намира. Злобен е, защото трябва да е там, нали той смята, че тя цялата е негова, значи всичко в нея е негово собствено и трябва просто да го намери и да си го вземе.
Играта на криеница го вбесява.
„Тази жена е толкова разхвърляна!”, ругае той наум, когато намира върху шкафчето на спомените й негова снимка. „Снимките не стоят върху шкафчета, старомодно е!” Блъска своя портрет, окичен с нещо зелено, той пада бавно на земята, всичко трябва да е на земята, там е мястото на нещата, които са негови. Снимката не е негова, той я мрази, образът върху нея е негов, но това няма значение сега. Минава му през ума, че образът е това, в което си се превърнал, а не което си. Но тази мисъл не му се струва удобна.
Тя намира ключа, но няма сили да го изгони от себе си. Иска да се заключи отново, този безпорядък я задушава; да взема вече какво си поиска, по дяволите, нека всичко да й отнеме, но само да се маха, защото без него всичко е празно. Просто да го няма в нея, да не го усеща. Затова се моли. А ключът в ръката й става сърце, тупти бавно и нежно, едва-едва, разтопява се, червено и болно, тя му го дава, защото знае, че него търси.
Ключът е вече у него, сърцето още бие тихо. Той намери, което търсеше. Нито влизаше, нито излизаше. Остана замислен. Замислен, остана. Ключ без ключалка.

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

© Владимир Георгиев Все права защищены

Комментарии

Комментарии

  • Замислих се в какъв ли отрязък на времето се развива това - вероятно в реалността това са години , но по-вероятно това се вмества в части от секундата, нещо като синхроннен проблясък при двамата много след последната точка за нещо което много боли но те държи жив

Выбор редактора

Щастие 🇧🇬

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

За хората и крушите 🇧🇬

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...

Очите на Елиф 🇧🇬

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...

50 лева на час 🇧🇬

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...