Разказът е преведен и качен тук от самия автор!

Аннотация

В свят, в който светлината и тъмнината се преплитат, а древни сили управляват съдбите на народите, настъпва време за велики изпитания. Когато падналият ангел Рунo, бивш служител на Божествената Светлина, се изправя срещу силата, която е дала живот на този свят, неговото падение води до тъмни времена, заплашващи да унищожат всичко, което някога е било свято.

В търсене на изкупление, но и жаден за власт, Рунo се стреми да погълне света в своята сянка. Въпреки това, силите на светлината не са изчезнали и, въпреки тъмнината, те се пробуждат в тези, които са готови да се сражават. Младият жрец Амон-Пта, войнствената Асгрим и великият владетел Артемий обединяват народите, за да върнат изгубената хармония и да победят тъмнината, която носи Рунo. Но победата над него може да бъде постигната не само с оръжие — нужно е да намерим светлината в собствените си сърца и да осъзнаем, че истинското зло се крие не само в мирозданието, но и в душите на тези, които са изгубили вяра.

"Ключ към Тъмнината. Времето на Падналите Ангели" е епична история за падението и възкресението, за борбата за светлината, която се крие във всеки от нас. В свят, в който митове и реалност се сливат, а древни сили могат както да създават, така и да разрушават, не всички битки завършват с победа... но във всяка от тях остава шанс за изцеление.

ПРОЛОГ

От древни времена, когато Небесата още не познаваха покоя, а Земята само мечтаеше за изгревите, живееше ангел на име Руно. Той бе издигнат по-високо от другите, крилете му блестяха като първите лъчи на зората, а гласът му звучеше като песен на хиляди камбани. Но дойдоха смутни дни, когато Божеството, което управляваше всичко съществуващо, разкри своята безмерна власт и в сърцето на Руно, жадуващо за свобода и знание, се зароди огън на съмнение.

Сред ангелите започна голяма разпра, подобна на буря, разкъсваща небесата. Руно се издигна в бой, а след него се надигнаха братята му, дръзнали да последват светлината му. И Вселената се разтърси от грохота на криле и звъна на небесни мечове. Но светлината на Божеството беше всепоглъщаща и Руно падна. Падна не със смирение, а с гняв, който гореше като затихващо слънце. Земята го прие с ридание — планините се разтвориха под него и в безмълвието на изгнанието си ангелът беше прокълнат.

И ето, вековете минаха и споменът за Руно стана шепот в песните на поетите и зловещо предупреждение в пророчествата на старейшините. Северните племена, чиито зими изглеждаха безкрайни, чуваха за него, когато вятърът виеше, носейки сняг и лед. Те го знаеха като предвестник на гибелта, която ще дойде с криле, черни като самата нощ. Шаманите им казваха: "Той ще се събуди и тогава земята ще затрепери, а слънцето ще се отвърне от нас."

На далечните пясъци на юга, където древни храмове лежаха под пластове златен пясък, хората виждаха знаци. Пясъкът, някога неподвижен, започна да се движи, разкривайки символи, изглеждащи забравени от времето на първите царе. Старейшините на Пазителите на Тайните го тълкуваха като вест: "Този, който е паднал, носи знание, което надминава дори звездите. Защото с него е ключът към друг свят, свят без край и начало."

Но имаше и такива, които пазеха светлината и вярата — Пазителите на Светлината. Крепостите им стояха сред зелени долини, където сребристи потоци течаха и храмовете им докосваха облаците. В дълбините на техните свещени зали беше запечатано нещо древно — оръдие, което можеше да събуди Великия Светлик, способен да изгони тъмнината и да унищожи този, който предизвика самото мироздание.

Така семената на съдбата бяха разпръснати и всеки народ гледаше към небето с очакване и трепет, защото знаеха: когато Руно се издигне, светът ще се промени завинаги.

ГЛАВА 1

В тези дни, когато вятърът тежеше от древни шепоти, а луната, сякаш се срамуваше да погледне към земята, новини за странни събития се разпространяваха по целия свят. В горите, където древни дървета криеха тайни на хилядолетия, духове шепнеха разкази за пробуждането на онзи, който някога бил светлина, а сега се бе превърнал в тъмнина. Горите трепереха, а животните напускаха своите скривалища, бягайки към места, където светлината все още изглеждаше безопасна.

Асгрим, шаманка от севера, седеше до огъня, над който танцуваха езиците на пламъците, хвърлящи причудливи сенки върху стените на нейната хижа. Очите й бяха затворени, но пред вътрешния й поглед се разкриваше видение: крила, тъмни като беззвездна нощ, разперваха се над заснежените планини, и студът, изглеждаше, замръзваше самото дишане на земята. Тя знаеше, че това е знак. Като отговарящ на нейните мисли, старият вожд на племето влезе и рече: "Асгрим, духове потвърдиха... Той се пробужда. Трябва да се подготвим."

В далечното южно царство, сред блестящите пясъци, осветени от парещото слънце, млад жрец на име Амон-Пта бе призован в най-тайния храм на Стражите на Тайните. Залите на храма криеха мраморни статуи на древни богове и олтар, на който гореше зелена сфера, даваща видения на този, който се взираше в нея. Жрецът се приближи и, навеждайки се, чу глас, подобен на шепота на самия пясък: "Руно се е пробудил... Намерете Древната Тайна, иначе тъмнината ще погълне слънцето и пясъка."

Стражите на Светлината, облечени в бели одежди, се събраха в главната зала на Великото Храм на Светлината. В центъра на залата, на резбован постамент, лежеше древна реликва — Ключът на Светлината, изкусно инкрустирана със сапфири и свещени писания. Високият магистър, Артемий Велики, с дълбока бръчка на челото, извика към воините и жреците: "Наближава великата нощ, и сянката на падналия ще покрие нашия свят със своето крило. Само онзи, който е чист със сърцето и силен с волята, ще може да пробуди силата, способна да ни спаси всички."

Така започна новата глава на очакването и страха. Различни народи, от замръзналите гори на севера до горещите пясъци на юга, знаеха: когато Руно се яви отново, светът ще трябва да избира — да падне в тъмнината или да засияе в светлината, която ще донесе неизбежна жертва.

Глава II. Пробуждение Тени

Когато първият знак за това, което наричаха падналия ангел, достигна края на света, мъглата обгърна хоризонтите, а светлината започна да избледнява, сякаш от сълзи, които се спускаха върху земята. Вятърът на Севера носеше със себе си не само студ, но и предупреждения, които обвиваха сърцата в стегнати пръстени на страх. Асгрим, шаманка на древния народ на Духовете на Леда, седеше до огъня си, усещайки как студът стяга гърдите й. Тя бе виждала това преди — в своите сънища, в пророчествата, предавани от поколение на поколение. Но това, което тя усети сега, не беше просто страх. Това беше знание, което гореше в душата й като жар от сърцето на самата планина.

Шаманката се изправи през нощта, когато звездите избледняваха, сякаш се срамуваха от това, което се случваше на земята. Духовете на Леда, най-древните стражи, които охраняваха земите на нейния народ, изпратиха образи — велик ангел с крила, като нощ без звезди. Този ангел падаше, а падането му беше като гръм, който разтърсва небето. Но сега, след векове, той трябваше отново да се издигне.

— "Той отново се пробужда," — шепнеше Асгрим, гледайки на платното на нощта, което покриваше горите. — "И с него ще донесе не светлината, а тъмнината, която ще погълне всичко живо."

Тя знаеше, че времето е дошло. Няма да има повече мир, няма да има покой. В хижата й влезе старейшината Гальфрик, лицето му беше покрито с бръчки, а очите му — замъглени, сякаш бяха видели твърде много от този свят. Той знаеше какво казваше Асгрим, защото собствените му видения казваха същото.

— "Какво ще предложиш?" — попита Гальфрик, гласът му беше сух, като старите листа, но в него звучеше неоткрит ужас.

— "Трябва да намерим свещената книга от времето на първата светлина. Тя може да разкрие тайната как да го победим," — думите й прозвучаха като присъда, като заклинание, произлизащо от дълбините на древността. — "Ако не я намерим, Руно ще донесе край. И не просто край за нас, а за всичко, което познаваме."

На далечния юг, където жреците и мъдреците се криеха в обителта на вечната светлина, разказите за завръщането на Руно станаха това, което безпокоеше Амона-Пта всяка нощ. Бащата на неговото призвание, старият жрец Хепир, беше болен и немощен, но думите му бяха като заклинания, които замъгляваха разума. Той знаеше, че Амон е избраният, и че съдбата му е свързана с най-древното пророчество, скрито от света.

— "Ти трябва да отидеш в Гробницата на Нощта," — каза Хепир, дишайки тежко. — "Там, в самата дълбочина, ще намериш това, което ще го спре. Трябва да откриеш Древната Тайна, за която говореше единствено един мъдрец — последния от своя род."

Амон знаеше, че това ще бъде труден път. В сърцето му, пълно с решителност, все още имаше страх, защото никой, освен старците, не се осмеляваше да влезе в Гробницата на Нощта. Но изборът беше ясен. Само през това изпитание той можеше да разкрие истината и, може би, да срещне самия Руно.

В същото време, на далечния Изток, в сърцето на Царството на Светлината, дойде новина, която потресе цялото царство. Великият магистър Артемий събра велика асамблея, на която се събраха войни и магьосници, учени и пророци.

— "Злото се върна. Ние усетихме неговото присъствие," — каза Артемий, гласът му беше пълен с тежки размишления. — "Силата, която се възроди, ще разруши нашия свят. Но ние притежаваме артефакт, който може да го спре. Ключът на Светлината — той ще погълне тъмнината на Руно и ще изцели света."

Но Артемий знаеше, че никой не може да управлява този ключ, докато не очисти сърцето си от всички грехове и съмнения. Затова той поведе хората си, готови да се сражават, в търсене на този, който е достоен за този свещен артефакт. В един от ъглите на храма остана древна карта, на която беше посочено мястото — Велика река на Светлината, където трябваше да се роди герой, способен да пробуди силата на артефакта.

Глава III. Пътят към Гробницата на Нощта  
Снягът, който не спираше през цялата седмица, сега лежеше стъпкан и блестеше като прах, чието сияние можеше да заслепи всеки, който не беше подготвен за студения поглед на земята. Амон-Пта вървеше през тези безкрайни простори на празната зима, но нищо не можеше да го спре. Той беше твърде млад, за да се съмнява, но и твърде посветен на своята задача, за да губи време в колебания. С всяка крачка, която правеше, в душата му растеше усещането, че не просто трябва да намери решение, а че му предстои да стане част от най-великото изпитание, което светът някога е познавал.  
С всяка крачка камъните на древната Гробница ставаха все по-обширни и скрити, сякаш самата Земя криеше в себе си тайни, които трябваше да бъдат забравени. Блуждаейки по тези тъмни коридори, Амон усещаше как въздухът става тежък, сякаш самият светлината беше прогонена от тук. Малката му лампа осветяваше само най-близките стени, но не можеше да прогонва мрака, който стоеше пред него. Той държеше в ръцете си амулет, предаден му от наставника — символ на древен род на жреци, който беше защитен и пазен през вековете. Но амулетът не беше магически. Той беше символ на воля и решителност.  
С всяка крачка Амон усещаше все по-силно, че нещо тъмно го наблюдава. Това не беше просто страх — беше усещането, че той самият е станал част от тази сянка. В Гробницата на Нощта нямаше място за слаби. Този, който влизаше тук, беше подложен на изпитания не само физически, но и духовни.  
И ето, след дълго скитане през тъмните зали, Амон стигна пред огромна врата, на която бяха гравирани стари символи, едва различими в мрачната светлина на огъня му. Вятърът в коридора утихна, сякаш самите камъни замръзнаха в очакване на нещо, което трябваше да се случи. Амон се докосна до вратата и тя, със скърцане, се отвори, разкривайки зала, в центъра на която стоеше древен рафт, върху който лежеше свещена книга, покрита с пласт прах.  
Тогава моментът беше изпълнен с история, която изглеждаше безкрайна. Книгата беше стара, но не разпаднала се. Прахът, който я покриваше, говореше, че никой не е смел да я докосне дълго време. Но Амон знаеше, че тази книга е ключът към разгадаването на това, което се е случило с Руно, и може да разкрие тайни, които ще го доведат до победа.  
Замислено, с поклон, той вдигна книгата. Всяка страница беше написана в особен, заплетен стил, сякаш авторът не е искал думите му да бъдат лесно разчетени. Вътре имаше нещо повече от просто текст — това беше код, това беше път, и това беше отговор. Но на последната страница имаше символ — счупен меч и ангел с крила, които се спускаха като изгорели пера.  
Галфрик, старейшина на племето Асгрим, седеше край огъня в своя лагер и мислите му блуждаеха далеч, зад хоризонтите. Шаманката седеше до него, очите й бяха затворени, но умът й беше настроен да възприема света в неговата истинска същност — в това, което е скрито от обикновения поглед. Тя усещаше, че неизбежно наближава моментът, когато те ще се изправят срещу това, от което толкова дълго се опитвали да избягват.  
В очите му имаше безпокойство, което рядко се срещаше при такива старци. Той прекрасно разбираше, че времето изтича, че те няма да успеят да се подготвят за завръщането на Руно. Този, който стоеше пред тях, не беше просто ангел, не беше просто зло — това беше символ на падение и разрушение, чието идване поставяше под заплаха самата основа на живота.  
— "Асгрим, усещаш ли го?" — попита Галфрик, гласът му беше като хрущене на сняг под ноктите, тежък и потискащ. — "Не стига светлина. Целият свят е погълнат от сянката."  
— "Усещам го. Той е тук," — отговори Асгрим, отворила очи, погледът й беше съсредоточен върху огъня, но тя говореше сякаш не за това, което се случваше сега, а за нещо, което щеше да се случи. — "С всяка стъпка се приближаваме до неговото завръщане. И ако не намерим книгата, ако не открием начин да се справим с това зло, всичко, което знаем, ще изчезне."  
Тя стана и стисна амулета си, замръзнала в мислите за това, че нейният народ може да загине, ако не намери това, което търсеха.  
Междувременно в Царството на Светлината, Артемий Велики стоеше в центъра на Храма на Светлината, обзет от съмнения. Духът му беше неспокоен, и ако народът му беше готов да се бори, той самият не можеше да намери пътя как да използва силата, която можеше да победи тъмнината, излизаща от Руно.  
Силите на Ключа на Светлината бяха велики, но твърде мощни за този, който не беше готов за пълно пречистване. И колкото повече Артемий разсъждаваше, толкова повече усещаше, че трябва да намери този, който ще бъде достоен да премине този път. Той разбираше, че някой от народа му трябва да стане този, който ще освети пътя, но кой?  
В размишленията си той си спомни легендите за войните, които идваха от най-далечните краища на света, и как техният светлинен пламък, угаснал в битките, бил възроден в нов герой. Имаше време, когато този, който търсеше светлината, можеше да я намери в себе си. Но Артемий разбра, че беше нужно нещо повече от вяра в това. Трябваше да намери този, който ще открие истинската сила.

Глава IV. Среща с Тъмнината
И ето, в тъмните земи, където светлината беше забравена, а Руно беше само отглас от стари проклятия, започна последната среща. Не среща на воин с воин, а среща със самата тъмнина, която покриваше всичко живо.
Тъмнината не беше просто образ — тя беше поглъщане, поглъщане на всичко. Когато Руно се яви в света, всички почувстваха как самата същност на света започна да се сгъва под неговото тегло.
И тези, които се изправиха срещу него, всеки трябваше да реши: „Ще бъде ли тяхната светлина по-силна от неговата тъмнина?“

Глава V. Зовът на Съдбата
Погледът на Амон-Пта беше насочен към далечината, към онзи безкраен хоризонт, който му криеше отговорите. Книгата, която той намери в Гробницата на Нощта, беше ключът, но не и целият отговор. Той премина дълго пътуване, за да разбере истинското й значение, и сега мислите му бяха пълни с въпроси, на които нямаше лесни отговори.
Младият жрец се върна в своето светилище, където древни текстове и магически заклинания се преплитаха с реалността. Спомняйки си старите сказания, той започна да разгадава символиката, която се криеше в руните на Руно. Тези древни думи, дошли от самото начало на времето, не бяха просто написани на страниците. Те бяха част от магическата тъкан на този свят. И докато се опитваше да разбере значението на тези символи, една фраза не излизаше от ума му: „Тъмнината и светлината — две страни на едно.“
Попаднал на това откровение, Амон осъзна: злото на Руно не просто беше дошло да разруши, то трябваше да бъде унищожено с помощта на светлината, която всяко племе познаваше.
Знанието, което Амон бе придобил, означаваше, че неговият път сега беше предсказан, и той трябваше да намери съюзници, които да разкрият силата на тази светлина. Но умът му беше все по-тежък от въпроса: как да възвърне тази светлина, ако самият свят започна да я поглъща?
Асгрим, от своя страна, с всеки ден усещаше как народът й губи надежда. Те бяха стигнали до Свещената Гробница, както предсказвали техните старейшини, но мракът й беше много по-силен, отколкото те можеха да си представят. Вътре, на рафтовете и масите, лежаха ръкописи, древни книги и артефакти, които нямаше стойност за външния свят, но бяха свързани с народната памет. Асгрим прокле своята слабост. Тя търсеше отговор в митове и предания, но не можеше да открие нещо, което да премахне тъмната сянка, която напредваше.
Задачата стана ясна. Нейният народ беше готов да се бори с Руно, но за да победи, Асгрим трябваше да намери нещо, което да възвърне светлината, тази светлина, която беше изгубена, и тази, която можеше да унищожи самата тъмнина. В сърцето си тя почувства: тя няма да търси тази светлина в небесата. Тя беше в хората. И ако успееше да я пробуди в тях — те можеха да победят.
Асгрим се изправи в тъмния храм, очите й блестяха от решителност. Тя знаеше, че решението, което ще вземе, може да й коства живота, но нейният народ, нейното племе заслужаваха този път.
Междувременно, в Царството на Светлината, Артемий Велики седеше на своя трон и погледът му беше погълнат от същата мисъл, която тревожеше всеки от тези, които се бореха с тъмнината. Той виждаше как сянката на Руно обхваща краищата на царството му. Той знаеше, че светлината, с която бяха славни, вече не беше тази светлина, която можеше да унищожи злото. Силите на Ключа на Светлината бяха велики, но какво, ако тъмнината беше толкова голяма, че можеше да ги погълне?
В сърцето му имаше съмнение, както и в сърцето на всеки, който беше на пътя на тази война. Светлината губеше своята мощ, и с всеки ден тъмнината ставаше по-силна.
— „Но кой още може да стане герой?“ — размишляваше той, поглеждайки към мечовете си и всички тези артефакти, които някога изглеждаха безупречни в своята сила. Неговото внимание привлече древно пророчество. Той забеляза в него нещо, което до сега беше убягвало от погледа му. Това беше моментът, когато ключът можеше да бъде разкрит, но само ако този, който го използва, осъзнае, че единствената победа е победата над себе си.
Артемий си спомни за героя, когото някога обещал да намери — и осъзна, че този герой беше той самият. Той, както и всеки от тях, трябваше да намери в себе си светлината, която можеше да победи Руно.

Глава VI. Сблъсък на Сенки  
Времето дойде. Народите, които дълго време не можеха да намерят общ език, се обединиха. Великата армия застана пред тъмните земи. Асгрим, водеща войските на своето племе, стоеше до Амона, който не беше просто жрец, а символ на нова надежда за всички народи. Всеки крачка беше стъпка в неизвестното. Силите се сражаваха не само в физическото, но и в духовното поле.  
Сенката на Руно започваше да настъпва с невероятна сила. В самия център на земята, където древната сила твореше, стоеше неговата крепост — и самият ангел, невидим за обикновеното око, беше наблизо. Руно, стоящ на върха на своята крепост, чакаше момента, в който светлината, която го пронизваше със своя неумолим лъч, окончателно ще угасне. Той знаеше, че времето му е дошло. И неговата тъмнина ставаше все по-могъща, обвиваща света, от който някога беше изгонен.  
И ето, в момента на сблъсъка, силите на светлината и тъмнината се срещнаха. Всичко, което беше скрито, сега стана явно. Артемий, не сдържайки вътрешните си съмнения, направи крачка напред. Неговият меч, изпълнен със светлина, се вдигна във въздуха, и неговата енергия проряза тъмнината. Той знаеше, че това не беше краят. Това беше само моментът, в който светлината и тъмнината се срещнаха, а следващата стъпка можеше да бъде решаваща.  
В този момент, когато светът беше на ръба, Амон-Пта, Асгрим и Артемий трябваше да решат, дали могат да победят тъмнината, като не забравят светлината в душите си. Тази светлина, която можеше да погълне целия свят.

Глава VII. Вечната Битка  
Събитието стана неизбежно. Великата битка се водеше на цялата линия между светлината и тъмнината, и всеки от героите знаеше, че ще настъпи решаващ момент. Тъмнината на Руно не го напускаше, но светлината никога не ги оставяше. И светлината, в крайна сметка, се оказа онази сила, която можеше да победи не само Руно, но и самия себе си.  

Глава VIII. Съдбата на Светлината  
От битката, която обхващаше земите, се носеше мъгла, тъмна и гъста като самата сянка, която създаваше Руно. Светлината, излъчвана от мечовете и щитовете, едва успяваше да пробие през този плътен мрак, а войските, които се биеха срещу безмилостната сянка, започнаха да губят своята стойност. Тъмнината разпростря своите нокти в ъгълчетата на света. Но сред всичко това, сред разрушението и отчаянието, имаше една светла искра — искрата в сърцата на тези, които продължаваха да се бият, не забравяйки своя дълг.  
Амон-Пта, въпреки младостта и неопитността си, стоеше в първите редици. Той знаеше, че пътят му няма да завърши, докато не бъде открита сила, която да събуди светлината. В ръцете му не беше просто магия — това беше символ на тези, които вярваха, че тъмнината, каквато и да е тя, може да бъде победена. Всеки негов заклинание не беше просто акт на сила, но и акт на воля, воля на целия народ, готов да се бори. Ръцете му трепереха, но той ги сдържаше, защото знаеше: само така могат да победят. Той знаеше, че светлината, която търсеха, не беше нещо външно, тя беше част от всеки от тях.  
Асгрим, заедно с остатъците от своето племе, се сражаваше в сърцето на битката, не обръщайки внимание на болката и загубите. В очите й гореше решимост, която не можеха да потушат дори облаците, покриващи небето. Тя разбра, че всяка нейна стъпка, всяко ударяване не е просто борба за живота на нейния народ, но и борба за възвръщане на светлината, която беше открадната от Руно. Но в душата й имаше нещо повече. Войната за светлината стана за нея не само външно сражение. Това беше изпитание на самата й вяра. Ще успее ли да запази тази светлина в сърцето си и да не бъде погълната от тъмнината? Тя знаеше, че отговорът на този въпрос ще определи изхода на цялата битка.  
Артемий, Великият и непоколебимият, стоеше на върха на своята крепост, неговият меч беше изправен за последен път. Той знаеше, че битката, която се водеше около него, не беше просто сражение с външните врагове. Той усещаше как светлината и тъмнината се борят в сърцето му, как собствените му съмнения растат с всеки ден. Страхувайки се да загуби тази светлина, той търсеше отговор и в търсенето му стигна до ръба. Стоеше пред величието на своя народ, пред това, което можеха да станат, ако не допуснат заблуждения и съмнения. Той разбра, че да победиш Руно и неговата сянка е възможно само когато всеки от тях, най-накрая, осъзнае, че тъмнината в техния свят не е просто външна сила. Тя също е част от тях самите.  
В този момент погледът му се срещна с очите на Амон-Пта, който, стоейки на бойното поле, също търсеше отговор на този въпрос. В техните очи имаше една и съща решимост, но и страх — страх, че може да не успеят.  
В тъмните земи, в самия център на битката, стоеше Руно. Крилете му бяха разперени, тъмни като самата нощ. Той усещаше приближаването на светлината и това беше неговото наказание. Знаеше, че времето му е дошло, но също така знаеше, че този момент може да е само началото на неговата победа. Очите му, изпълнени с ярост и болка, не гледаха света, а през него. Той виждаше не просто смърт, той виждаше разрушението на самото същество, което го беше създало.  
— „Вие не разбирате,“ — каза Руно, неговият глас звучеше като тътен от бездната, — „Аз не съм просто паднал ангел. Аз съм част от този свят. Аз съм неговата сянка. Дойдох, за да изгоря всичко, което обичате, защото се отрекохте от мен. Аз бях този, който ви служеше, но вие се отрекохте от мен. Това не е просто борба за света. Това е борба за вашето спасение.“  
Но думите му бяха чути само като ехо от пустота. Амон, стоящ на бойното поле, усети как в душата му се ражда светлина, която му даваше живот и сила да продължи напред. Той знаеше, че сега е моментът на истината. За да победят Руно, трябваше не просто да го унищожат, а да накарат самите себе си да видят светлината, която беше скрита вътре в тях.  
Асгрим извика, обръщайки се към всички свои войни:  
— „Ние не просто трябва да се борим

! Трябва да върнем светлината! Тя живее в нас!“  
Тези, които чуха думите й, усетиха в себе си силите, които толкова дълго търсеха. Сърцата им се запалиха и заедно със светлината си те донесоха светлина на целия свят. Артемий разбра, че неговата светлина не е просто сила на волята, това беше нещо много повече. Това беше искрата в всеки човек, в всеки народ, която чакаше да бъде събудена.  
В най-решаващия момент Амон-Пта, вдъхновен от своите съюзници, произнесе заклинание. Светлината избухна като мълния, разбивайки всички бариери на тъмнината, която държеше Руно. Той изсипа светлината, която донесе и разрушение, и очистение. В момента, когато светлината разкъса тъмнината, Руно изчезна — не защото беше унищожен, а защото беше изгонен, погълнат от самия себе си.  
Тъмнината, която беше вътре в всеки, беше изгонена от света и от сърцата на тези, които бяха готови да я победят. С това изчезна и сянката на Руно, но споменът за неговото падение остана.

Епилог. Новият Зора Светът най-накрая беше освободен от сянката. На народите им беше нужно време, за да възстановят силите си и да възстановят доверието, разрушено от войната. Но сега, когато светлината беше възвърната, всеки знаеше, че злото може да бъде победено не само със сила, но и със светлината, която се крие в сърцата им. Амон-Пта, Асгрим и Артемий стояха заедно. Сега те знаеха, че всеки от тях беше тази светлина, която доведе до победата, и бяха готови да построят нов свят, в който светлината и тъмнината няма да живеят в борба, а в хармония.

ОРИГИНАЛ

"Ключ к Тьме. Время Падших Ангелов"

ПРОЛОГ

С давних времён, когда Небеса ещё не знали покоя, а Земля лишь мечтала о рассветах, жил ангел по имени Руно. Он был вознесён выше других, его крылья сияли, как первые лучи зари, а голос его звучал, словно песнь тысяч колоколов. Но пришли дни смутные, когда Божество, что правила всем сущим, явило свою безмерную власть, и в сердце Руно, что жаждало свободы и знания, зародился огонь сомнения. Среди ангелов началась великая распря, подобная буре, что рвёт небеса. Руно вознёсся в бой, а за ним поднялись его братья, дерзнувшие последовать за его светом. И сотряслась вселенная от грохота крыльев и звона мечей небесных. Но свет Божества был всепоглощающим, и Руно пал. Пал не со смирением, но с гневом, что горел, как затухающее солнце. Земля приняла его с рыданием — под ним разверзлись горы, и в безмолвии своего изгнания ангел был проклят. И вот, минули века, и память о Руно стала шёпотом в песнях поэтов и грозным предупреждением в пророчествах старейшин. Северные племена, чьи зимы казались бесконечными, слышали о нём, когда завывал ветер, несущий снег и лёд. Они знали его как предвестника гибели, что придёт с крыльями, чёрными, как сама ночь. Их шаманы говорили: "Он проснётся, и тогда земля задрожит, а солнце отвернётся от нас." На далёких песках юга, где древние храмы покоились под слоями золотого песка, люди видели знаки. Песок, некогда недвижный, начал двигаться, открывая взору символы, что казались забытыми со времён первых царей. Старейшины Хранителей Секретов толковали это как весточку: "Тот, кто пал, несёт знание, что превзойдёт даже звёзды. Ибо с ним — ключ к миру иному, миру без конца и начала." Но были и те, кто хранил свет и веру, — Хранители Света. Их крепости стояли среди зелёных долин, где серебрились ручьи, и храмы их касались облаков. В глубинах их священных залов было запечатано нечто древнее — некое орудие, что могло пробудить Великий Свет, способный изгнать тьму и разрушить того, кто бросил вызов самому мирозданию. Так были рассыпаны семена судьбы, и каждый народ смотрел на небо с ожиданием и трепетом, ибо знали они: когда Руно поднимется, мир изменится навсегда.

ГЛАВА 1

В те дни, когда ветер был тяжёл от древних шёпотов, а луна, казалось, стыдилась взирать на землю, известия о странных событиях распространились по миру. В лесах, где древние деревья скрывали секреты тысячелетий, духи шептали сказания о пробуждении того, кто некогда был светом, а ныне стал тьмой. Леса содрогались, и животные покидали свои логовища, убегая туда, где свет казался ещё безопасным.

Асгрим, шаманка с севера, сидела у огня, над которым танцевали языки пламени, отбрасывая причудливые тени на стены её хижины. Глаза её были закрыты, но перед внутренним взором раскрывалось видение: крылья, тёмные, как беззвёздная ночь, распахивались над заснеженными горами, и мороз, казалось, леденел само дыхание земли. Она знала, что это был знак. Словно вторя её мыслям, старый вождь племени вошёл внутрь и молвил: "Асгрим, духи подтвердили... Он пробуждается. Мы должны подготовиться."

В далёком южном царстве, среди сверкающих под палящим солнцем песков, молодого жреца по имени Амон-Пта вызвали в самый тайный храм Хранителей Секретов. Залы храма скрывали мраморные статуи древних богов и алтарь, на котором пылала зелёная сфера, дарующая тому, кто глядел в неё, видения. Жрец приблизился и, склонившись, услышал голос, подобный шёпоту самого песка: "Руно пробудился... Найдите Древнюю Тайну, иначе тьма поглотит солнце и песок."

Хранители Света, в своих белоснежных одеждах, собрались в главной зале Великого Храма Света. В центре зала, на резном пьедестале, покоилась древняя реликвия — Ключ Света, искусно инкрустированный сапфирами и святыми письменами. Высокий магистр, Артемий Великий, с глубокой морщиной на лбу, воззвал к воинам и жрецам: "Грядёт великая ночь, и тень падшего крылом своим покроет наш мир. Лишь тот, кто чист сердцем и крепок волей, сможет пробудить силу, способную спасти нас всех."

Так началась новая глава ожидания и страха. Разные народы, от заледеневших лесов севера до раскалённых песков юга, знали: когда Руно явится вновь, мир будет вынужден выбирать — либо пасть в тьму, либо воссиять в свете, что принесёт неминуемую жертву.

Глава II. Пробуждение Тени

Когда первое знамение, того что называли падшим ангелом, достигло мирового края, туман окутал горизонты, а свет стал тускнеть, как от слёз, что нависли над миром. Ветер на Севере принес с собой не только холод, но и предупреждения, которые обвивали сердца сжатыми кольцами страха. Асгрим, шаманка древнего племени Духов Льда, сидела у своего огня, ощущая, как холод сжимает её грудь. Она видела это раньше — в своих снах, в предсказаниях, передаваемых из поколения в поколение. Но то, что она почувствовала теперь, было не просто страхом. Это было знание, которое жгло в её душе, как жар из самого сердца горы.

Шаманка поднималась в ночь, на которой звезды тускнели, как если бы они стыдились того, что происходило на земле. Духи Льда, древнейшие из стражей, что охраняли земли её народа, прислали ей образы — великого ангела с крыльями, как ночь без звёзд. Этот ангел падал, и падение его было как раскат грома, что сотрясает небо. Но теперь, спустя века, он должен был вновь подняться.

— "Он снова пробуждается," — шептала Асгрим, глядя на полотно ночи, что покрывало леса. — "И с ним принесёт он не свет, а тьму, что поглотит все живое."

Она знала, что время пришло. Больше не будет ни покоя, ни мира. В её хижину вошёл старейшина Гальфрик, его лицо было покрыто морщинами, а глаза — туманными, как если бы они видели в этом мире слишком многое. Он знал, что говорила Асгрим, потому что его собственные видения говорили то же самое.

— "Что ты предложишь нам?" — спросил Гальфрик, голос его был сухим, как старые листья, но в нем звучал незапертый ужас.

— "Мы должны найти священную книгу из времен первого света. Она может раскрыть тайну того, как победить его." — её слова прозвучали как приговор, как заклинание, что исходило из самых глубин древности. — "Если мы не найдем её, Руно принесет конец. И не просто конец нам, но всему, что мы знаем."

На далёком юге, где жрецы и мудрецы скрывались в обители вечного солнца, рассказы о возвращении Руно стали тем, что беспокоило Амона-Пта каждую ночь. Будучи молодым жрецом Хранителей Секретов, он знал, что тёмные силы, что скрывались в недрах мира, пробуждаются, когда солнце затмевается. Именно это свершилось сейчас.

Его наставник, Высокий Жрец Хепир, был стар и немощен, но его слова были как заклинания, что затмевали разум. Он знал, что Амон был избранным, и его судьба была связана с самым древним пророчеством, скрытым от мира.

— "Ты должен отправиться в Гробницу Ночи," — сказал Хепир, тяжело дыша. — "Там, в самой глубине, ты найдёшь то, что остановит его. Ты должен найти Древнюю Тайну, о которой говорил только один мудрец — последний в своём роде."

Амон знал, что это будет тяжёлый путь. В его сердце, полном решимости, все же был страх, ибо никто, кроме старцев, не смел заходить в Гробницу Ночи. Но выбор был ясен. Лишь через это испытание он мог раскрыть истину и, возможно, встретиться с самим Руно.

В том же времени, на далёком Востоке, в сердце Царства Света, пришло известие, которое потрясло всё царство. Великий магистр Артемий собрал великую ассамблею, где собрались воины и маги, учёные и пророки.

— "Зло вернулось. Мы почувствовали его присутствие," — сказал Артемий, его голос был полон тяжёлых раздумий. — "Сила, что возродилась, разрушит наш мир. Но мы обладаем артефактом, который может остановить его. Ключ Света — он поглотит тьму Руно и исцелит мир."

Но Артемий знал, что никто не сможет управлять этим ключом, пока не очистит своё сердце от всех грехов и сомнений. Поэтому он повёл своих людей, готовых сражаться, на поиски того, кто был достоин этого святого артефакта. В одном из уголков храма оставалась древняя карта, на которой было указано место — Великая Река Света, где должен был родиться герой, способный пробудить силу артефакта.

Глава III. Путь в Гробницу Ночи

Снег, не прекращавшийся в течение недели, теперь лежал утрамбованным и сверкавшим, как порошок, блеск которого мог ослепить любого, кто не был готов к холодному взгляду земли. Амон-Пта двигался через эти бескрайние просторы пустой зимы, но ничто не могло заставить его остановиться. Он был слишком молод, чтобы сомневаться, но и слишком посвящён в своё дело, чтобы терять время на колебания. С каждым шагом, что он делал, в его душе росло чувство, что ему предстоит не просто найти решение — ему предстоит стать частью самого великого испытания, которое когда-либо знал мир.

С каждым шагом камни древней Гробницы становились всё более обширными и скрытными, как если бы сама Земля скрывала в себе секреты, что должны были быть забыты. Блуждая по этим тёмным коридорам, Амон чувствовал, как воздух становится тяжелым, как если бы сам свет был изгнан отсюда. Его маленький светильник освещал лишь ближайшие стены, но не мог прогнать мрак, что стоял перед ним. Он держал в руках амулет, переданный ему наставником — символ древнего рода жрецов, который был защищён и хранён веками. Но амулет не был магическим. Он был символом воли и решимости.

С каждым шагом Амон всё больше ощущал, как нечто темное следит за ним. Это было не просто страхом — это было ощущение, что он стал частью этой тени. В Гробнице Ночи не было пространства для слабых. Тот, кто входил сюда, был подвержен испытаниям не только физическим, но и душевным.

И вот, после долгих скитаний по темным залам, Амон оказался перед огромной дверью, на которой были выгравированы старинные символы, что едва различались в тусклом свете его огня. Ветры в коридоре затихли, как если бы сами камни замерли в ожидании того, что должно произойти. Амон дотронулся до двери, и она, со скрипом, распахнулась, показывая зал, в центре которого стоял древний стеллаж, на котором покоилась священная книга, покрытая слоем пыли.

Тот момент был наполнен историей, кажущейся нескончаемой. Книга была старой, но не разрушенной. Пыль, что покрывала её, говорила о том, что никто не осмеливался прикасаться к ней долгое время. Но Амон знал, что эта книга — ключ к тому, что произошло с Руно, и может раскрыть секреты, которые приведут его к победе.

Задумчиво, с поклоном, он поднял книгу. Каждая страница была написана в особой, запутанной манере, как если бы автор не хотел, чтобы его слова могли быть разобраны. Внутри было что-то большее, чем просто текст — это был код, это был путь, и это был ответ. Но на последней странице был символ — сломанный меч и ангел с крыльями, что опускались, как сгоревшие перья.

Гальфрик, старейшина племени Асгрим, сидел у костра в своём лагере, и его мысли блуждали далеко, за горизонты. Шаманка сидела рядом с ним, её глаза были закрыты, но разум её был настроен на восприятие мира в его настоящем виде — в том, что скрыто от обычного взгляда. Она чувствовала, что неизбежно наступает момент, когда они столкнутся с тем, что они так долго избегали.

В его глазах было беспокойство, которое редко можно было увидеть у таких стариков. Он прекрасно понимал, что время уходит, что они не успеют подготовиться к возвращению Руно. Тот, кто стоял перед ними, не был просто ангелом, не был просто злом — это был символ падения и разрушения, чей приход ставил под угрозу саму основу жизни.

— "Асгрим, ты чувствуешь это?" — спросил Гальфрик, его голос был похож на хруст снега под ногтями, тяжёлый и подавляющий. — "Не хватает света. Весь мир поглощён тенью."

— "Я чувствую его. Он здесь," — Асгрим открыла глаза, её взгляд был сосредоточен на огне, но она говорила словно не о том, что происходило прямо сейчас, а о чём-то, что будет. — "С каждым шагом мы приближаемся к его возвращению. И если мы не найдем книгу, если не найдем способ справиться с этим злом, всё, что мы знаем, исчезнет."

Она поднялась и сжала свой амулет, застыв в мыслях о том, что её народ может погибнуть, если она не найдёт того, что они искали.

Тем временем в Царстве Света, Артемий Великий стоял в центре Храма Света, охваченный сомнениями. Его дух был неспокоен, и если его народ был готов бороться, то он сам не мог найти пути, как использовать силу, что могла бы победить тьму, исходящую от Руно.

Силы Ключа Света были велики, но слишком мощные для того, кто не был готов к полному очищению. И, чем больше Артемий размышлял, тем больше он ощущал, что ему нужно найти того, кто будет достоин пройти этот путь. Он понимал, что кто-то из его народа должен стать тем, кто осветит путь, но кто?

В своих раздумьях он вспомнил легенды о воинах, что приходили с самых дальних уголков мира, и как их свет, сгоревший в битвах, был возрожден в новом герое. Было время, когда тот, кто искал свет, мог бы найти его внутри себя. Но Артемий понял, что нужно больше, чем вера в это. Нужно было найти того, кто откроет истинную силу.

Глава IV. Встреча с Тенью

И вот, в тёмных землях, где свет был забыт, и где Руно был лишь отголоском старых проклятий, началась последняя встреча. Не встреча воина с воином, а встреча с самой тенью, которая затмевала всё живое.

Тень была не просто образ — это было поглощение, это было поглощение всего. Когда Руно явился в мире, все ощутили, как сама сущность мира начала сгибаться под его тяжестью.

И те, кто вышел против него, каждый должен был решить: "Будет ли их свет сильнее, чем его тьма?"

Глава V. Зов Судьбы

Взгляд Амон-Пта был устремлён в даль, в тот безбрежный горизонт, который скрывал от него ответы. Книга, что он нашёл в Гробнице Ночи, была ключом, но не всем ответом. Он прошёл долгое путешествие, чтобы понять её истинное значение, и теперь его мысли были полны вопросов, на которые не было простых ответов.

Молодой жрец вернулся в своё святилище, где древние тексты и магические заклинания пересекались с реальностью. Вспоминая старые сказания, он постигал символику, что заключалась в рунах Руно. Эти древние слова, пришедшие с самого начала времён, были не просто записаны на страницах. Они были частью магической ткани этого мира. И пока он разбирался в значении этих символов, его мысль не покидала одна фраза: «Тень и свет — две стороны одного.» Оказавшись перед этим откровением, Амон понял: зло Руно не просто пришло разрушить, оно должно было быть уничтожено с помощью света, который знал каждый народ.

Знание, которое Амон обрел, означало, что его путь теперь был предсказан, и он должен был найти союзников, которые смогут раскрыть силу этого света. Но его разум всё больше тяготил вопрос: как вернуть этот свет, если сам мир начал поглощать его?

Асгрим, в свою очередь, с каждым днём чувствовала, как её народ теряет надежду. Они пришли в Святую Гробницу, как когда-то предсказывали их старейшины, но её мрак был гораздо сильнее, чем они могли представить. Внутри, на полках и столах, лежали манускрипты, древние книги и артефакты, не имевшие ценности для внешнего мира, но которые были связаны с их народной памятью. Асгрим проклинала свою слабость. Она искала ответ в мифах и преданиях, но не могла найти того, что могло бы перевесить ту темную тень, что наступала.

Задача стала ясной. Её народ был готов бороться с Руно, но чтобы победить, Асгрим нужно было найти то, что могла бы вернуть свет, тот свет, что был утерян, и тот, который мог бы разрушить саму тьму. В её сердце она почувствовала: она не будет искать этого света в небесах. Он был в людях. И если она смогла бы пробудить его в них — они могли бы победить.

Асгрим поднялась в темном храме, её глаза сияли решимостью. Она знала, что решение, которое она примет, может стоить ей жизни, но её народ, её племя заслуживали этого пути.

Тем временем, в Царстве Света, Артемий Великий сидел в своем троне, и его взгляд был поглощён той же мыслью, что беспокоила каждого из тех, кто боролся с тьмой. Он видел, как тень Руно охватывает края его царства. Он знал, что свет, которым они славились, больше не был тем светом, что мог бы уничтожить зло. Силы Ключа Света были великаны, но что если тьма была настолько велика, что могла бы поглотить их?

В его сердце было сомнение, как и в сердце каждого, кто оказался на пути этой войны. Свет терял свою мощь, и каждый день тьма становилась сильнее.

— «Но кто ещё может стать героем?» — размышлял он, озираясь на свои мечи и на все те артефакты, которые когда-то казались безупречными в своей силе. Его внимание было привлекло древнее предсказание. Он заметил в нем нечто, что до этого ускользало от его взгляда. Это был момент, когда ключ мог быть раскрыт, но только если тот, кто им воспользуется, осознает, что единственная победа — это победа над собой.

Артемий вспомнил о том герое, которого когда-то обещал найти — и понял, что этот герой был им самим. Он, как и каждый из них, должен был найти в себе свет, который мог бы победить Руно.

Глава VI. Столкновение Теней

Время подошло. Народы, которые долго не могли найти общий язык, объединились. Великая армия встала перед тёмными землёй. Асгрим, возглавляя войска своего племени, стояла рядом с Амоном, который был не просто жрецом, а символом новой надежды для всех народов. Каждый шаг был шагом в неизведанное. Силы сражались не только в физическом, но и в духовном поле.

Тень Руно начинала наступать с невероятной силой. В самом центре земли, где древняя сила творилась, стоял его замок — и сам ангел, не видимый для обычного взора, был рядом. Руно, стоя на самой вершине своей крепости, ждал, когда свет, который пронзающий его неумолимым светом, окончательно погаснет. Он знал, что его время пришло. И его тьма становилась всё более могущественной, обвивая собой мир, в который он когда-то был изгнан.

И вот, в момент столкновения, силы света и тьмы сошлись. Всё, что было скрыто, теперь стало явным. Артемий, не сдержав своих внутренних сомнений, шагнул вперёд. Его меч, наполненный светом, взмыл в воздух, и его энергия прорвала темноту. Он знал, что это не конец. Это был всего лишь момент, когда свет и тьма встретились, а следующий шаг мог быть решающим.

В этот момент, когда мир оказался на грани, Амон-Пта, Асгрим и Артемий должны были решить, смогут ли они победить тьму, не забыв свет в своих душах. Тот свет, что мог бы поглотить весь мир.

Глава VII. Вечная Битва

Происходящее стало неизбежным. Великая битва шла на всем протяжении света и тени, и каждый из героев знал, что будет решающий момент. Тьма Руно не покидала его, но свет никогда не оставлял их. И свет в конце концов оказался тем, что сможет победить не только Руно, но и самого себя.

Глава VIII. Судьба Света

С битвы, что накрывала земли, шёл туман, тёмный и густой, как сама тень, которую создавал Руно. Свет, что излучали мечи и щиты, едва мог пробиться сквозь этот плотный мрак, а войска, сражавшиеся с безжалостной тенью, начали терять стойкость. Тьма распростёрла свои когти на каждый уголок мира. Но среди всего этого, среди всего разрушения и отчаяния, был один светлый огонь — огонь в сердцах тех, кто продолжал бороться, не забывая о своём долге.

Амон-Пта, несмотря на свою молодость и неопытность, стоял в первых рядах. Он знал, что его путь не завершится до тех пор, пока не будет найдена сила, способная пробудить свет. В его руках была не просто магия — это был символ тех, кто поверил, что тьма, какой бы она ни была, может быть побеждена. Каждое его заклинание — не просто акт силы, но также и акт воли, воли всего народа, который был готов сражаться. Его руки дрожали, но он сдерживал их, потому что знал: только так они могли победить. Он знал, что свет, который они искали, не был чем-то внешним, он был частью каждого из них.

Асгрим в это время, вместе с остатками своего народа, сражалась в самой гуще боя, не обращая внимания на боль и потери. В её глазах горела решимость, которую не могли потушить даже тучи, покрывавшие небо. Она понимала, что каждый её шаг, каждый удар — это не просто борьба за жизнь её народа, но и борьба за возвращение того света, который был украден Руно. Но в её душе было что-то большее. Война за свет стала для неё не только внешним сражением. Это было испытание самой её веры. Сможет ли она сохранить этот свет в своём сердце и не поглотить его тьма? Она знала, что ответ на этот вопрос определит исход всей битвы.

Артемий, Великий и непоколебимый, стоял на вершине своего замка, его меч был поднят в последний раз. Он знал, что битва, которая велась вокруг него, была не просто сражением с внешними врагами. Он чувствовал, как свет и тьма борются внутри его сердца, как его собственные сомнения растут с каждым днём. Боясь потерять этот свет, он искал ответ, и в поисках его он дошёл до самого края. Он стоял перед величием своего народа, перед тем, что они могли бы стать, если бы не допустили заблуждений и сомнений. Он понял, что победить Руно и его тень возможно только тогда, когда каждый из них, наконец, осознает, что тьма в их мире — это не просто внешняя сила. Это также часть их самих.

В этот момент его взгляд пересекся с глазами Амон-Пта, который, стоя в поле битвы, тоже искал ответ на этот вопрос. В их глазах была одна и та же решимость, но был и страх — страх, что они могли не успеть.

В тёмных землях, в самом центре битвы, стоял Руно. Его крылья были распростёрты, тёмные, как сама ночь. Он ощущал приближение света, и это было его наказанием. Он знал, что его время пришло, но он также знал, что, возможно, этот момент был только началом его победы. Его глаза, наполненные яростью и болью, не смотрели на мир, а через него. Он видел не просто смерть, он видел разрушение самого существа, что создал его.

— «Вы не понимаете,» — сказал Руно, его голос звучал, как гул бездны, — «Я не только падший ангел. Я — часть этого мира. Я — его тень. Я пришёл, чтобы сжечь всё, что вы любите, потому что вы отвернулись от меня. Я был тем, кто вам служил, но вы отреклись от меня. Это не просто борьба за мир. Это борьба за ваше спасение.»

Но его слова были услышаны лишь как эхом пустоты. Амон, стоя на поле боя, почувствовал, как в его душе зарождается свет, что дал ему жизнь и силу идти вперёд. Он знал, что теперь наступил момент истины. Чтобы победить Руно, нужно было не просто уничтожить его, нужно было побудить самого себя увидеть свет, который скрывался внутри.

Асгрим крикнула, обращаясь ко всем своим воинам:

— «Нам нужно не просто бороться! Мы должны вернуть свет! Он живёт в нас!»

Те, кто слышал её слова, почувствовали в себе силы, которые они так долго искали. Их сердца зажглись, и вместе с этим светом они принесли свет всему миру. Артемий понял, что его свет — это не просто сила воли, это нечто гораздо большее. Это была искра в каждом человеке, в каждом народе, которая ждала, чтобы её разбудили.

В самый момент решающего сражения Амон-Пта, вдохновлённый своими союзниками, произнёс заклинание. Словно молния, свет вспыхнул, разрушив все барьеры тьмы, которую держал Руно. Он обрушил свет, который принёс и разрушение, и очищение. В тот момент, когда свет пробил тьму, Руно исчез — не потому, что он был уничтожен, а потому, что он был изгнан, поглощён самим собой.

Тьма, что была внутри каждого, была изгнана из мира, и из сердец тех, кто был готов победить её. С этим исчезла и тень Руно, но память о его падении осталась.

Эпилог. Новый Рассвет

Мир, наконец, был освобождён от тени. Народам потребовалось время, чтобы восстановить свои силы и восстановить доверие, разрушенное войной. Но теперь, когда свет был возвращён, каждый знал, что зло можно победить не только силой, но и светом, что таится в их сердцах.

Амон-Пта, Асгрим и Артемий стояли вместе. Теперь они знали, что каждый из них был тем светом, который привёл к победе, и они были готовы строить новый мир, в котором свет и тьма будут жить не в борьбе, а в гармонии.