Мъжът бе на възраст около шейсетте, облечен в старомоден, но очевидно скъп костюм с впечатляваща шикозна червена папийонка. Косите му бяха сиви, артистично разрошени и стърчащи. В никакъв случай не можеше да се каже, че на младини лицето му е изглеждало красиво. Кожата под големите изпъкнали кафяви очи бе провиснала, бузите му също висяха малко под квадратната брадичка. Това му придаваше измъчен вид, досущ като физиономията на остарял боксер, и го правеше да изглежда по-възрастен, отколкото бе в действителност. Човекът бе среден на ръст, държеше голям черен чадър в лявата си ръка и се придвижваше сравнително бавно, подпирайки се на изящно изработен абаносов бастун със златна дръжка. Леко накуцваше с десния крак, което явно бе причината за не особено бързия му ход.

Почти не се заглеждаше в предизвикателните витрини на модните бутици, аранжирани така, че да предизвикат вниманието на преминаващите покрай тях богати туристи. Взираше се в лицата на хората или наблюдаваше гълъбите, които отново се появиха по улицата, веднага щом дъждът престана.

Бернар Гийом обичаше дъжда. Особено през горещите летни дни. Не само защото въздухът се напояваше с влага и свежест и улесняваше дишането му. По-скоро тази метаморфоза на природата предизвикваше у него чувства на спокойствие и сигурност от факта, че естественият кръговрат на нещата продължава неумолимия си ход, както е било преди хиляди години. Както би трябвало да бъде и занапред. Стига човечеството да се вразуми и да разбере най-сетне, че трябва да живее в хармония с природата, а не да води кръстоносен поход срещу нея.

На бюрото му лежаха няколко нови проекта за филми, които чакаха одобрение за реализация. Проекти, които щяха да глътнат милиони евро, но след пускането им на пазара щяха да донесат значителни печалби. Както винаги ставаше досега през изминалите 30 години професионален живот на Бернар Гийом. Но в този ден проблемите около работата му не го вълнуваха изобщо. Дори бе оставил клетъчния си телефон в офиса, така че никой от армията му сътрудници да не може да го безпокои. Просто си бе взел отпуск. Не съобщи дори и на секретарката си къде отива или къде може да бъде намерен. Така правеше всяка година на този ден.

Бернар Гийом спря, бръкна в джобчето на елечето си и извади голям сребрист часовник, закрепен на сребърна верижка. Отвори капака му и погледна белия циферблат. Приятната класическа мелодия прекъсна веднага, щом го затвори отново. Имаше около час до 12. Той прибра часовника и продължи разходката си. Неусетно се озова на крайбрежния кей на Сена – Анатол Франс. Отсреща се издигаха помпозните сгради на Лувъра с необятните градини, а по реката се носеше остъклено плоскодънно корабче, пълно с любопитни туристи. По самия кей не се виждаха много пешеходци. Лошото време ги беше изгонило, а и скоро щеше да стане време за обяд. Забелязваха се няколко човека, които разхождаха домашните си любимци, и други, използващи разредения трафик за ежедневния си джогинг.

Преди да се качи по стъпалата, мъжът отново спря, обърна се и хвърли поглед към посоката, откъдето бе дошъл. Пак продължи, внимавайки за всяко стъпало. Щом отново се качи на булеварда, повървя още стотина метра и сви вляво по моста. След още стотина се озова пред крайната цел на разходката си. На площада имаше много хора, повечето туристи. Някои си почиваха по пейките, наредени пред отлично подстриганите чемшири, а други хвърляха храна на тълпящите се около тях гълъби. Бернар Гийом вдигна глава и с нескрито възхищение огледа сградата пред себе си. Прекоси бавно улицата и се насочи към левия ù ъгъл. Тръгна по улицата откъм северната ù страна. Подмина големия вход и спря пред следващия – значително по-малък. Няколко стъпала водеха към правоъгълна червена порта. Ниската декоративна желязна ограда пред нея бе отворена, но Бернар Гийом знаеше, че самата порта е заключена. А някога не беше така. Той се обърна, върна се до западната страна на църквата и потъна в нея.

В огромното помещение се носеха звуците на органа. Музиката бе вълшебна и отекваше под сводовете с кристална чистота, благодарение отличната акустика на готическата сграда. Неземното тайнство се подсилваше и от хилядите светлинки на свещите по всички кътчета на храма. Сякаш звездите бяха слезли от нощния небосклон. Бернар Гийом вървеше бавно по шахматната мозайка. Спря на няколко крачки от статуята на коронованата дева с младенеца в югоизточната колона на трансепта[1]. Постоя две-три минути, наблюдавайки хората, кръстещи се пред нея и оставящи свежи цветя в постамента ù. Местните ù отдаваха голяма почит. Зави вляво и тръгна успоредно на декоративната желязна ограда на хора[2], насочвайки се към сводестите параклиси. Спря се пред третия. Беше пуст. Огледа се, явно точно това място с нищо не привличаше посетителите на църквата. Влезе вътре и се отправи директно към ъгъла на помещението. На стената имаше разпятие, под което минаваше хоровата релса. Точно под нея се намираше грубо издялан камък – за разлика от останалите беше изцяло черен. Гийом доближи камъка и насочи поглед под него, където можеше да се види едва забележим тънък процеп. Мъжът опипа вдлъбнатината с върха на пръстите си, но вътре нямаше нищо. Лицето му придоби угрижен вид.

Посланието от „третия” липсваше. Такова нещо се случваше за първи път от толкова години насам. В следващия миг мъжът усети около врата си нещо тънко, твърдо и студено. Причерня му. Не можеше да диша. Краката му се подкосиха и той се свлече надолу, подхванат от нечии силни ръце.

[1] Напречен кораб на църква.

[2] Частта, която се намира между подкуполното пространство и абсидата на католически храм.