30 янв. 2019 г., 11:34

 Книги и кражби #2 

  Проза » Рассказы
848 0 1
Произведение от няколко части « към първа част
28 мин за четене

- Хей! Искате ли кексчета? – Ели се опита да настигне човека с кучето, без да разсипе подноса си.

- Не, благодаря – изпъхтя той, вадейки слушалките от ушите си и подръпвайки каишката на кучето, за да го накара да побърза.

- А бисквитки? С шоколадови парченца!

- Разкарай се, момиче– мъжът очевидно бързаше за някъде. Или просто по дефиниция се сърдеше на целия свят.

- Имам и макарони – тя запази най-силния си коз за накрая – С три различни вкуса. Прегорих три тави, но тези са идеални, гарантирам!

- Казах да ме оставиш на мира. Бързам – човекът продължи по улицата, все така недоволен.

- На някои хора сякаш им е приятно да са нещастни – сви рамене Ели и седна да си почине на една пейка.

Доста се бе задъхала от тичането – все пак не беше олимпийски шампион! За това бе виновен фактът, че обичаше не само да пече сладки.

Изобщо не ѝ пукаше. Днес дори бе обула любимия си тесен лилав клин.

Хората бяха странни същества. Притесняваха се за всичко – за фигурата си, за оценки или работа, за това как ги приемат хората… Що се отнасяше до нея, половината ѝ познати (и не толкова познати) я мислеха за смахната и досадна.

По принцип изобщо не мислеше за такива неща – имаше навика да се забавлява, без да размишлява много.

И без да ѝ пука за нищо.

Ели изяде една бисквитка „за подсилване“, взе подноса си и се заоглежда за следващия си потенциален клиент. Подвикна на няколко хора, но никой от тях не се спря.

При условие, че виждаха всички боровинкови мъфини със синя глазура и захарни тризъбци отгоре, които определено биха се харесали на Пърси Джаксън. Карамелените понички, които приличаха на Единствения пръстен. Шоколадовите бисквити с розова глазура, украсени с пощенски пликчета от марципан, запечатани с малки сърчица – досущ като тези в „До всички момчета, които съм обичала“. И най-вече – черно-бяло-червените макарони, напомнящи на „Здрач“.

- Тези хора постъпват глупаво, като оставят всичко това за менсви рамене тя.

- Така е – чу се глас изотзад. – Но не колкото теб. Продаваш сладки на улица, където всички бързат, дори без маса и павилион. Сериозно!?

- Хей! Стресна ме.

На пейката се бе облегнало високо и слабо момиче с къса черна коса и сиви очи.

- Познаваме ли се?… - присви очи Ели. – Да бе, вярно! Срещнах те в онази книжарница, когато ни затвориха! – тя погледна бележника си. – Ти си Красимира, нали?

- Впечатляващо – изсмя се момичето без следа от веселост. – А ти си Елена Иванова, четеш тъпи любовни романчета, имаш куче и обичаш да правиш сладки.

- Не съм те чувала да говориш толкова много – изненада се Ели, спомняйки си за онази вечер в книжарницата. – Но все пак – поздравления за паметта.

Ели погледна небето. Вече се смрачаваше.

- Съжалявам, Краси, но трябва да тръгвам. Родителите ми сигурно ме чакат.

- На кого му пука за родителите? – махна с ръка Краси. – Но щом искаш – добре. Изобщо не ми се говори с теб.

Другото момиче се подсмихна.

- Хей, ти започна разговора! Което ме навежда на мисълта… Защо не дойдеш вкъщи за вечеря?

- Забрави. Имам по-важна работа.

- Да крадеш от Лидл? Гарантирам ти, че вкъщи има много по-вкусни неща. Майка ми прави страхотно суши.

Ели всъщност не можеше да си представи Краси като малолетна престъпничка. Да, имаше малко труден характер, но все пак… Хората често се преструваха на зли, за да изглеждат по-силни.

- Освен това съм поканила и Георги и Петър, нашите познати от книжарницата. Открих, че са деца на една служителка във фирмата на родителите ми.

- Тези идиоти!?

- Не бъди толкова груба – посъветва я Ели. – Особено когато стигнем там. Родителите ми държат на добрите обноски.

- Но имат суши.

- Да.

- И пица?

- Може да поръчаме. А десертът е тук – тя пъхна сладките до себе си в две кутии.

- Ето затова си толкова дебела. Но става – кимна вяло Краси и тръгна бързо към дома на Ели. Тя трябваше да подтичва, за да я настигне.

- Откъде знаеш къде живея?

- Даде ми листче с адреса си, забрави ли?

- И ти запомни пътя!? Аз не мога да се ориентирам извън собствения си квартал.

- Не се учудвам – вдигна рамене Краси. – Върви по-бързо.

Останалата част от пътя изминаха в мълчание, но Ели беше доволна. Тя вярваше, че всеки има сладка страна, дори и да не подозира за нея – и имаше чувството, че другото момиче постепенно сваля защитата.

Пък и момчетата бяха там.

Очертаваше се интересна вечеря…

©©©

- Скъпа, притесних се! – майката на Ели хукна към вратата. – Къде беше?! Момчетата вече дойдоха!

- Нямах много клиенти днес – опита се да обясни Ели, доколкото ѝ позволи малкото, но твърде енергично йоркширче Ава. – Пък и исках да използвам свободния уикенд. Също така доведох една приятелка…

Краси влезе след нея. Беше резервирана, както винаги, но почти дружелюбна.

- Здравей! – ентусиазира се жената. – Как се казваш?

- Красимира, приятно ми е – момичето ѝ стисна ръката.

- И е голям фен на сушито – добави Ели.

- Отлично! – майка ѝ се затича към кухнята с ентусиазма на дете, готвещо се да покаже рисунката си.

- Всички в твоето семейство ли са идиоти? – прошепна Краси, докато влизаха в хола.

- Още нищо не си видяла – пошегува се другото момиче.

Двете се настаниха на масата. Там вече бяха Пешо и Георги, които веднага поздравиха Ели. Последните дни с нея бяха станали големи приятели. Когато разбра, че живеят само с майка си, момичето дори помоли родителите си да я повишат.

Сега всички се бяха събрали около масата. Краси седна на последния свободен стол.

- Хей, смотаняк, дръж! – тя извади синьо яке от чантата си и го метна на Георги.

- О… благодаря – отвърна той. – Можеше да го задържиш…

- Аз подаръци от пикльовци не приемам!

Ели погледна приятелите си изпод вежди. Петър шаваше неспокойно в очакване на яденето. Георги бе забил поглед в чинията си. Краси беше вдигнала единия си крак на стола и гледаше отегчено.

Но когато майката на Ели влезе тържествено, носейки поднос със суши, пица, салата, хляб и два вида сос, побърза да заеме благоприлична поза.

След вечерята гостите се готвеха да си тръгват. Но един поглед през прозореца ги разубеди. Навън валеше проливен дъжд – нищо общо с хубавото време отпреди няколко часа.

- Деца, моля ви, останете за тази нощ при нас! – предложи бащата на Ели.

- Много благодаря – съгласи се Георги. – Но сигурни ли сте, че няма да ви е неудобно?

- Не ставай глупав, момче! – прекъсна го майка ѝ. – Имаме три стаи за гости!

- Аз обаче няма да остана – отсече Краси. – Вече трябва да тръгвам.

- Ще звъннеш на вашите – майката на Ели я завлече почти насила нагоре по стълбите.

Момичето се съпротивляваше твърде вяло. Е, дъждът навън определено не беше привлекателна гледка.

Ели се прибра в собствената си стая, написа малкото си домашни и заспа.

На сутринта приятелите на Ели се разотидоха, родителите ѝ тръгнаха на работа, а тя си остана вкъщи, защото беше неделя. Седна на дивана, почивайки си с книга, куче и малко вчерашни сладки.

Беше пълна идилия, докато майка ѝ не нахлу в къщата, задъхана:

- Виждала ли си кредитната ми карта?

- Не е ли в чантата ти?

- Няма я, прерових три пъти! Листчето с пин кода и парите от портмонето – също. Може да съм ги забравила някъде наоколо.

Двете търсиха половин час, но не намериха нищо, освен че и всички златни украшения, както и един таблет, бяха изчезнали. Още по-лошо – ключът за колата също го нямаше. Както и самата кола, при все че гаражът бе заключен – очевидно отвън.

Майката на Ели звъня на полицията, ходи до банката, за да си извади нова карта, и повика мъжа си вкъщи.

- Полицията идва скоро – бащата на Ели успокои майка ѝ за стотен път. – Спокойно, колите като нашата не са много. А от другите неща винаги можем да си купим нови.

- Тези неща нямат такова значение... Но непознати хора са влезли вкъщи въпреки алармената система! Кой знае какво са можели да ни направят.

- Споко бе, мамо – вдигна рамене Ели. – Каквото и да са можели да направят, то не се е случило.

- А ти сигурна ли си, че искаш да седиш тук, докато трае разследването?

- Не горя от желание да говоря с намусени ченгета. Ще отида при Георги и Пешо – каза Ели, облече се набързо и тръгна към малкия апартамент, където живееха приятелите ѝ с майка си. Написа съобщение на Георги, че идва.

Улиците бяха пусти, защото все още ръмеше слабо и хората предпочитаха да си останат вкъщи. Момичето мина през своя квартал – красиви къщи, градинки и дървета. Нямаше много коли, както във всеки елитен район.

Само на две-три преки обстановката се промени – тесни тротоари, дупки по улиците и високи панелни блокове. Само че беше също толкова тихо.

Ели доближи блока на Георги и Петър. Тъкмо се канеше да звънне по домофона, когато чу странен шум от близкия гараж – старомодна постройка с ламаринен покрив и олющена мазилка.

„Може би са двама влюбени“, мислеше развълнувано тя, докато вървеше натам, „Или тайна среща на спецслужбите... Само ще погледна.“.

Докато измина стоте метра до бараката, ѝ дойдоха поне десет идеи какво може да има там.

С нетърпение надникна през една дупка в рушащата се стена.

На пода се бяха настанили трима тийнейджъри. Ели ги оприличи на улични кучета – гладни, озлобени и опасни.

- Гинке, хакна ли ѝ мейла? – подхвърли едро момче с кожено яке, допушвайки нещо, подозрително приличащо на трева.

- Да. Писах на майка ѝ какво е намислила – отвърна русо момиче с пет-шест пиърсинга и дрехи, напълно неподходящи за хладното време. – Сега ще се чукаш ли с мен?

- Става – съгласи се момчето. – След като оправя онази курва.

Ели нервно стисна юмруци. Тези хора едва ли бяха по-големи от нея… Но любопитството ѝ надделя и тя продължи да гледа.

- Ще е готино да гледам – ухили се стройно момче със скъсани дънки. – А после ще ѝ взема всички неща, които е откраднала тази сутрин. Според Мишката са доста. А и тази лъскава кола...

Ако въпросната курва приличаше на тези хулигани, едва ли имаше много пари…

- Е*и си майката, Алекс – изгледа го първото момче. – Ще делим.

- Да, да, добре. Все пак сме си го заслужили.

- Да – изправи се Гинка. – Тази идиотка мисли, че може да ме заплашва!

- И да ме изнудва.

- И да ме лъже.

- Не е като да искам да я следя, но щом трябва… - в стаята влезе дребно и невзрачно момче.

- Мишо, ще те пречукам! – ядоса се едрото момче. – Стресна ме!

- Както и да е – махна с ръка Гинка. – Красимира идва ли?

Красимира!? Ели се зачуди как може да не се досети. Една от любимите ѝ мисли беше, че щастието зависи от гледната точка. Но тя бе избрала да бъде сляпа.

„Денят ми няма как да стане по-лош“, помисли си момичето.

Е, очевидно можеше.

- Не. Но отзад има друго момиче… Май ви шпионира.

- Мишка такава, що не я хвана? – скочи от мястото си Алекс.

- Реших първо да ви повикам…

- Копеле – Пенчо хукна към вратата.

В първия момент Ели не можа да помръдне. Когато се опомни, се обърна назад и хукна да бяга. Накъде – и тя не знаеше.

И очевидно не достатъчно бързо. Съвсем скоро я настигнаха и събориха на земята. Ужасът започна от лудо биещото ѝ сърце и запълзя по цялото ѝ тяло, напълно вцепенявайки го. Тя успя само да вдигне ръце над главата си и да извика. Но наоколо нямаше никого.

Високото момче (май се казваше Пенчо) изви ръката ѝ и я притисна към земята, докато Алекс прерови джобовете ѝ, а Гинка грабна телефона ѝ. Мишо предпочете да не се включва.

- Кучко, ако креснеш още веднъж, ще ти счупя главата! – извика Пенчо.

- Успокой топката, може да знае нещо – спря го Алекс.

- Познаваш ли Красимира? – мускулестият изрод отпусна хватката си.

- Високо момиче с черна коса и ужасно безвкусни дрехи – поясни Гинка.

- Д-да – заекна Ели. Беше я страх дори да лъже.

- Тази сутрин я видяхме да тегли пари от някакъв банкомат. После хукна нанякъде. Знаеш ли нещо за това? – полюбопитства Алекс.

- Тази вечер спа у нас. Открадна кредитна карта, украшения и ключ за кола.

- Какво търсиш тук? – продължи с въпросите Гинка, впила жадно поглед в марковата блуза на Ели. – Само не казвай, че живееш в този шибан квартал. Тази змия носеше много ценности на родителите ти днес.

- Дойдох тук при едни приятели! Те и Краси ми бяха на гости вчера. Нищо лошо не съм направила!

- Къде живеят тези приятели? – Пенчо ѝ изви ръката още по-силно.

- Тук, в този вход! – извика Ели, опитвайки се да се измъкне.

Какво ѝ ставаше!? Цял живот ѝ бяха втълпявали колко е добра – държеше се мило с всички, даваше пари за благотворителност, винаги бе готова да помогне… А сега предаваше приятелите си на банда улични идиоти.

В книгите проблемите превръщаха страхливите загубеняци в герои. Всички тези сираци, жертви на насилие, хора без късмет, симпатични, но скучни и обикновени...

Накрая те, разбира се, открадваха красивото момче под носа на популярната кифла. Спасяваха света и наритваха задниците на всички лоши.

А в реалния живот беше достатъчен един – единствен проблем, за да може същите тези мили и сладки хора да направят по-жестоки неща, отколкото биха могли да си представят.

„Това, което не ме убива, ме прави по-силен“, момичето си припомни поредния цитат. Може би не беше проблемът в разликите между въображаемия и реалния свят, а между въображаемите и реалните хора…

- Ей, шматко, я не се прави на припаднала! – бутна я Гинка.

Самосъжалението очевидно не се отразяваше добре на външния ѝ вид.

- Мислите ли, че може да знае още нещо? – усъмни се Алекс.

- Не, да намерим приятелите, за които стана дума – намеси се Мишо.

- Много си тъп, Мишка. Първо трябва да я вържем.

След няколко минути Ели беше заключена в гаража с белезници на ръцете (откъде ли ги бяха отмъкнали?).

Чак сега, когато се отърси от шока, тя успя да се разплаче. Толкова се срамуваше от себе си, че щеше да си удари шамар, ако не беше с оковани ръце. Можеше само да плаче и да рита вратата. Дори не подозираше, че някой може да я чуе...

- Здрасти – чу се глас някъде отгоре. Ели забеляза, че точно над нея има дупка в ръждясалия покрив. А през нея се подаваше лицето на Краси.

- Какво правиш тук? – ядоса се Ели. – Дори не подозирах, че ще ни излъжеш така!

- Винаги става така. Богатите и разглезени тъпанари мислят за велики идеи, доброта, съпричастност, защото няма какво друго да правят. Обаче като им посегнеш на парите, веднага скачат.

- Изобщо не ми е до парите! Мислех, че си ни приятелка! Освен това започна да се държиш по-добре...

- Твой проблем си е, че ми повярва. Не беше особено трудно. Помисли си, че оставам на вечеря заради храната, че само се преструвам, че не ви харесвам, както и всякакви други глупости, които бих очаквала единствено от теб... Дори не се наложи да се държа мило.

- Всъщност защо дойде? И защо не ме измъкнеш?

- Защо да го правя? Пък и ако не си забелязала, ключалката е с код. Именно аз я набавих за тези безмозъчни педали. Но те със сигурност са сменили комбинацията – отдавна планират да ме прецакат. Освен това не дойдох напразно. Исках да намина и да видя какво правят така наречените ми съюзници.

- Но тъй като те не са тук, ще се измитам. Чао и приятно прекарване! Между другото, имаш готина кола.

- Чакай... Какво ще правиш? – викна Ели.

- Не е твоя работа!

- Но е моя – намеси се непознат глас.

Нечия ръка хвана Краси за яката. Друга опря пистолет в челото ѝ.

- Вече знам. Ти сама ми писа – или някой ми писа от твое име. Ако имаш ключове за кола, най-добре ги давай.

- Трябваше да се сетя, мамо – думата прозвуча по-скоро като „кучко“. – Гинка ми е хакнала телефона, а Алекс е написал съобщението. Само не знам как са разбрали...

Това беше майката на Краси!? Ели донякъде разбра защо тийнейджърката бе толкова груба. Но все още не можеше да приеме, че извън книгите съществуват подобни „хора“.

- Спри! Това не е честно, пусни я! – извика импулсивно Ели и веднага съжали. Мозъкът ѝ сигурно ѝ беше сърдит днес, за да спира така.

- Не те виждам, но после ще се погрижа за теб – заяви майката на Краси. – Момчета! – жената посочи към дъщеря си. Гласът ѝ моментално стана ликьорено-сладникав. – Ще я претърсите ли?

Върху покрива се чу тупурдия и просташки подвиквания.

Краси се опита да се измъкне, но пистолетът, насочен към главата ѝ, бързо я отказа.

- Пусни ме! – изръмжа тя на майка си.

- Няма да те убия – подхвърли жената, когато две мускулести ръце с татуировки, сигурно на някой от „момчетата“, хванаха момичето през кръста. – Преди те мислех за малка, упорита курва. Хубав задник, готино личице, а не искаш да преспиш с две – три момчета, за да спечелиш пари за старата си майка!?

- Която щеше да ги изхарчи за ракия – гласът на Краси бе пропит със сарказъм. – И е твърде тъпа, за да ги изкарва сама.

- Как смееш, момиченце!? – ядоса се майката.

- Не обиждай бебчето ми! – силните ръце стиснаха момичето още по-здраво.

Дори Ели се досети: той не ѝ беше никакво бебче, а само изключително тъп клиент.

- Както и да е – успокои се жената. – Тъй като съм тооолкова тъпа, колкото казваш, ти ще ми помогнеш. Ще мислиш планове, ще лъжеш хората... Бива те. Кажи къде са парите от днес? А колата?

- Най-сетне да разбереш цената ми! – изсъска Краси, разсейвайки я за миг.

- Наистина е доста висока. Затова и ще те задържа – каза майка ѝ и се обърна към двамата мъже. – Още ли не сте намерили нищо?

- Не – отвърна някой от тях.

- Не знам къде са – престори се на невинна Краси. – Може би някой ми ги е откраднал?

- Не я слушайте – чу се задъхан глас и топуркане по покрива. – Парите и дрънкулките са в това хлапе. Както и ключовете за колата.

- Алекс, бълха такава, какво правиш тук!? – това бе единият от двамата мъже. – Защо не ходиш да чукаш някое от гаджетата си?

Ели се приближи към дупката на задната стена, от която бе шпионирала. Видя отвън Алекс, Пенчо, Гинка и Мишо – добрите ѝ „приятели“ от преди малко. Пенчо държеше не друг, а Петър, който трепереше и се съпротивляваше яростно.

Майката на Краси и двамата мъже слязоха от покрива, влачейки момичето. Този, който беше бащата на Алекс, го попита:

- Къде са кинтите?

- Тук – Гинка ги подаде всичко на майката на Краси и дори се усмихна. Гледката на пистолета сигурно не беше особено приятна.

- Добре, че ги даде – преброи ги жената.

- Добре, хлапета, ето ви кредитната карта и дим да ви няма! – бащата на Алекс я подхвърли на четиримата малолетни престъпници, все още мотаещи се наоколо.

- Чакайте, ключовете за колата ги няма! – извика майката на Краси. - Всички се събираме в бараката, а аз отивам в къщата на това хлапе. Кажи ми къде живееш – тя се обърна към Пешо. – Иначе... – извади пистолета си.

- Неее! Пуснете ме, тъпанари! – извика той и се замята още по-силно.

Момичето дори не искаше да види реакцията на похитителите му. Изтича до вратата и заблъска по нея– напразно. Седна на земята, останало без дъх.

„Какво значение ще има този ден след пет години?“ – незнайно как, едно от позитивистките клишета си проби път през паниката.

Щракването на ключалката убеди Ели, че може и да няма „след пет години“.

Всъщност можеше и да няма „утре“.

© Все права защищены

Знам, че се забавих с това продължение.

За следващата част (за мое щастие последна) няма да издам много, освен че ще е от името на Георги.

Споделете дали е реалистично крадците (Краси, бандата ѝ, майка ѝ) да правят толкова много неща заради едните пари... Да, те са доста бедни улични престъпници, но имам чувството, че нямат достатъчно силна мотивация.

Освен това искам да знам кой ви е любимият герой? В този разказ (а и изобщо) за мен героите са най-важният елемент.

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Благодаря за коментара!😃

    Ели наистина е смотана😂(такава ми беше идеята), но нататък ще има развитие. Ще преживее (и направи) много гадни неща, но накрая ще има доста важна роля в решаването на проблема... И аз още не съм сигурна за детайлите около тази ситуация.
    Общо взето, Ели е събирателен образ на позитивистите, които не виждат проблемите и си замазват очите с клишета. В нейния случай и нездравото любопитство и въображение ѝ правят лоша шега.
    За Краси - тя наистина е двойствен персонаж. Егоистка е, но няма интерес да наранява другите. И да, знае какво иска, но ще ѝ се наложи да преосмисли ценностите си.
    Стига толкова спойлери.
    Интересното е, че майка ми има абсолютно същото мнение за героите😉.
Предложения
: ??:??