На гости в Ямбол съм, при един стар приятел от студентските години. Заседнали сме у тях и таман дигаме поредния тост в чест на доброто старо време, когато Марето докопва дистанционното и с небрежен жест превключва на Планета фолк, любимия телевизионен канал на почти цял един народ…

Всъщност в Ямбол бях по работа, трябваше да мина през няколко тамошни язовира и да огледам стените и състоянито на геодезическите им контролно измерителни системи, ако въобще имаше такива.

Когато разбрах, че ще пътувам за Ямбол, веднага се сетих за този елемент - Жорето, както споменах вече - приятел от университета, с който отдавна не сме се виждали, макар че бяхме  близки дружки по онова време. Та му се обадих няколко дена преди да тръгна, да го видя дали изобщо е там. Оказа се, че си е там. Жорето много се зарадва като разбра, че ще идвам, и веднага ме покани да преспя у тях, без опция за отказ на предложението...

Тази командировка щях да съм без шофьор, просто нямаше свободни, всички бяха командировани някъде си, така че аз сам си се карах.

Приключих с обиколките по обектите из околността някъде към пет без нещо следобед и директно се отправих към Жорето. След двайсетина минути, навигацията ме закова точно пред блока му.

Два часа по-късно вече бяхме заседнали, на ледени ракии и богати салати.

Компания ни правеха един четириног любимец на име Чарли, плод на дълги години безразборен кучешки секс, един вреслив папагал, който беше спретнал порядъчна кочина около клетката си и една русокоса мома, която Жорко ми представи като Марето. Марето беше цицореста блондинка, обилно шпаклована и фино тунингована, абе фешън от край до край. Не ме разбирайте погрешно, нищо лошо не искам да кажа за момичето, напротив, беше направила чудесна салата.

Марето малко я бяхме поизолирали, двамата с Жорко не спирахме да дрънкаме. Защото бая имахме да си кажем, толкова години не се бяхме виждали. Как сме, що сме, кой какво работи, кой къде е пътувал, какво става с тоя, какво става с оня, чувал ли си еди кой си, знаете как е при такива срещи... И така, вечерта лека полека си напредваше, изпълнена със спомени и гроздова ракия... И ето го момента, в който Марето превключва на любимия ми телевизионен канал. От екрана едно същество с неясна полова принадлежност вие кат` бясно куче, а няколко точни копия на Марето тресат околовръст силиконова плът.

Браво булка, рекох си, тамън това ми липсваше. Ама айде, ще го преживея, нека гледа там да се забавлява, и без друго не и обръщахме никакво внимание, кой знае колко се е отегчила горката. Пък и вече бех навъртел питиетата, все ми се струваше, че няма да ми прави впечатление, стига да не надува звука…  Само че, не за дълго. Защото не след дълго, Марето нещо се въодушеви и поувеличи звука над нормата ми на търпимост, че и с пръсти защрака. Което ми дойде в повече, въпреки потискащите чувствителността на сетивата ми количества ракия, които бях усвоил. Тамън се чудех как по тактично да я помоля да смени канала, когато Жорето се усети разгеле, че тая музика хич я недолюбвам, та той иззе инициативата и ме спаси и в двата смисъла. Момата не схвана веднага, но след кратко обяснение за моите не особено топли чувства към чалгата, прояви разбиране. Цък с дистанционното. И хоп - MTV. Баси! Ще кажете: „Е ти пъ си нооо претенциозен, бе“. Еми ок, така да бъде, претенциозен съм, макар че аз друго яче му викам.

Сега от екрана разни чернилки, пардон, афро-американци, с развлечени дрехи, окичени в тежки ланци, заканително ни клатеха пръст, а черни пантери с крака на римски пехотинци се поклащаха в такт. И докато не бяхме загубили инерция по темата, мигновено се възползвах, оплювайки и новото предложение:

- Най-обичам от екрана да ми се карат разни черни чичовци – изтърсих с кисела усмивка.

Марето направи отегчено изражение, дари ми един поглед с дъх на сладко-кисел сос, докато затъкваше непослушен кичур зад ухото и ме закова:

- Добрие дие, Митие! Чалга ни слушъш, чиерно ни слушъш, ъм`чи ти ко слушаш?

А ся де? Ко слушам?