КОГАТО     БЯХ    МАЙМУНА

                                                                           (Неправдоподобна приказка в 2 части)                                                      

                        Част 1.  Маймуната   Чико.

Родих  се в едно прочуто стадо шимпанзета. Станахме прочути, когато леля Чита отгледа малкото бяло маймунче, паднало от небето. То беше голо и нямаше никакви косми по тялото си.

Такава гола маймуна никога не се е раждала в нашето стадо и затова всички решиха, че трябва да го отгледат  и го дадоха  на леля Чита. Тя го кръсти Тарзан -на нашия език това значи” паднал от небето”.

 Живеехме в гъста гора от много високи дървета и провиснали лиани. Главатар на племето беше чичо Шими. Наоколо имаше много плодни дървета и ние никога не гладувахме. Банани колкото щеш, жълти и зелени, меки и твърди, малки и голями. Страхотен  боллук беше. Аз обичах тези с петната, те бяха най-сладки, въобще си падам по сладките работи.

По цял ден тичах с другите малки маймунчета из гората, играехме на жмичка, на прескочи кобила и  други игри.  Никога не бяхме виждали истинска кобила, но баба Чона ни разказваше, че кобилата приличала на онова животно с шарените дрехи -ту бели, ту черни.

Често пъти, увлечени в играта, ние забравяхме за опасните животни и някои пострадаха сериозно. Най-много  се страхувахме от пантерата Пума, тя изяде брат ми миналата година. Тарзан се беше  сприятелил с  Пума и тя му помагаше при нужда. Може би защото и двамата плуваха много добре в голямото езеро на края на гората. Ние само се плацикахме край брега, миехме си червените дупета и се пръскахме един друг.

В езерото имаше много риба, ама ние не ядяхме никакво месо. Само крокодилът  Кочо си похапваше с удоволствие, като гълташе рибите цели. Голяма уста имаше той и широко я отваряше, за да лапне нещо по- голямо. Този му навик му изяде главата. Искаше да лапне братовчедка ми Шушу, обаче вуйчо усети работата и му завря един дебел прът между челюстите. Кочо се нагълта с вода и умря. Баба тогава каза - не винаги може да се преглътне голям залък.

Баба Чона и дядо Чики живееха на едно много голямо дърво, с дебели здрави клони. Живееха сами на дървото, където имаше място  за целия ни род.  Те си живееха нашироко и на никой от нас не му и минаваше през ума, че могат да отидат да живеят на друго по-малко дърво. Те си го бяха заплюли още когато били млади и силни. Дядо се беше бил с един орангутан и сега баба си простираше прането на неговите изсъхнали черва.

Голяма работа е бил дядо на младини. И досега от време на време ръмжи  страшно и ние се страхуваме  от него, само баба не му обръща  никакво внимание, хич не ù пука за ръмженето на дядо.

По нашите клони имаше и много птички, малки и големи. Някои пееха много хубаво, други грачеха като гарги. Тези, които грачеха, бяха по-големи и по-силни и забраняваха на другите да пеят. А в гората беше празник, когато малките песнопойки извиваха своите трели сред притихналата джунгла. В такива случаи даже Пума не ни закачаше.

Над всички животни стоеше един-единствен цар - Лъвът. Никой не оспорваше неговата власт. Природата отдавна беше написала законите,  а Лъвът само следеше те да се спазват. Но животните бяха много дисциплинирани и много, много рядко се налагаше Царят да се намесва. 

Всяко племе си имаше собствени нрави и обичаи, но те бяха съгласувани със законите на Майката-Природа, и всеки се съобразяваше с тях. Дядо разказваше, че по време на неговото детство, един Чакал решил да превзема царската власт, всички животни като един се вдигнали в защита на Лъва, макар че той  сам  би се справил  със страхливия и подъл Чакал.

Хубав беше живота в джунглата. Чист въздух и вкусна храна имаше за всички в изобилие. А водата беше кристално чиста и студена  като Мюнхенска бира. Поляните бяха изпъстрени с разноцветни екзотични цветя, а  в  гората беше прохладно и  в най-горещите дни на тропическото лято. По пладне въздуха трептеше от лятната мараня и разнасяше благоуханната миризма на цветята по всички посоки на света.

В такива дни Тарзан не излизаше от водата и плуваше по- бързо от най-бързите риби на езерото. Веднъж във водата видял да се къпе една красива бяла самка и веднага я понесъл към своето дърво. Отначало тя  много се уплашила, но когато почуствала как препаската му се надига страховито, се кротнала в обятията му и повече не го напусна.

Нашите мъжкари пролетно време се биеха за красивите самки, даже чичо Шими -главатарят на племето не можеше да притежава желаната от него самка, без да се бие за нея. Само моя приятел Тарзан се сдоби със самка без бой. Ама да ви кажа честно,  само той си я харесваше. Никой от племето ни не прояви интерес към тази бяла гола самка със странни дълги светли коси.

Бях много любопитен да разбера какво толкова я харесва и веднъж се доближих до нея, докато спеше и започнах да я опипвам. Тя така се развика, че Тарзан долетя като мълния, спускайки се по лианите, грабна я и изчезна с нея към езерото. Така и не разбрах защо се разлюти толкова. Странни са тези бели голи маймуни. Не можеш ги разбра какво искат и какво не искат.

След този малък инцидент  Тарзан не я оставяше сама в колибата, която беше направил  за нея от палмови клони и папрат. Тази колиба беше точно под дървото, на което спяхме със сестра ми и по цели нощи чувахме странни звуци от колибата. Не знам какво ù правеше Тарзан, но Джейн скимтеше като пресно заклано прасе. Аз тогава не знаех още  какво е прасе, но го разбрах много по-късно, когато се очовечих.

Когато берех плодове,  за да ям  и когато носех нещо тежко в ръцете си, естествено заставах на задните си крака. Всички правеха така в нашето племе. Иначе си подскачахме  игриво на  4  крака или се катерехме по дърветата, и се спускахме  весело по лианите, които ни служеха за въздушен транспорт. След много години разбрах, че очовечаването ми се дължало на навика да заставам на задните си крака по време на беритба. Но това е  мнооооого дълга история.

Толкова беше приятно да живееш на свобода в джунглата, да вдишваш аромата на бугенвилиите и анемониите, да хрупкаш пресни банани и манго - нетретирани с  пестициди и фунгициди, да се къпеш в кристално прозрачната вода на езерото, без да има нужда от хлориране и филтриране. Абе то си беше рай откъдето и да го погледнеш. Да, обаче се появи една голяма брадата маймуна, на име Чарлз, и аз се промених, така се промених, че и родната ми майка не можа да ме познае,  когато я посетих в зоопарка

Част 2. Гражданинът Чико Чиков

Аз съм човек на голям Човек. Той ме уреди да стана човек. Сега живея в голям град. По булеварда препускат най-различни видове автомобили. Задниците им бълват черни пушеци. Спирачките скърцат неистово. Гумите свирят на завоя. Гошо от нашата махала натиска клаксона като луд. Аз седя на тротоара пред кафенето и си пия сутрешното кафе. Около мен мъже, жени, стари, млади. Всички пият кафе, пушат цигари и приказват. На съседната маса сядат млада красива жена и мъж на средна възраст. Поглеждам я. Тя ми се усмихва. Усмихвам се и аз. Той ми намига. Прави ми знак, че мога да имам тази самка срещу 150 долара. Без бой? Ами да, нали вече не съм Маймуната Чико. Какво си мислите, аз съм вече Човек. А ЧОВЕК ЗВУЧИ ГОРДО. Усмихвам се на самката, но тя вече не се усмихва. Разбра, че съм безработен и нямам кредит карта. Много са умни хората, веднага усещат мириса на празния джоб, както и мириса на зелените гущери. Страхотно селективно обоняние има ЧОВЕКА.

Взимам вестника, оставен на масата от някой клиент. Тази нощ убили едно семейство с три деца. Просто ги застреляли както си спят. Защо? Никой не знае. А ето и друго убийство - 52 деца загинали при самолетна катастрофа. Диспечерът си пиел кафето с  една  самка в съседната стая  и самолетът се блъснал в друг. Разсеяност. Случва се. А това пък е сватба. Да, ама не. Било е сватба. Превърнало се в погребение, защото пилотът на военен самолет се припознал и изсипал бомбите върху мирните сватбари. Загинали около 150 човека. Е, дребна работа. На земята има свръх население. Но стига тъжни истории.

Чета международните новини. В Бимбилистан  чакалите убили Царя. Бимбилистанци викали ура. В една друга страна два рода се трепат всеки ден, но не от любов като Ромео и Жулиета, а за пари. В Жабария всички министри взимали подкупи, а в Булгаристан и данъчните искали увеличение на заплатите, като обещавали да намалят с 1,2% вземаните  рушвети.

Вдигам погледа от вестника и какво  виждам. Моят приятел Тарзан и неговата самка. Идват към мен. Скачам на два крака да ги посрещна. Той е без прочутата си препаска. Облечен е в елегантен бял костюм, бели обувки и бледо синя вратовръзка. Джейн също е много елегантна. Пак е полугола. Притиснала се е до него, но костюмът му е съвършено изгладен. Нищо не се надига около препаската. Сълзи на радост избликват от очите ми, това е моят приятел от детството. Усмихнат се насочвам към тях. Поразен съм. Те ме отминаха като пътен знак. Качиха се на откритата бяла кола и заминаха.

Аз пак съм сам. Пия студената лимонада, направена от най-новите химически продукти. Рекламират я  всеки 2 минути по националната телевизия. Наоколо хората пушат. Колите пушат. Комините на заводите също пушат. Те пишат историята на „човешката цивилизация”. Пак чета вестника. Този, който пише законите, най-малко ги спазва. Той ги пише за другите, не за себе си.

Ставам и тръгвам. Въздухът е наситен с оловни пари. Няма птички по дърветата. Никой не пее. Цветята са изсъхнали и спаружени. Небето е сиво. Улиците са мръсни  и пълни с боклуци. Гладен съм!  Влизам в магазина. Там от пиле мляко. Красиви шарени опаковки. Хлябът не е от брашно. Саламът не е от месо. Кучето ми не иска да яде кренвирши. Месото е от животни хранени с антибиотици. Плодовете съдържат 99% нитрати. Сиренето не е от мляко. А млякото не е от крава и е отровено. Яйцата са със салмонелоза.

Въздухът е отровен с фосфор и сяра, а  горе има огромна озонова дупка. От сярната киселина във въздуха чорапите ми станаха  на дупки. Кожата ми е на червени петна, като че ли съм болен от шарка. Мина ми гладът. Сега съм жаден. Отивам в близката градинка. Там има чудна чешмичка. Отварям крана. Водата е жълта и ръждива. Вместо кислород, съдържа тежки метали. Има вкус на шестоъгълна гайка. Мечтая за езерото на  крокодила Кочо. Отивам на езерото в парка. Във водата плуват гордо  празни консервени кутии, найлонови торбички, фасове и гнили банани. Водата е черна и кална. Отивам на пазара.

Ето най-после нещо родно. Благинка. Тук продават банани. Вярно, малко са почернели и смачкани, но затова пък са обеззаразени – пръскани с хербициди и разни други циди.

Отказвам  се от  яденето. Оставам жаден, гладен, но жив.

Решавам да  отида  към кварталната градинка. Ето го моят съсед Стоян. Той живее със самката си в голям  5-стаен апартамент. Родителите му го построили още по комунистическо време. Когато се ожени, жена му изгони майка му от апартамента. Пречела ù да решава кръстословиците от  в-к Поглед. Глупачка. Да ги решава в службата през работно време като всички нормални хора. Сега бабата живее в едно мазе в съседния блок. Хората от блока са доволни. Крадците спряха да им задигат туршиите и компотите. И бабата трябва да е доволна. Излезе ù късмета. Изнасилиха я децата от съседната кооперация.

Омръзна ми тази самота. Отивам да си намеря някоя самка. По пътя срещам комшията Пешо. Той пак е с нова приятелка. Аз я  познавам, това е моят колега инж.Дубаров. Прегърнали са се. Целуват се.  Явно много се обичат. Може  да сключат и брак. Утре ще ходят на парад. За човека всичко е възможно.

Ето тук има много хубави самки, те чакат мъжкари с дебели портофели. Насочвам се към една пищна изрусена хубавица. Иска 100 долара. Някакво гласче ми подсказва - ВНИМАНИЕ, СПИН!! Отказвам се о време.  Днес не ми върви. Няма да мисля за това днес. И утре е ден. Така казвала Скарлет О’Хара. Дано утре се събудя на моето красиво дърво в джунглата. Колко бях щастлив, когато бях маймуна. Дали някога пак ще стана маймуна? Празни мечти. Та нали аз  съм Човек! А Човек звучи толкова  гордо!