Когато се завръщам, ме посрещай. Не ми обръщай гръб и не затваряй вратата. Отвори я широко и ми позволи да вляза в онзи дом, който някога наричахме наш. Не се опитвай да ме спираш, защото дори и да искаш, не можеш. Живеехме си прекрасно, докато ти не реши да сложиш край. Помисли си, че с думите си ще убиеш собствените си чувства и ще погребеш моите, че ще бъде както някога, преди да се познавахме – лесно, безразлично...
Да, но аз не ти позволих да разбиеш всичко. Пък и нима щеше да можеш? Как ще ме разлюбиш, когато снимката ми още е в портфейла ти и всеки удар на сърцето ти сякаш шепти моето име?! Как ще ме забравиш, като сънуваш най-прекрасните ни дни, а лягайки си вечер, си спомняш за най-страстните ни нощи? Как ще ме оставиш, като аз ти взех всичко и без мен ти си нищо? Как ще сложиш край? Не можеш, защото не искаш!
Пръстенът, който беше наречен за мен, сега е на чужда ръка, но другата жена никога няма да е в сърцето ти. Тя ще бледнее като сянка пред спомените ти за мен. Аз ще си отида. Ти така пожела и няма никога вече да съм твоя. Ще ти бъда приятелка, ще ти бъда любовница, ще бъда онова, което тя не може да ти даде, но няма да се върна при теб. А когато един ден намеря мъжа за себе си, ще те изоставя напълно. Ти сам изгори мостовете, които ни свързваха. Обвини ме в нещо неизвършено, за да започнеш да строиш въздушни кули с онази, чуждата, за да разрушиш всичко истинско, което имаше помежду ни.
Аз ще се завърна, посрещни ме! Ще дойда за миг, за да те питам дали ти липсвах. Ще се появя при теб, за да ти напомня колко много те обичах и че беше всичко за мен. За да ти покажа какво бихме могли да имаме и какво загуби. И ще осъзнаеш, че съм по-хубава от нея, по-умна, по-добра. И пак ще сме двамата, ще се обичаме... И този път аз ще сложа края, сама ще изчезна от живота ти и ще те оставя с илюзията ти. Дано да си щастлив!