Когато си виновна                        

   Новият ѝ колега беше много шик. Строен и с чаровно лице! О, ако нейният Станчо имаше поне половината от физиката му, щеше да е страхотно. Но Станчо беше слабичък, блед и невзрачен. Леле, хората какви мъже имат, пък нейният! Дожаля ѝ за себе си. Но тя си го е избрала такъв. Тогава беше много млада… Влюби се в добротата му, в желанието му винаги да направи най-хубавото за нея. Пак си го харесваше, ама физиката си е физика. Тя усещаше с всички клетки на тялото си, че Богдан я привлича.

   Така изминаха две седмици. Мислеше, че привличането ще изчезне. Дори си казваше „Всяко чудо за три дни“. Но нищо не се промени. Усещаше, че и той не е безразличен към нея.

   Днес беше без кола – остави я в сервиза за ремонт. Вървеше бавно към спирката, за да се прибере с автобуса, а умът ѝ бе зациклил на Богдан. Богдан, Богдан, Богдан… Сигурно е бог в леглото! Някой спря рязко. Магда се обърна. Беше Богдан. Той ѝ направи знак да се качи.

   Магда благодари и се настани удобно в луксозната му кола – БМВ от последните модели, пък нейната си беше старичка, ама това им бяха възможностите със Станчо.

   –Как си? Защо си без кола?

   –На ремонт е.

   Разговорът тръгна банално, но тя усещаше невидимото между тях. Посегна да ѝ помогне с колана и някак неволно докосна ръката ѝ.

   –Искаш ли да изпием по едно кафе, ако не бързаш? – предложи Богдан.

   –Може, моят е в командировка, така че… Няма да готвя.

   –Тогава те каня у дома на вечеря. Добър съм в кулинарното изкуство.

   Магда се поколеба за миг, после кимна утвърдително.

   У Богдан всичко беше красиво – от картините до мебелите. С влизането в „защитеното пространство“ всички чувства, потискани дотогава, намериха своята изява. Тя не усети как се намери в прегръдките му. Желанието и у двамата беше много силно. Сексът беше страстен и зашеметяващ.

   –Много си добър! – едва успя да изговори Магда, отдадена на шеметното чувство.

   После дълго лежаха един до друг без мисли, трудно им беше да се върнат отново към действителността.

   В края на краищата всяко нещо си има край. Магда стана да си ходи. Той опита да я задържи, но тя категорично отказа.

   –Трябва да забравим за случилото се! – прошепна тя.

   –А можем ли?

   –Мисля, че не, но трябва!

   –Ще бъда честен, имам жена и син и в момента са при нейните родители за една седмица. Не мога да се разведа, обичам сина си. Но като се върнат, ще наема жилище и ако искаш, там ще се срещаме.

   –Няма да мога да живея така.

   –Защо мислиш толкова, много други го правят.

   –Е, аз не съм от другите, макар че това, което се случи, не ме различава съществено и все пак…

   Той сви рамене:

   –Надявам се да размислиш. Ще те закарам до вас.

   –Не, искам да повървя сама.

   –Обещай ми, че ще помислиш!

   Тя тръгна бързо, без да отговори.

    Когато се прибра, завари Станчо вкъщи. Свършили всичко по-бързо.

   –Приготвил съм вечеря. Много се забави.

   –Бях с Тинчето на кафе. Ти нали я знаеш моята съученичка. Тя е много бъбрива – Магда заекна и се зачерви като божур. Явно беше, че лъже. Сама се издаде с тези недодялани обяснения.

   –Не те питам къде си била. А с Тинчето се видяхме в магазина преди половин час, много искаше да те види, ще намине утре.

   Магда прехапа устни, нещо заседна в гърлото ѝ, не можеше да живее в лъжа, а и Станчо не заслужаваше това.

   –Не знам какви са причините за закъснението ти, но аз ти вярвам, няма да ми изневериш.

   –Виж какво, ти недей да си толкова сигурен! Трябва да поговорим!

   Станчо я улесни:

   –Значи се е случило? От кога е връзката? -  лицето му беше пребледняло и сигурно полагаше големи усилия, за да се владее.

   –От днес – бавно каза тя.

   –При него ли ще живееш? – гласът на Станчо издаваше притеснението му.

   –Не, той не иска да се развежда.

   –Тогава не се развеждай и ти!

   –Аз… Не знам… Сбърках… Как? Ти си съгласен на това?

   –Утре ще говорим. Аз те обичам и не искам да те загубя.

   Магда се разплака – не за себе си. Плачеше за него. За това, че съществуват такива хора, които могат да преглътнат горчилката, могат да простят трудно простимото. Тогава осъзна, че никога не би намерила по-добър от Станчо и би направила всичко за него.

                                                         Мария Мустакерска