„Категорично не!"- помисли си тя, когато чу от телефона онези думи, които искаше да чуе от месеци. Но защо точно сега? Защо когато всичко беше започнало да се нарежда.
- Е, искаш ли да излезем? - попита човекът от отсрещната страна на линията.
- Естествено, че да!
Не, тя ли го каза? Но нали нямаше? Че и „естествено"... кое му беше естественото? Тя беше заета и то щастливо заета. И изведнъж се появи той, който разбиваше живота ú ден след ден цяла година и след едно изречение тя беше готова да съсипе всичко. Ами той, който я чакаше да му се обади, който я обичаше... че нима и другия, този, който я убиваше малко по малко не я обичаше?
- Кога? - гласът отново прекъсна мислите ú.
- Утре! В 12 часа мини да ме вземеш.
- Там съм. До утре.
- Да... до утре...
Разговорът приключи, но трагедията едва сега започваше.
- Сладурче, не можем да се видим утре. Имам ангажимент.
- Така ли? Много исках да те видя.
- И аз, но... спешно е! ...