Когато телефонът звънна

„Категорично не!"- помисли си тя, когато чу от телефона онези думи, които искаше да чуе от месеци. Но защо точно сега? Защо когато всичко беше започнало да се нарежда.

- Е, искаш ли да излезем? - попита човекът от отсрещната страна на линията.

- Естествено, че да!

Не, тя ли го каза? Но нали нямаше? Че и „естествено"... кое му беше естественото? Тя беше заета и то щастливо заета. И изведнъж се появи той, който разбиваше живота ú ден след ден цяла година и след едно изречение тя беше готова да съсипе всичко. Ами той, който я чакаше да му се обади, който я обичаше... че нима и другия, този, който я убиваше малко по малко не я обичаше?

- Кога? - гласът отново прекъсна мислите ú.

- Утре! В 12 часа мини да ме вземеш.

- Там съм. До утре.

- Да... до утре...

Разговорът приключи, но трагедията едва сега започваше.

- Сладурче, не можем да се видим утре. Имам ангажимент.

- Така ли? Много исках да те видя.

- И аз, но... спешно е!

Защо го лъжеше? Той нямаше да пита за причина, защо трябваше да го лъже?

- Добре, тогава ще се видим в понеделник.

- Да.

- Обичам те.

- И аз те обичам.

Този път не лъжеше. Обичаше го, но там беше и другият. Той беше това, което никога нямаше да има. Беше неин и чужд. Притежаваше го, но никога не беше неин истински. Тя го имаше, но всъщност той имаше нея. Обичаше го, мразеше го... псуваше го, обиждаше го, но и за минута не беше спряла да мечтае за него.

 Времето мина бързо и преди да усети се беше облякла, защото беше станало 12 на следващия ден. Телефонът ú звънна.

- Слизай, чакам те

- Добре.

И след малко повече от минута го видя. Беше все същият - все така примамливо привлекателен. Черните му очи я гледаха все така живо и с интерес. Бунтарският му стил си беше запазен и сякаш не бяха минали толкова много месеци от последното им излизане, а се бяха видели вчера. Тя го гледаше от стълбите. Не можеше да слезе. Знаеше, че ако слезе, щеше да промени всичко, да обърка всичко.

- Е, няма ли да слезеш? - попита с усмивка той. - Преди слизаше бягайки.

- Преди... толкова много неща се промениха...

- Да, аз вече не съм такъв какъвто бях.

Беше слязла, когато изречението, от което най-много се страхуваше, премина през възприятията ú.

- Какво означава това?

- Преосмислих всичко. Нямам нищо общо с това, което бях.

А сега? Какво щеше да я спре сега да е с него? Каква причина щеше да си измисли този път, за да може да избяга, че да има къде да се връща всеки път, когато се чувстваше бездомна?

- Да, или е така, или ме лъжеш отново

Защо го каза, след като знаеше, че той никога не я беше лъгал?

- Не съм те лъгал за нищо. Казвах ти всичко както е.

- Знам - призна си виновно.

- Тогава защо ме обвиняваш?

- Защото искам да намеря една причина, за да не те целуна, една причина, че да не искам да излизам с теб, само една причина, за да се върна при този, с когото съм.

- Той прави ли те щастлива?

- Да.

- Ами тогава се върни при него. Ако искаш, мога да те изпратя пак до вас и да не ти се обадя. Искаш ли?

Този въпрос не беше това, което изглеждаше. Всъщност той питаше дали още го обича или наистина този другият му я бе отнел. Питаше дали да спре да мисли за нея, дали да спре да пише, да се обажда, да съществува в нейния свят.

- Не, не искам.

- Изобщо знаеш ли какво искаш?

Още един метафоричен въпрос.

- Не. Иска ми се да знаех...

- А аз знам.

- Какво искаш?

- Искам да се върнеш при него.

- Защо?

- Защото ние просто никога няма да сме заедно. И не питай защо, защото и ти го знаеш.

- Защо ми се обади тогава? Знаеш, че още имам чувства към теб. Защо продължаваш да ме нараняваш като се връщаш?

- Защото не мога да си позволя да съм виновен, че съм те загубил.

- И искаш аз да съм виновна?

- Да.

- Ами няма да стане.

Вървяха и не продумваха. Бяха си казали достатъчно. Сега тъпите въпроси като „иначе как си?" и „как са нещата?" нямаше да са от полза. Нещата не бяха добре щом пак излизаха. Ръката му леко докосваше нейната. Дали беше нарочно? Естествено. При него нищо не беше случайно. И също толкова неслучайно той се обърна пред нея и я погледна с онези черни очи, които беше сънувала толкова пъти. Гледаше я, изпитваше я, искаше да види до къде може да стигне. И тя стигна до края... вдигна се леко на пръсти и го целуна така, както винаги бе искала. Той знаеше, че ще се случи и беше подготвен, беше го предвидил. Тя беше постъпила така, както очакваше. След една година най-сетне бе вкусил устните ú. Бяха меки и нежни. Знаеше, че я виждаше за последно - дори и да се видеха по улиците тя щеше да отмине без да се спре. Знаеше, че това беше първата и последната целувка, затова ú се наслади пълноценно. Просто не я пускаше. Не трябваше, не можеше...

- Изпрати ме до вкъщи.

- Не, ще ти извикам такси.

- Тогава ще се прибера сама и пеша. Искам да повървя.

- Обичам те - каза той, когато тя се обърна.

- Знам - отвърна му тя. Той знаеше, че го обича. Не беше нужно да го казва. Беше ú причинил достатъчно.

Вървеше бавно. Не можеше да мисли. В главата ú беше като след буря - топъл, летен циклон. А сега? Какво щеше да прави сега? Отговорът ú се избистри. Тя извади телефона си и натисна повторното набиране.

- Сладурче, искам да ти кажа нещо, но моля те не ме мрази. Нямам сили да приема омразата ти...