Когато това се случи

Когато любимият й почина, тя не намери сили да заплаче. Дори не чу и не забеляза как я обсъждаха селските клюкарки:

- Брей, каква корава жена! Една сълза не пророни!

- Толкова го е обичала!

- Ами, сигурно Докторът й е сложил някаква инжекция, да не й стане лошо!

Никоя от тях не знаеше колко нощи скришом бе плакала, а денем се държеше, сякаш нищо не е било! Сълзи не й бяха останали! Толкова мъки бе преживяла заедно с него през последните две години, че когато той я напусна, почувства облекчение. Заради него – няма да се мъчи повече!

Някога баба й мереше времето в петилетки. Днес всичко протича много по-интензивно, като че земята е почнала по-бързо да се върти. За Мария животът се променяше на двугодишен период.

Двете години в колежа за детски учителки бяха изпълнени с много емоции, включително и запознанството й с Владо. Срещнаха се в една детска градина, където ги бяха завели на открит урок. Той беше художник. Рисуваше със спрей една от стените във фоайето с покемони, динозаври и Jetix – герои. Ожениха се веднага щом тя завърши.

Следващите две години бяха най-щастливите в живота й. Можеше да ги сравни единствено с безметежната сигурност на пеленачето, което суче от гръдта на майка си. Както и със слънцето, струящо от очите на двегодишно момиченце, водено за ръчичка на разходка от татко й.

Кой толкова им завидя? Майка му ли я прокле от ревност, че е отнела единственото й чедо, вместо да се радва на щастието му? А майчината клетва тежи! Дори не е осъзнала какво е направила, щом продължаваше да вини нея за смъртта му!

Поне да имаха детенце, да й бъде утеха, а то… Отначало не бързаха, искаха да си поживеят, да се нарадват на младостта си. А после…После стана невъзможно.

…Една сутрин Владо се събуди със силно главоболие. Опита се да стане, но изгуби равновесие. А имаше невероятно чувство за хумор. Каза, че са прекалили с нощния живот и вероятно е “вампирясал”, щом не може да търпи светлината и се налага денем да лежи! Оказа се тумор в малкия мозък, който  е увредил центъра на равновесие и постепенно блокира някои двигателни центрове. Така и не стана повече. След операцията Професорът каза, че всичко минало добре, туморът е отстранен, но са открили малка киста на много неудобно място, която повишава налягането на ликвора – това е течността около мозъка в черепната кутия. Последва нова операция, при която му поставиха мозъчна клапа - да изпомпва излишната течност и така да сваля налягането. После чакаха няколко месеца, докато му дойде реда за скенера в Александровска болница. Не бързаха, защото никой не им каза, че трябва да побързат. Можеха да платят и да минат без ред. Когато занесоха снимката на контролния преглед се оказа, че туморът не е бил изчистен добре и е дал разсейки. Можeло е да бъдат ограничени с облъчване или с химиотерапия! Вместо да го лекуват, бяха го пратили в Павел баня за раздвижване… Главата му беше пълна с малки туморчета, които на снимката се виждаха като бели петънца. И пак намери сили да се пошегува, че главата му е като онези сувенирни топки със зимен пейзаж, които като разклатиш, се изпълват със снежинки…

…Когато се ожениха и еуфорията от сватбата премина, Мария започна да си търси работа. Не намери по своята специалност, но получи привлекателна оферта. Вярно, не беше работа с малки деца, за каквато мечтаеше, но пък бе добре платена, на тихо и спокойно място, като хижарка. Хижата беше частна и собствениците търсеха младо семейство, което да я стопанисва. Дори им купиха сателитна антена, за да може Владо да работи там, в планината. Той не беше художник в традиционния смисъл – не се занимаваше с платна и бои. Правеше екслибриси, лого, търговски марки, поздравителни картички и др., изпълняваше поръчки за уеб дизайн и прочие.

Отначало живееха много спокойно и уединено. Само веднъж седмично Владо слизаше със служебния джип до града да зареди хладилника с продукти. Мария не ходеше с него заради неизбежното посещение при майка му, с която не се обичаха кой знае колко. Поддържаше къщата и посрещаше редките гости, а през останалото време шиеше гоблени. Двамата заедно правеха дълги разходки в гората, събираха гъби, билки и горски ягоди. Радваха се на близостта си, на споделената обич и пълна отдаденост един на друг, живеейки почти като съвременни отшелници, рядко обезпокоявани от чуждо присъствие. Докато на втората година изведнъж станаха популярни. Хижата всяка събота и неделя пращеше по шевовете, пълна със студенти и ученици, а през летните месеци постоянно имаше курортисти – включително старци и бабички, дошли да подишат чист въздух, да събират горски плодове. Някои даже си носеха бурканчета и варяха сладка и мармалади. Мария се прочу с готварските си умения. Един бизнесмен дори доведе гостите си – немско семейство, да опитат боб в гърне. Всяка вечер купоните не стихваха до два – три през нощта и чак след това Владо сядаше на компютъра да поработи. Този начин на живот започваше да става досаден и изтощителен и никак не се покриваше с представата им за тихо семейно щастие. Точно уреждаха напускането на хижата, когато Това се случи…

След първата операция Владо се залежа. Не можеше да ходи самостоятелно, а и седенето в леглото го изморяваше. Не можеше и дума да става да работи на компютъра, дори от четенето на книги го заболяваше главата. Шегуваше се, че е малкото й голямо бебе, на което да тренира. Само памперси не се налагаше да сменя, все още. Мария му помагаше да се обува и облича, защото не само краката, но и едната му ръка вече не го слушаше. Вечер му четеше приказки – Робърт Шекли, Роджър Зелазни, Тери Брукс, Тери Пратчет и Дж. Р. Р. Толкин. Харесваше им свежият хумор в историите за диска, за номите и вечната борба между доброто и злото. Често измисляха свои си истории, като тази за хлапето, намерило вълшебната пръчка на дядо си, опитващо се да прави с нея добрини, но както казват, много добро – не е на добро! Така лекият дъждец, призован да намали летните горещини, се превръща в порой и предизвиква наводнение… А вятърът, който трябва да поправи стореното “добро” и да откара дъждовните облаци над морето, стига чак до Мексиканския залив, превръщайки се в урагана Катрина…Но най-много им харесваше историята за Приказния бар, където барманка беше Снежната кралица, която осигуряваше винаги добре изстудени напитки и коктейли. Главна готвачка беше Ламята, но скоро я уволниха, тъй като се оказа, че дипломата й е фалшифицирана и единственото, което можеше да готви бе пиле на грил и агне – чеверме. Фактът, че не харчи ток за готвенето, не можа да я спаси. Сервитьорки бяха Пепеляшка, Снежанка и Червената шапчица. За охраната се грижеше триглавият змей Горянин, но после дойдоха тримата братя и му отнеха бизнеса, (отрязаха му и трите глави). За вечерното шоу се конкурираха дядо Мраз и дядо Коледа. Първият раздаваше смешни подаръци, например книжки (художествена литература), вместо чекови и спестовни, а другият разказваше смешни истории, като тази за послушното иракчанче, при което слязъл през комина и му подарил пистолетче и автомат (Калашников). Постоянно вмъкваха нови приказни персонажи и случки … Токова много се смееха! Обичаше да вижда усмихнатото му лице, обичаше да чува смеха му – понякога басов, а друг път звънлив, като на малко момче! Обичаше… Минало време. Минало свършено…

След погребението Мария не знаеше къде да отиде. Не искаше да се върне в апартамента при родителите си, защото щяха да я гледат със съжаление и болка и постоянно щяха да се стремят да я утешават. Не можеше да отиде и при неговата майка – и преди не се обичаха особено. Искаше да остане сама и да се отдаде на мъката си, затова се върна в Хижата и следващите месеци живя там. Отказа се от готвенето и от бродирането. Редките гости гощаваше със сандвичи и билкови чайове. Денем често се разхождаше из гората, а нощем до късно гледаше звездите и се утешаваше с песента на Графа “Ако има рай”. Беше чувала да казват, че когато Бог “затвори една врата на земята, отваря нов прозорец на небето”, следователно някъде там светеше и неговата звезда, но тя не знаеше коя е… Не се задържаше много в сградата, защото всяко кътче бе свързано с щастливи мигове, а хубавите спомени носеха само болка…

Плачеше и пиеше, за да забрави.

Джин с тоник. Защо ли се нарича джин? Дали защото освобождава злите духове в душата ти? Нали в арабските приказки – тези за Шехеразада и Синдбад Мореплавателя, например – джиновете са зли духове, затваряни в бутилки, глинени делви и прочие. Ако ги освободиш, ти изпълняват някакво желание – услуга за услуга. Не е толкова страшно, като при християнството – да продадеш душата си на дявола.

Мария беше готова на всичко, само да можеше да го върне. Сякаш вчера навърши двадесет и пет години. Празнува го съвсем сама. Сложи две свещи на масата, букет горски цветя. Беше купила от града торта и шампанско. Пи и плака.

Същата нощ го сънува. Къпеха се двамата в речния вир, когато той започна да се дави. Но кракът й се заплете в някакви коренища и тя не можеше да се помръдне, не можеше да му помогне, да го спаси и тогава заплака. А той се показа над водата и й каза: “Спри да плачеш! Не виждаш ли, че се давя в твоите сълзи?” Като се събуди, реши, че сънят е някакъв вид послание. Бяха минали почти две години в скръб и сълзи. На път беше да се превърне в алкохоличка и да провали окончателно живота си. Крайно време беше да се стегне.

Захвърли бутилките, събра малкото си багаж и напусна.

Спомни си една реплика от телевизионен сериал, който харесваше, но не следеше редовно – “Джоун” или не, по-скоро “Фелисити”: “Най-трудното в пътя ни напред е да не се обръщаме назад!”

*   *   *

Отново беше лято.

Д-2 пееха: “Хубаво е лятото да бъдеш на море-е-е, всичко е наред и купонът си тече-е-е…”

Затова и тя тръгна към морето. През туристическия сезон няма начин да не си намериш работа по морето. Оказа се права. Започна работа в една крайбрежна кръчма на спирка “Почивка”, по пътя от Варна за Златни пясъци. Не беше някое модерно заведение. Посещаваше се от местните жители и курортистите от близките вили. Денем беше на самообслужване и Мария помагаше в кухнята, но не беше трудно, защото предлагаха само скара. След 18 часа идваше професионален готвач, а тя работеше като сервитьорка. Заплащането не беше кой знае какво, като се вземе предвид, че сутрин работеше от 8 до 14, а вечер от 18 докогато имаше клиенти. Понякога й се събираха по 12 – 14 часа работа, но пък ползваше безплатна квартира и храна. Нямаше да напусне преди края на сезона, ако не беше Жоро.

Една вечер пристигна шумна компания с две моторни лодки. Хареса им и започнаха често да идват. Жоро беше шефът. Не “душата на компанията”, който поддържа настроението и развеселява всички, а човекът, около когото всички се подмазваха и се стремяха да му угодят. Любимият му лаф беше: “България е мъжка страна – преживели сме какво ли не, всякакви катаклизми, но сме устояли, защото сме твърди! В България дори и водата е твърда!” Последното изречение беше взел от някаква телевизионна реклама, но какво общо имаше с наводненията или с показните разстрели, Мария не можеше да разбере.

Започна се с пощипване и пляскане по задника. Думите му: “Ало, сервитьорката!” звучаха цинично, все едно викаше: “Ей, парцал, я ела да ни обслужиш!”. Не беше такава. И не можеше да се примири с такова отношение! Бай Тоньо, собственикът на кръчмата, се опитваше да я убеди – какво толкова, не е монахиня, в края на краищата! Да му сервира, каквото желае (включително голия си задник), само да има по-голям оборот!

А тя, “глупавата”, взе, че напусна! Когато “борче – дебеловрато” се подпре на стена и стената падне, то е защото по-умният обикновено отстъпва! За да не му “падне”, Мария тръгна към Южното черноморие – колкото се може по-далеч – и стигна до Несебър.

Изборът не беше случаен. Като дете беше ходила там с родителите си на почивка и пазеше хубави спомени от онова време. Освен това имаше състудентка от Института от този град, макар че не бяха първи приятелки и не бяха поддържали връзка през изминалите години. Лесно намери адреса. Съпругът на Зоя беше полицай и успя да вреди Мария като камериерка в почивната станция на МВР. Работата не беше много, защото военните са свикнали на ред и дисциплина, дори когато не са на работа, а “разпускат” край морето. Рядко се случваха мърлячи. Някои дори не я пускаха в бунгалата си, а сами си сменяха чаршафите и поддържаха санитарните си възли. За нея оставаше едно основно почистване след като им свърши смяната.

Имаше различни “бунгала” – обикновени бараки с общ санитарен възел и външни душове (каквито обитаваха повечето хора от обслужващия персонал), малки дървени двустайни къщички с по 2 до 4 легла, както и луксозни вили с телевизор, хладилник и вана в банята – за големите началници. Една от последните влизаше в нейния район, но все беше празна. Когато приключеше със задълженията си, Мария обичаше да седи там и да гледа телевизия. Понякога се промъкваше вечер, но не пускаше телевизора, понеже светлината щеше да привлече вниманието на шефовете, а пълнеше ваната и лежеше в нея с часове. Чувстваше се самотна, но се заблуждаваше, че да си сам е най-добре, защото няма какво (или кого) да изгубиш…

Самотата е като малко камъче в обувката. Струва ти се прекалено дребно и незначително, а ти си се забързал за някъде и няма кога да спреш и да го изхвърлиш. Пък то се намества там (в съзнанието ти), свикваш с него и го забравяш. Чак след време забелязваш, че ти е направило мазол, който трябва да се лекува…

*   *   *

…Една вечер Мария реши да си направи хвойнова баня. Беше прочела в един забравен по стаите вестник, че действала релаксиращо – сваляла нервното напрежение, което е неизменен спътник на всеки в днешния забързан свят. От хвойната водата стана жълта и хлъзгава, но остана все така прозрачна. Миришеше приятно, навярно имаше и други билки в пакета, който купи от аптеката. Мария се отпусна във водата и затвори очи. Сигурно беше задрямала, защото не чу отключването на входната врата, клопането в коридора и отварянето на вратата на банята. Стресна я басов мъжки глас:

- Я, русалка! Не знаех, че в Несебър ще ми предложат такива “екстри”! Чувал съм, че русалките излизали в полунощ да танцуват на някоя безлюдна поляна и после се къпели в реките. Тук няма река, а морският плаж и нощем не е безлюден. Затова ли се къпеш в моята вана?

На Мария й идваше да потъне от срам. Още при първите му думи тя се потопи под водата, забравила, че няма пяна, която да я скрие, и затвори очи с надеждата мъжът на вратата да се окаже само сън. Но и през водната пелена продължаваше да чува гласа му, а не можеше повече без въздух. Повдигна глава над водата и заеквайки го помоли:

- Бихте ли… излезли… да се облека?

- Не искаш ли да дойда при теб? След дългия път една вана ще ми дойде добре, особено в такава приятна компания!

- Не, не! Моля Ви!

- Добре, ще те чакам в стаята, и без това съм уморен от пътуването!

Едва дочакала непознатият да излезе, Мария изскочи от ваната, навлече на мокро тънката си рокличка, после се промъкна тихо, на пръсти, до входната врата и побягна панически, понесла тежкия товар на срама си, като куцо пиле – зрял домат. Те и бузите й бяхя в същия цвят, но в тъмното никой не ги видя!

На другия ден се чудеше какво да направи, та да не я познае, та той беше огледал всяка фибра от голото й тяло! Е, може пък с дрехи да изглежда съвсем различно! Затова обу панталон, облече отгоре униформената престилка, сложи тъмни очила и вдигна косите си под прихлупения ниско над очилата каскет. Така “дегизирана” взе кофата и плика с почистващи препарати и тръгна да си върши работата с надеждата, че Новият няма да я разпознае.

В канцеларията беше поразпитала небрежно за него. Казаха, че бил от НСБОП, лична охрана на незнам-коя си важна личност, в момента в отпуск, с резервация за една седмица. Все ще успее да избегне нови срещи с него за това време! Скрита зад пердетата на съседното бунгало, Мария го изчака да отиде на плаж. Той излезе по бермуди, преметнал една кърпа на рамо. Ама какво рамо само! – Силно, атлетично, създадено за опора на “слабия пол”! Точно така се почувства тя, като го видя: слаба, направо й омекнаха колената. Реши, че е от страх  да не я познае, не за друго!

Влезе в бунгалото и отвори прозорчето на банята да се проветри – още миришеше на билки! Само това й липсваше – да се оплаче и да я изгонят от работа! Къде щеше да иде?

Сложи си слушалките на СD-плеъра и си пусна Глория, да й оправи настроението. После свали очилата, нахлузи гумените ръкавици и започна да чисти. Тъкмо приключи с ваната, когато усети, че стана течение. Вдигна поглед и го видя да стои на вратата, само по бански и да съзерцава задника й, който опъваше тясната престилка. Започна нещо да й говори. Прочете по устните му “самодива” и “билки” и разбра, че я е разпознал. За миг затвори очи и в съзнанието й нахлу образа на новата наемателка от 3-то бунгало – запазена възрастна дама – как подава на 4-годишното момченце от съседната вила билково лукче, а то я гледа втрещено. “Какво, не си ли виждал стара баба, като мен?” – пита го тя, а детето й отговаря: “Ти не си стара баба, ти си нова баба! И мама не дава да вземам нищо от непознати!” “Ами да се запознаем тогава!”… Сега на Мария й се искаше да е като онова лукче – люта и нежелана от момчетата, които предпочитат нещо в лъскава опаковка, шоколадово… Мария отвори очи, свали слушалките и попита:

- Казахте ли нещо, господине?

Мъжът срещу нея беше не на 4, а на 30 – 40 години и искаше нещо по-голямо от един бонбон. Искаше нея, съдейки по увеличения обем на плувките му. Междувременно се бе приближил, така че като се изправи, Мария усети миризмата на морска сол и мъжка пот, идващи от него. Той отвърна:

- Нека първо се запознаем! Не върви да сме толкова официални, след като сме се виждали без дрехи. Казвам се Васил. А ти? – и той хвана дясната й ръка.

Тя мълчеше, не знаейки как да реагира, за да се измъкне с достойнство от ситуацията. А той продължаваше да я държи и да я гледа настойчиво. Без да дочака отговор на първия си въпрос, зададе втори:

- Колко слънчеви бани трябва да взема, за да получа такъв шоколадов тен?

Видението й за бонбоните се разпадна.

- Защо не започнеш с един студен душ? – попита го Мария, пусна водата и се дръпна рязко. В ръцете му остана само гумената ръкавица.

Той запази самообладание. Дори се засмя.

- Чувал съм, че лудите ги укротявали, като ги обливали със студена вода. Така че защо не дойдеш при мен? – и я дръпна под струята.

От слушалките на СD-плеъра гласът на Преслава нашепваше: “Целувай устните ми, кожата ми, всичко…” И той не чака друга покана. Обгърна я с две ръце и целувайки я, я поведе към стаята. Мария направи последен опит да се измъкне:

- Аз съм на работа, не мога… Имам да чистя стаи, да оправям легла, да изпразвам кошчета…

- И къде ще вървиш в този вид – като “мис Мокра фанелка”? По-добре си съблечи престилката. За 10 минути на терасата ще изсъхне! – тя не беше усетила кога я е разкопчал и говорейки, той вече свличаше мократа материя от раменете й – Защо не започнеш с оправянето на моето легло, а за изпразването аз ще се погрижа.

И той извади един презерватив от джоба на лятното сако, преметнато на стола…

…Казват, че за жената мъжът е биологическа необходимост и социална случайност. Именно случайността я срещна с този великолепен “мъжки екземпляр” и въпреки че успяваше вече трети ден да избегне среща с него, не можеше да забрави случилото се между тях и той започна да населява сънищата й.

Когато една жена остане дълго време без мъж, тя се превръща или в чистница, лъскайки до безобразие всичко в дома си, или в мръсница. Последното не е задължително да е свързано с реален секс – може да е виртуален: по Интернет (съчинявайки историйки, които никога не би си позволила реално да преживее, или романтика, която не е имала шанс да преживее) или в безумните фантазии на сънищата, които не можем да контролираме. То и в реалния живот не всичко подлежи на контрол. 

В петък Зоя я покани на вечеря. Мъжът й срещнал в града свой приятел от казармата и решили да се видят вечерта, да идат на ресторант или дискотека. Дошъл на почивка сам и не познавал никого, та ако може тя да дойде за компания. После може да поиграят и карти – малко чист бридж, като в студентските години.

На Мария не й се излизаше, но нямаше как да откаже – все пак те я бяха уредили с тази работа. Облече се семпло, със светложълти панталони, късо лимоново потниче и дантелена туника с две копченца отпред. Уговориха се да се срещнат в ресторант “Каваците” в 20 часа – уж, че случайно са се видели, да я запознаят с госта си и да прекарат вечерта заедно.

Казват, че всеки човек си има ангел – хранител. Мария имаше чувството, че нейният я е изоставил или пък не е един, а са поне двама – трима и не могат да постигнат единодействие…

Италианците имат една поговорка: Хубавата салата се прави от четирима готвачи:

·        първият – скъперник – подправя салатата с оцет;

·        вторият – философ – добавя солта;

·        третият – разсипник – олиото;

·        четвъртият – художник – разбърква салатата.”

Ако направим проста аналогия – животът като салата, тогава в нейния живот първия готвач липсва и вместо него третият – разсипникът – сипва и солта, и оцета, затова всичко й излиза солено и кисело. Философът се включва трети – този, който капва по малко “олио” и после дълго мъдрува дали не се е облажила много “салатата”. Накрая идва художникът – модернист и така обърква всичко, че да се чудиш живот ли е или салата, наистина!

В тази връзка, българския народ има поговорка: “Много баби – хилаво дете!” Има също и такива, в които оприличава живота с някакво ястие, например каша: “Парен – каша духа.”, или попара: “Каквото надробиш, това ще сърбаш!”…

…Мария влезе в ресторанта и се огледа. Не й беше необходимо много време да забележи Зоя и съпруга й. Изпита облекчение, виждайки ги само двамата на една маса до дансинга – целия следобед чувстваше необяснимо притеснение. Всъщност, съвсем си беше обяснимо – никога не беше ходила на такива предварително нагласени срещи. И защо трябваше да лъже, че случайно са се видели?

Не обичаше да лъже. Не оправдаваше дори така наречената “благородна лъжа” – само я наричаха “благородна”! Всяка лъжа е подла, коварна измама, жестока и нараняваща, като: “Не плачи, миличка, баба ще се оправи, ще оздравее, ще видиш!” И на другия ден баба й почина... Ако знаеше, щеше да седи при нея цялата нощ: да гали косите й, да подържи ръката й за последно и да запечати образа й в съзнанието си завинаги… Изгубени безценни мигове…

Някой казал, че животът трябва да се живее така, сякаш всеки миг е последен, за да не съжаляваш за пропуснатото. Такъв подход й изглеждаше прекалено авантюристичен, непредсказуем. Мария обичаше да държи нещата около себе си под контрол, да планира и организира действията си, така че да няма резки промени и сътресения. Но човек не може всичко да предвиди. Затова събитията от последната седмица я извадиха от равновесие.

Чувстваше се несигурна и пристъпвайки към масата сякаш не пресичаше дансинга, а минно поле. Все пак инстинктите не бяха я подвели и явно притесненията й не бяха безпочвени: столът беше празен, но на облегалката му висеше познатото лятно сако! Каза си: “Това не е Армани, а конфекция, може да е на всеки!” Поздрави Зоя и Миро и седна на свободния стол. После попита:

- Е, къде е прехваления супермен?

- Шефът му се обади на мобилния и излезе навън да разговарят. Знаеш ли, че е настанен в същата станция, където работиш? А, ето го и него! Васо, запознай се с една приятелка на жената – Мария! Или се познавате вече?

- Не!

- Да! – каза той, едновременно с нея.

Зоя и Миро се спогледаха, а Васил продължи:

- Всъщност, не сме се запознавали официално, само сме се виждали. Приятно ми е, казвам се Васил Петров, като певеца, само че не мога да пея.

- Мария Петрова.

- Виж ти, имате еднакви фамилии и имена на певци. Нали не сте роднини?- попита Зоя.

Мария отрицатлно поклати глава, а Зоя се въодушеви:

- Тъкмо ако се ожените, няма да си сменяш името!

- Зоя, какви са тези плоски шеги?!- скастри я Миро.- Я ставайте да потанцувяме, че започнах да се схващам!

Мария танцува с Миро, а Васил със Зоя. После си размениха партньорите. Мария танцуваше със затворени очи, защото се страхуваше, че ако срещне горещия му поглед, от нея на дансинга ще остане само локвичка разтопен шоколад. Телата им, плътно притиснати, си казаха всичко онова, което не можеха да кажат очите…

По-късно вечерта Васил и Мария се прибраха заедно с такси до почивната станция. През целия път мълчаха. Само по някое време той прехвърли небрежно ръка над рамото й, а тя остана безмълвна, сякаш нищо не е станало, но не се и отдръпна. Когато слязоха, той я попита:

- Къде изчезна след предишната ни среща? Търсих те, но ти се криеш от мен като от дявол!

- Защото си точно такъв!

- Какъв?

- Дяволски прелъстител, долен използвач на женската слабост!

- А-ха! Защо тогава не каза “не”, а искаше още? Може да се каже, че ти също си ме използвала!

- Значи сме квит! Сега върви да спиш и ме остави на мира! Не забравяй, че тук съм на работа, а не на почивка, като тебе!

- Добре, но първо ще си взема обещаното!

- Какво? Нищо не съм обещавала!

- Ти – не! Аз си обещах, ако те открия, една незабравима нощ с теб, поне още една! И докато танцувахме заедно, когато ръцете ти галеха тила ми, когато главата ти лежеше на моето рамо, когато устните ти безмълвно шепнеха думите на песента “…обичай ме нежно…” и сърцето ти биеше толкова близо до моето, разбрах, че ти също ме желаеш! Нека заради фалшиво благоприличие не пропускаме едно прекрасно преживяване, еднакво желано и от двама ни!

Дори и да не беше замяна главата й от изпитото вино, от толкова приказки щеше да се замае. Мария знаеше, че после дълго ще се кори за стореното, но нямаше воля да му откаже. Още повече като знаеше, че няма да има друга възможност, защото на другия ден му свършва почивката. Можеше никога да не се видят отново!

И по-добре!

Дали?

Въпреки съмненията и противоречивите чувства, които я изпълваха, те прекараха нощта заедно. На сутринта Управителят я видял, че излиза от бунгалото за гости и я уволни с думите, че е наел на работа камериерка, а не компаньонка. Даде й три дни да си намери друга работа и квартира.

Васил си събра пътната чанта и си замина за София без нищо да разбере…

… Четири месеца по-късно, в началото на зимата, след като бе сменила няколко работни места, Мария най-после си намери хубава работа. И пак благодарение на Зоя, която излезе в отпуск по майчинство и я препоръча на своето място. Не беше  постоянно място, но пък беше добре платено. Затова и изискванията бяха много високи. Ще речете – какво толкова, нали е детска градина?! Да, ама частна! Групите бяха по 6 до 8 деца. Имаше назначен психолог, който разговаряше с новопостъпилите деца и определяше кое в коя група да бъде записано. Освен това, всеки петък имаше семинарни занятия с учителите,  на които ги обучаваше как да сформират екип, как да разрешават конфликти, как да мотивират децата по-добре да усвояват новите знания и т.н. Самите деца, дори най-малките (2-3 годишни), имаха часове по музика, танци, чуждоезиково обучение и прочие. Предупредиха я, че няма право по никакъв начин да наказва непослушните, дори не може да им повиши тон, за да се скара, за да “не ги стресира”! Достатъчно беше един родител да се оплаче, за да я изгонят от работа.

За уроците по балет, народни и модерни танци идваше хореограф. Часовете по английски Мария трябвяше да провежда сама, ползвайки закупените от детската градина пакети Relaxa. Добре, че беше завършила Езикова гимназия преди Колежа, та знаеше езика на доста добро, дори отлично ниво. То, ако не го знаеше, нямаше и да получи тази работа.

Работеше под такова голямо напрежение, че когато се прибереше вечер, нямаше сили дори да си сготви. Затова пътьом се отбиваше в някое кафене и изяждаше някакъв сандвич, колкото да има сили да продължи да живее. Понякога губеше смисъла на живота. От дете мечтата й бе да стане детска учителка. И сега, когато това най-после се осъществи, реалността се оказа съвсем различна от нейните представи. Сякаш живееше в онзи измислен четириизмерен хиперкуб и всяка сутрин се събуждаше в една стая, която уж е същата, а всъщност е различна. И няма измъкване…

Така неусетно отмина зимата и дойде пролетта.  В 18 часа вече беше светло навън и хапвайки поредния сандвич-вечеря, Мария гледаше безцелно минувачите през витрината, когато го видя. Не се бе сещала за Васил от Нова година, когато Зоя нещо я подкачи, а тя се изчерви като ученичка. Дори не беше сигурна, че е той, защото вървеше с още двама мъже, качиха се в някаква кола и бързо потеглиха нанякъде.

Седмица по-късно, на гости у Зоя, разбра, че не са я излъгали очите, когато Миро се оплака, че е възмжно да изгуби приятел, който му е станал вече началник. Така научи, че в резултат на политически реформи са сменени началниците на няколко районни управления на МВР и един от новоназначените е Васил. Имайки предвид, че той работи в Бургас, а тя – в Несебър, Мария се надяваше пътищата им да не се кръстосват често, или поне не толкова скоро…

Една сутрин тя се успа и изпусна градския автобус. Следващият щеше да мине след двадесет минути, което неминуемо означаваше закъснение за работа и после – наказание, ако не и уволнение дори! Мария безуспешно се опитваше да хване такси, когато до нея спря полицейска кола. Шофираше непознат пъж, но отзад седеше още някой, който тя помисли, че може да е Миро. Отвори вратата и надникна, с намерение да му каже, че приятел в нужда се познава, да го помоли да я закарат до работата и да му благодари. Думите замръзнаха на устата й, като видя, че това е Васил.

- Сядай!- каза й той. – Искаш ли да те закараме до някъде?

- Да не съм направила някакво нарушение? Ще ме арестувате ли?- намери сили да се пошегува тя, сядайки в колата.

После им каза адреса и помоли:

- Закъснявам за работа. Ще ме закарате ли наистина?

- Разбира се. Бих искал да те задържа, но по съвсем друг начин…

За 10 минути пристигнаха. Мария слезе от колата. Преди да затвори вратата, той я попита:

- До колко часа си на работа? До шест?! Добре, ще те чакам след работа – трябва да поговорим!

И без да дочака отговор, колата потегли.

*   *   *

Мария изпрати последното момиченце в 18:30 часа. Преди това двете дълго стояха до прозореца. Детето с надежда чакаше своя баща да дойде по-скоро, а Мария гледаше  как Васил с привидно спокойствие я чака, пушейки подпрян на колата, и се чудеше дали да възлага големи надежди на този мъж, както и какво ли би било той да е баща на децата й…Един толкова властен мъж, свикнал да заповядва, дали може да е добър баща? От друга страна, всичко тече и се променя, така че той също може да се промени… Но вместо да гадае, по-добре да слезе при него, да се срещнат и поговорят, като начало. А после – животът ще покаже…

Всеки човек, добър или лош, има право на втори шанс, има право да бъде обичан и да обича, има право на щастие! Но кой знае защо, тези права не са включени в Хартата за правата на човека и не са упоменати в никоя конституция. Може би защото са имагинерни – може да се реализират, а може и не. Зависи от нас самите. Затова не трябва да се отказваме от надеждите и мечтите си, да опитваме отново и отново, докато ги постигнем.

Както казват старите хора: “Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!”