КОГАТО ЗАВАЛИ ДЪЖДЪТ

Залезът втъка златни нишки в посребряващата коса на бригадира Захари. Потънал в мислите си, този път майсторът остана безразличен към красотата на гаснещия ден. “Момчетата ще ме разберат – си рече той. – От толкова време ги водя от обект на обект и не съм ги подвеждал, винаги доволни са се връщали вкъщи. А в Дамян се излъгах. Видя ми се работлив и избързах да го взема в бригадата. Обичам хора тежки в приказките и припрени в работата, честните, тези които държат на думата си и на занаята, табиетлиите. С алчни и нетърпеливи хора, не искам да имам вземане-даване – така си мислеше, приседнал пред къщи, докато прехвърляше в главата си случилото се през днешния работен ден.

Захари не искаше да се захваща с тази работа – имаха достатъчно друга. Съгласи се само да даде консултация, но като разбра, че човекът е отчаян, не можа да откаже. Директорът на едно старо училище искаше да вдигне надстройка.

- Идва един архитект – рече му той, - гледа, мери, черта, смята, накрая отсече: “Няма да стане. Съжалявам.” – И си замина. А аз какво да правя, на зор съм. Не ми стигат класните стаи, учим на смени. Така ми си ще да го разреша този въпрос. Викнах те и ти да огледаш, майсторе, и да ми кажеш, може ли, не може ли. Ако не може, да си отзема и да мирясам.

Бригадирът огледа сградата и като помисли каза:

- Ще стане. Това е лесна работа.

- Наистина ли!? – зарадва се директорът. – Кога можете да започнете?

- В момента сме на друг обект. Като го приключим след около месец, тогава.

- Хей, камък ми падна от сърцето. Така ме беше отчаял този архитект.

- И измежду тях има калпави в професията. На един строеж веднаж, архитектът три пъти променя проекта на стълбището и не можа да го направи. Накрая не се стърпях, начертах опростен чертеж на мазилката и му рекох: “Ето как може да стане.” Той опули очи срещу мене и казва: “Каква чудесна идея! И е толкова просто! Как не се сетих?”

Залезът пръскаше щедро искри от огромното си огнище. Червените му пламъци озаряваха съсредоточеното лице на строителя. Небето бързо се променяше, помръкваше. А Захари се усмихваше в мислите си: “Не може да се сети архитектът, защото няма опит в работата. Моята академия са строежите. От малък съм с майсторите. Най-напред носех на дядо и на татко теслите, носех им вода. Подавах им инструментите и ги гледах в ръцете, стараех се нищо да не пропусна. Заслушвах се и в думите, които си казваха. Измежду майсторите, дядо беше пръв. И тате после не го посрами. И аз няма да се изложа. Още с идването си в бригадата, Дамян искаше да ни смае с работа. Работеше много, но некачествено. След като всички си тръгнеха, го оставях да поправи нескопосния си майсторлък. Започна да ме гледа накриво, а мен това не ме интересува.

Настройката на училището построихме в договорения срок. Директорът остана доволен, по лицето му личеше. Аз не слушам много какво ми говорят хората, а ги гледам в очите. В тях винаги виждам истината. Затова с думи никой не може да ме излъже. Като свършихме, той рече:

- Стана както исках. Ха сега, да си оправим сметките.

- Рано е за сметката, шефе – отвърнах. – Когато завали дъждът, тогава.

Директорът се изненада от думите ми и рече:

- Както кажеш, така ще направим.

Щом стопанинът на сградата се отдалечи, Дамян препречи пътя ми с въпрос:

- Защо не взе парите? На мене ми трябват. Дъждът може да завали чак наесен. Дотогава ли ще чакаме?

- Дамян е прав – възропта и Пешо. – Нали затова се трепем, да вземем някой лев. С какво ще храним семействата си?
И съмишленик беше успял да си намери.  Ядосах се и отвърнах:

- Ако някой закъса, ще му дам на заем. При мене е така. На когото не му харесва, да се маха.
 Останалите мъже мълчаливо слушаха думите ми. Бяха доволни, че работят при най-търсения строител, в най-скъпо платената бригада. Никой от тях не мислеше да влиза в спор с мен. Понякога те преценяваха решенията ми като доста странни, но досега винаги всичко е свършвало добре, по-добре и от най-добрите им очаквания. Нали това искат, другото е моя грижа и не им влиза в работата.

- Утре започваме нов обект. Който иска да работи с мене - да дойде, който не – прав му път – отсякох сурово.

Работниците се разотидоха мълчаливо. Бях малко груб, но няма как да върна казаното."

С падането на здрача заблестяха първите звезди. Обадиха се с плахи гласчета щурците. Строителят поклати глава: “И аз сгреших. Хората ми имат нужда не само от работа и пари, имат нужда и от добра дума. Но стореното, сторено. Тъкмо утре ще разбера вярват ли в мене момчетата, готови ли са въпреки всичко да ме следват.”

Стигнал до това заключение, той наметна изхлузилата се от раменете му дочена куртка и се изправи. Засъхналата по дрехата вар удари с миризмата си ноздрите му. Вдишал от нея, Захари въздъхна и с тежки стъпки влезе в къщи.

Сутринта, когато се изправи пред строителите, всички застанаха зад него. Само Дамян и Пешо деляха настрана. Като разбра, че остават сами, Пешо пристъпи към бригадира и продума:

- Извинявай за вчерашния разговор, майсторе. Прекалихме малко с приказките. Ако все още ни искаш, ще дойдем и ние с тебе.

Дамян се надигна и застана засрамен до съмишленика си. Захари ги погледна с кротък поглед и отвърна:

- Вече казах, който желае да работи при мене, да застане зад гърба ми.

Когато двамата мъже се присъединиха към останалите, бригадирът се обърна към всички:

- И вие ми простете. Бях малко груб вчера. Това, което казах за дъжда, го казваше дядо, казваше го баща ми, ще го казвам и аз. Запомнете го и вие. Дядо уреждаше сметките си, когато завали, по две причини: първата бе, че при дъждовно време се виждаше добър ли му е майсторлъкът, а втората, че когато завали и дъждът пречи на работата, се губи надницата – тогава се уреждаха сметките. Като се уверим, че сме направили всичко както трябва, че покривът не тече, с чиста съвест ще поискаме добри пари и ще сме сигурни, че ако след време дотрябват отново строители за нещо, пак нас ще потърсят, защото си разбираме от работата и държим на занаята. А сега да тръгваме, че вижте слънцето къде се вдигна.

Нарамили инструментите, мъжете мълчаливо тръгнаха след бригадира си – най-търсения майстор измежду майсторите.