КОГО ОБИЧАШЕ ТЯ?

          Този разказ можеше да има различни заглавия. Можеше да бъде "Виртуална история" или "Само за жени",  или "Краят на един копнеж", или "Полулюбов с полупознат", или "Красиви зелени очи" или "Лъжите". Той е нещо, което може би се е случило, или би могло да се случи с мен или някой друг.  Полуистина, полуизмислица. Но то не би могло да се е случило в миналото, а е нещо, което може да се случи днес, във времето, когато човекът отвори вратите на виртуалния свят, в който вече много хора живеят едновременно с реалния. А някой даже, и за съжаление, живеят повече в него. Защо "за съжаление" може би ще разбереш накрая. А може би няма да разбереш. Този свят не е истински, реален свят. В него се срещат само душите. Този студен свят, в който се срещаме, общуваме, влюбваме се, мразим се на разстояние един от друг, в който липсва прекия контакт, топлата връзка, докосването на телата, но може би точно поради тази липса, тази недостатъчност, тази недоизживяност, тази недовършеност, когато се срещнат две близки души, желанието им да се слеят остава по-дълго силно и  неувяхващо. Един нов, странен свят, в който всеки, влязъл в него може да изяви себе си по начин, различен от този в реалния. Един полусвят, предлагащ полу-живот, който аз наричам "свобода за затворници". А защо го наричам "полу-" вероятно вече знаеш, читателю. Защото в него деца не се раждат. Защото, както обичам да си мисля полу-на-шега, оплождане "ин вътре" съществува, откакто дядо Дарвин направи от маймуната човек, че и преди това, оплождане "ин витро", съществува отскоро, но оплождане "ин вирту" все още не съществува. Засега. Както и да е, това беше едно малко шеговито отклонение за несъвършенството на този нов свят. В крайна сметка избрах за заглавие на разказа "КОГО ОБИЧАШЕ ТЯ?"

          И така... Те се срещнаха в този полуистински свят на самотници, където блуждаят душите.

          - Здравей. - написа й той.

          "Банално" помисли си тя, но отговори от учтивост.

- Здравей.

И така банално започна тази нова, странна връзка, която не знаеха как ще завърши нито той, нито тя, нито аз, нито ти. Той беше на нейната възраст, разведен - като нея. Работеше от много дълги години в някаква далечна страна. Имаше снимка в профила си. Беше привлекателен, добре сложен, едър мъж. "Странно как този хубав мъж е останал самотен" - помисли тя, но после се усмихна на собствения си въпрос - та нали и самата тя също минаваше за хубава жена и според огледалото и според мъжките погледи. И въпреки това беше самотна.  Тя също беше оставила снимка в профила си. Така че и двамата имаха първото впечатление за външността, което се добива и в реалността, когато се срещнат двама души на улицата. Разговорът им вървеше неочаквано за нея леко, което й се случваше рядко, защото безпардонността, арогантността, наглостта и агресивността  на другите, която личеше още повече тук, където се криеха зад измислени никове, я отблъскваше. С него си допаднаха, харесваше им често да говорят полуиронично за себе си. Той разбираше малко острия й и прям начин да се шегува, да нарича нещата с истинските им имена, може би защото и двамата не обичаха фалша. Признаха си, че в реалността и двамата изглеждат на околните малко странни, често остават неразбрани и често се затварят в себе си, точно поради това.  Че биха искали да живеят в други, отминали, по-романтични времена с по-малко агресия и по-почтени отношения. И двамата разбираха много добре, че са си създали тази черупка, в която се затварят от другите като защита от грубостта и лицемерието им. И двамата знаеха, че има и други като тях, че не са единствени, но все пак е едно малко чудо, дето успяха да се срещнат. Може би точно защото тези бягства, тази затвореност на хора като тях, пречи в реалността да се открият един друг. За странниците, блуждаещи в своя затворен свят, до когото трудно допускат друг, виртуалността дава възможност по-лесно да излязат от черупката си, да се отворят и покажат себе си. И постепенно, без да усетят как, двамата започнаха да очакват и търсят своите срещи и разговори, заради разбирането, което им липсваше в реалността.

• - Скарах се с колежката. Тя е една досадна, бъбрива еснафка. Не й омръзва да ме занимава всеки ден без с манджите и новия апартамент на дъщеря си. Или с новия си любовник - съседа от шестия етаж. Днес имам да върша много спешни задачи, а тя бъбри ли, бъбри. Казах й да млъкне, защото ми пречи. Но сега съжалявам. Бях права, разбира се, но трябваше да я изтърпя, защото все пак осем часа сме заедно. И днес, и утре, и вдругиден. Нямам намерение да сменям работата си заради нея, защото си я харесвам. Сега съм разстроена, защото бях груба. Мълчи ми се. - разказваше тя на служебния си компютър поредния си дребен конфликт, макар че той не беше в момента на линия.

• - Помълчи с мен. - отговори той след известно време - Нека да помълчим заедно до довечера. Ще те чакам, любов. И не забравяй, че аз днес мълча с тебе.

          "Любов ли? Нима той спомена тази дума?" Тя се върна на съобщението му. Погледна. Да, така пишеше "Ще те чакам, любов." "Нима това е любов? Да мълчиш с някого, когато ти се мълчи на двата края на този неразбираем и неразбиращ свят? А какво да е друго, ако не любов? Неее, за любовта е нужно и желание, привличане." Отвори снимката му. Разглежда я дълго. Представи си него, точно него, зелени очи, рано посребрели коси, здрави, силни ръце с неширока длан и фини пръсти. Тя обичаше да се заглежда в ръцете на мъжете. Те й говореха, привличаха я, значеха много за нея. Очите беше първото, което забелязваше в един човек, а ръцете - второто. Представи си, че се приближава към нея, че усеща аромата на парфюма му, примесен с аромат на тютюн, че очите му я разглеждат, зелените им остриета я пронизват, събличат я, разтварят я, и я гледат гола, гола под дрехите, гола под кожата,  че устните му се приближават, че ръцете му я докосват, че галят лицето й, шията й нежно, много нежно, че обхващат гърдите й, че се спускат надолу, почувства, че кожата й вече гори. Представи си, че и тя протяга ръце към него, гали лицето му, пръстите й разкопчават ризата му, докосват гърдите му, усеща аромата му, устните й... езикът й... ръцете й галят и се спускат надолу, все по-надолу към... Но грубият звън на служебния телефон я накара да подскочи и я събуди от този сън, посетил я изненадващо не навреме и не на място. Тя се върна в действителността все още трепереща и пламнала от представата за онова, което би се случило ако...

          Разговорът им вечерта беше по-различен. Тя беше някак по-притеснена. Накрая му зададе въпроса, за който мисли цял ден.

• - Ти днес ме нарече "Любов"?
• - Да.
• - А любов ли е това, което се случва?
• - Не знам. Така ми се прииска да те нарека.
• - Любов? Но онези, които се обичат, се желаят. Ти желаеш ли ме? - зададе му въпроса направо, с присъщата си прямота.

• - Да. - отговори той веднага.

Тя написа "Лека нощ" и прекъсна връзката.

Пишеха си. Не разговаряха. И двамата предпочитаха така. Той не настояваше за разговор по телефона. Нито за камера. Не беше даже ставало въпрос за това. Тя го разбираше, той - също и това им беше достатъчно. Може би и той се притесняваше като нея, че изречени, думите му ще бъдат различни от написаните. И че в камерата ще изглеждат по друг начин. Бояха се дали ще бъде по-истински, или... Притесняваха се, не искаха да се случи все още това. Нито тя, нито той.

          Не споменаха повече думата любов. Просто разговаряха както преди. Споделяха си случките през деня, четяха едни и същи книги и после разговаряха за тях, подхвърляха си закачки, тя го наричаше шеговито "овньо", а той я наричаше "коза" - това бяха зодиакалните им знаци. Но нощем тя се представяше... Нощем изгаряше в зелените пламъци, които очите му разпалваха в тялото й, тръпнеше под нежното докосване на пръстите му, стопяваше се в силните прегръдки на ръцете му. Избухваше заедно с него във върховния миг на наслада. После гушваше голямата плюшена играчка, която наричаше с неговото име и си представяше, че е сгушена в топлата му прегръдка. Заспиваше усмихната, след неговото "Нежни сънища ти желая", което той й пишеше всяка нощ, преди да се разделят. Зад клепките си, в представите си, тя беше жена на този мъж. Тя копнееше, че това ще се случи някога. Живееше в работата си, в разговорите с него и във въображаемите си, безумни нощи, за които той не знаеше, а тя не смееше да сподели. Просто ги крадеше тайно от него. И това й стигаше. Макар че понякога се питаше дали и той някъде там, далече, в оня непознат град, в неговата стая, в неговото легло... или има реални жени в живота му. Но никога не посмя да му зададе този въпрос. Страхуваше се, че това ще развали магията на неизвестното между тях. Доволна беше, че е малката топлина в живота му, както той й беше писал веднъж "Дните ми бяха празни и студени преди да те срещна. Ти ги стопли.".

          Една вечер тя спомена, че след няколко дни е рождения му ден.

• - Искаш ли да се срещнем на този ден?

Помисли, че се шегува.

• - Искам. Само че нямам крила, нито пък мога да се телепортирам. - отговори на шега тя.

• - Аз съм тук.
• - Каквоооо? Нима си се върнал? Кога? И не си ми казал досега? Толкова се радвам. Разбира се, че ще се срещнем. Къде ще празнуваш?

• - Ще вечеряме заедно. Сами.

Назова името на ресторанта. Каза, че ще резервира маса и ще й пише подробностите. На другия ден й написа часа и номера на масата.

          Тя изпадна в еуфорията на радостно очакване, примесено със страх от предстоящата среща. Все пак една среща на живо ще бъде нещо различно от онова, което беше досега. И, разбира се, трябва да му купи подарък. Реши да му купи пуловер. Един хубав, топъл пуловер за студените зимни дни. Обикаля дълго из магазините, докато открие подходящ пуловер от мека шотландска вълна със специфичен зелен цвят, който реши, че ще отива точно на неговите почти тревисто зелени очи. Добави и една самобръсначка. Искаше той да си спомня за нея всяка сутрин, когато се бръсне. Помисли и за парфюм, но се отказа. Не познаваше вкуса му. В самия празничен ден му написа дълго пожелание. Постара се да бъде мило, шеговито, ободряващо. "Благодаря. Както винаги си мила. Довечера ще те чакам", отговори той лаконично.

          Почти през целия ден се разсейваше с мисли за това какво да облече, как ще изглежда в очите му. Искаше й се да не го разочарова, да я хареса толкова, колкото и тя го харесваше. Вълнуваше се наистина прекалено много от предстоящата среща. Прибра се веднага след работа. Приготви се. Погледна се за последно в огледалото. Остана доволна от вида си.  Поръча такси, взе пакета с подаръка и тръгна.

          Пристигна в ресторанта точно навреме. Попита за масата. Посочиха й я. Той беше седнал там, с гръб към вратата. Тя се приближи. Сърцето й биеше, краката й като че ли бяха изтръпнали. Движеше се сякаш в забавен каданс. Струваше й се, че всеки момент може да се строполи на пода, ей така, без да успее да стигне. Вървеше като насън. Стигна до масата, откам гърба му. Когато застана пред него... Не, явно беше сгрешила номера на  масата, защото седналият беше друг мъж. Беше готова да подмине.

• - Заповядай, Мария, седни, аз съм. - каза той, изправяйки се веднага и  предлагайки й стол.

• - Ти... - от изненада не можа да каже друго, докато бавно сядаше на стола.

• - Да, аз.
• - Но на снимката... - тя заекваше, намираше трудно думите, с които да говори с този непознат мъж.

• - Снимката не е моя На мой приятел е.
• - Моля... Какво... искаш да ми кажеш. Как така...
• - Извини ме. Знам, че е малко... Но ето, този тук, който е пред тебе, все пак съм аз... - говореше той притеснено.

• - Малко ли... как малко... какво малко...

Той замълча. Тя също. В главата й се въртяха толкова мисли, че чувстваше как там им е тясно и разпъват черепа й, а ръцете й трепереха. По някое време все пак успя да каже.

• - Извинявай... изненадана съм и забравих... рождения ти ден. А пък... аз имам подарък за теб.

Тя подаде красиво опакования пакет със зеления пуловер, който щеше да отива на зелените му очи. Но очите на мъжа пред нея бяха кафяви.

Той не посегна. Тя го остави на масата пред него.

• - Ами... Знам, че ще те изненадам отново, но моят рожден ден не е днес.

• - Какво... как така...? И той ли е на приятеля ти?
• - Не, измислих датата. - чувстваше се явно повече от неудобно, докато признаваше.

Мълчаха дълго. Тя не знаеше какво да каже. Той пушеше нервно.

• - Как намираш България? Мислиш ли, че се е променило нещо тук. - попита го, за да каже нещо, защото знаеше от него, че не си е идвал от няколко години.

• - Аз винаги... съм бил в България.

Този път тя не успя да каже нищо, наистина нищо. Мълчаха отново дълго. Посегна, взе от цигарите му и запали, макар че беше го правила само няколко пъти през живота си. Само за да държи нещо в тези проклети ръце, които трепереха. След дългото, неловко мълчание, зададе въпроса, чийто отговор се въртеше вече в главата й:

• - А името ти... твоето ли е, или...
• - Извинявай, да ти се представя - казвам се Румен.
• - Значи и то не е истина.

Дойде келнерът, за да вземе поръчката. Избираше без изобщо да мисли. Просто трябваше да каже нещо, за да не го озадачи с отказа си.

• - Мария, аз те разбирам... но все пак аз съм оня, който разговаряше с тебе...

• - Не знам... Не мога... Извини ме, но си тръгвам. - каза тя.
• - Да... разбирам... Почакай да отменя поръчката. Ще те изпратя.
• - Не, благодаря. Ще взема такси. Имам нужда да остана сама.

Приятна вечер. Може би...

          Стана и излезе. ""Може би" какво?" попита сама себе си. Не взе такси. Имаше нужда да върви по улиците сама. "Господи, кого обичах аз? Кого обичах аз?", въртеше се без да спре като водовъртеж този въпрос в главата й, докато вървеше по улиците и се блъскаше в хората, които бързаха за някъде, бързаха... А тя за никъде не бързаше. Дъждът ръмеше слабо и мокреше дрехите й, размиваше се по лицето й и не можеше да се разбере дали от очите й текат сълзи или са само много тъжни. Зад гърба си остави един непознат мъж, а вкъщи не я чакаше "на линия" нейният познат.

          Когато сутринта на другия ден отвори пощата си, там я чакаше обичайния поздрав "Добро утро. Нека да е лек и усмихнат деня ти." От оня мъж, когото обичаше, а той... той я беше оставил да се отдаде във фантазиите си на някакъв непознат. Излезе без да отговори.

          Предстоеше й да реши в кого беше влюбена наистина.