Онзи ден майка ми се върна от работа с шепа кокичета в ръката. Първите предвестници на пролетта. Създателите на нов живот. Пораждат в сърцата на хората такива красиви и неосквернени чувства… А ароматът им ги пренася в мечтан свят, където царува мирът и любовта.
Вечерта, когато майка ми влезе, носейки полъхa на пролетта със себе си, беше омайващо благоуханна и приятно хладна. Валеше пролетен дъжд. Звездите блещукаха на небето, закриляни от сребърната Луна. Но сякаш тя плачеше. Беше наклонила леко главата си наляво, за да прикрие сълзите си, но те тихо падаха върху Земята, която ги поглъщаше плахо с въздишка. Февруарската луна съзнаваше, че един ден звездите ще я напуснат, ще се изгубят нейде далече в пространството, а след себе си ще оставят само хубав спомен. Земята също плачеше. Но умело криеше сълзите си. Не искаше никой да я види. Тъжна бе за това, че я отделят от чедата ù, с толкова труд отгледала. Тези кокичета бяха първият ù нюанс, който тя нарисува на почти завършената пролетна картина. А сега бяха откъснати, омърсени от човешка греховна ръка, погубени…
Майка ми с усмивка подаде към мен кокиче, което ми се стори най-бялото от всички. Явно не бе забелязала току-що стеклата се сълза по лицето ми. С трепереща ръка хванах цветето и бавно го стиснах. Сърцето ми се късаше. Сякаш не кокичето, а него мачках. Болката ми нямаше граници. Мъката бе обладала душата ми напълно. „Какво правиш?“ – стресна се тя. Аз я погледнах с влажни очи и продумах:
- Така, майко, се чувствам. По същия начин. И от мен някой отдели любимия човек и аз плаках. Така, както Луната и Земята плачат. Чуваш ли ги, мамо? Там, далече. В кървящото ми сърце. Боли ме… Не исках и цветето бавно като мен да се мъчи, затова сложих край на живота му бързо. Точно така, майко, погуби се и любовта. Няма я вече. Аз имам само един хубав пролетен спомен. – В този миг майка ми се завтече да ме прегърне, а аз – обгръщайки я с ръце, изпуснах погубеното цвете. То падна в краката ми и си отиде завинаги.