Онзи ден майка ми се върна от работа с шепа кокичета в ръката. Първите предвестници на пролетта. Създателите на нов живот. Пораждат в сърцата на хората такива красиви и неосквернени чувства… А ароматът им ги пренася в мечтан свят, където царува мирът и любовта.
Вечерта, когато майка ми влезе, носейки полъхa на пролетта със себе си, беше омайващо благоуханна и приятно хладна. Валеше пролетен дъжд. Звездите блещукаха на небето, закриляни от сребърната Луна. Но сякаш тя плачеше. Беше наклонила леко главата си наляво, за да прикрие сълзите си, но те тихо падаха върху Земята, която ги поглъщаше плахо с въздишка. Февруарската луна съзнаваше, че един ден звездите ще я напуснат, ще се изгубят нейде далече в пространството, а след себе си ще оставят само хубав спомен. Земята също плачеше. Но умело криеше сълзите си. Не искаше никой да я види. Тъжна бе за това, че я отделят от чедата ù, с толкова труд отгледала. Тези кокичета бяха първият ù нюанс, който тя нарисува на почти завършената пролетна ...