Коледно пожелание

   Мъжът стоеше надвесен над парапета на последния етаж на МОЛ-а и наблюдаваше със зорко око върволицата от хора по етажите надолу. Ако специалист орнитолог го съзреше в този момент, навярно би намерил невероятна прилика между него и скален орел, гордо стъпил на върха на планината, устремил зорък поглед към долината в ниското и готов да се стрелне на часа към поредната си жертва. И нямаше да сбърка. Мъжът беше хищникът, а някъде долу в навалицата от пазаруващи или зяпащи хора беше нищо неподозиращата му следваща жертва.

   Данчо Йоцата беше дребен мошеник и крадец. Кариерата му като такъв започна веднага след напускане на сиропиталището, където израсна и вероятно щеше да продължи чак до края на дните му. А беше имал шанса да  направи Големия удар на живота си и да скъса с това си настояще. Но някои обстоятелства, между които един светофар* и собствената му глупост отново го върнаха там, от където беше започнал. При неговите „клиентки”. Приятната външност, личният чар и подкупващата усмивка, която не слизаше от лицето му, бяха основните му оръжия. Избираше жертвите си в скъпите магазини. Приближаваше се до предварително набелязаната жертва - обикновено добре облечена дама на средна възраст и смирено я молеше за помощ. Търсеше съвет какъв прощален подарък да избере за  приятелката, с която уж се разделяше и се колебаеше между бижу и марково бельо. Разбира се, не купуваше нито едното, нито другото, но в края на консултацията имаше телефона на скучаещата богата дама и уговорена среща за някой от следващите дни. Натам беше лесно. Пътищата бяха два – или кратък флирт с пребъркване при първа възможност на дамската чанта, или малко по-дълга връзка с източване на един или няколко заема, в зависимост от щедростта на клиентката.

   За съжаление в този период на годината, малко преди Коледа, потенциалните му жертви силно намаляваха и ги откриваше все по-трудно. Обикновено скучаещите богати дами бяха заети с пазаруване на подаръци за близките си и навярно мисълта за тях ги правеше по-необщителни с непознати и трудно податливи  на флирт. А и магазините бяха препълнени с блъскащи се хора, които само пречеха на професионалния нюх на Данчо Йоцата. Ето защо той  беше избрал стратегическа позиция на високото и се мъчеше да открие в тълпата долу нея – „клиентката”, която щеше да обезпечи охолното посрещане на настъпващите празници...

   - Хубав медальон – детският глас до него го стресна – Златен е, нали?

   Обърна се в посока към гласа. На метър от него, опряло нос до стъклото на парапета стоеше хлапе на видима възраст около пет-шест години. Не беше усетил кога се е приближило. Беше облечено в чисти и спретнати дрехи, изглеждаше гледано дете. То също бе вперило поглед някъде надолу по етажите, но очевидно думите бяха отправени към него.  Едва сега усети, че Златният лев** на врата му се беше извадил от разкопчаната му риза и висеше предизвикателно на тънката верижка към ескалаторите под него.

   - Златен е – кимна той, пъхайки монетата отново в пазвата си – Разбираш от благородни метали... На пазар с вашите ли?

   Хлапето сви устни и не отговори.

   - Аха, разбирам. Малките деца не бива да отговарят на непознати.

   - Не затова...

   - А какво?

   - Нищо...

   - Е, щом не искаш да кажеш...

   Данчо Йоцата забеляза навреме минаващите покрай тях патрулираща двойка полицаи и успя да извърне глава встрани. След онази афера със светофарите знаеше, че е издирван и не искаше да се набива на очи. Но успя да зърне, че и момчето до него също им хвърли поглед крадешком през рамо. Изведнъж осъзна, че погледнати отстрани, изглеждаха като скучаещи баща и син, които чакат пазаруващата някъде наоколо майка. Хлапето очевидно се беше присламчило, за да го използва като прикритие.

   - Хей, ти!... Да не би да се криеш от ченгетата?! Аз ли съм параванът?!

   Едва сега момчето се обърна към него и погледите им се срещнаха. Гледаше го втренчено, без да казва нищо. Две тъжни кафяви детски очи. Имаше нещо хипнотизиращо в тях. Сякаш мигът продължаваше цяла вечност. Данчо не издържа и отмести поглед встрани. Почувства се победен. Той, който обикновено манипулираше и използваше хората, сега сам бе използван, а на всичкото отгоре и победен в дуела на погледите! Чувството не бе от най-приятните…

   - Първо видях блестящия медальон, а после полицаите – хлапето проговори и отново залепи нос на прозрачния парапет. Гледаше с тъжен поглед украсените витрини на магазините, празничните светлини по сводовете и голямата елха на партера – Не се крия, но... но по-добре да не ме виждат сам.

   - Аха. И защо?

   - Защото... избягах...

   - От къде избяга? От вас ли?

   - Не. От детската... Докато другите спяха следобед...

   - От детската?! Я не ме будалкай! Никой не може да избяга от детската градина. Вратите не се ли заключват?

   - Заключват се. Обаче...

   - Какво?

   - Обаче вратата на кухнята не се заключва... Промъкнах се… И от там.

   - Брейц! Че ти си бил цял граф Монте Кристо бе, юнак! И сега какво? Дойде да позяпаш играчките и коледните украси?

   - Не...

   - А какво?

   Хлапето не отговори. Беше вперило поглед в една точка някъде долу на партера. Данчо Йоцата проследи този поглед. На крайната му точка се намираше празният трон под голямата коледна елха. В предишните дни там седеше актьор, облечен като Дядо Коледа, снимаше се децата и уж приемаше техните коледни желания. Май хлапето беше дошло да си пожелае нещо, но днес актьорът отсъстваше.

   - Разбирам. Дошъл си при Дядо Коледа, за да си пожелаеш нещо. Така ли е?

   Хлапето кимна, без да отделя поглед от празния трон. Данчо също не помръдваше поглед от огромния дървен стол. Беше ли вярвал някога като това дете в онзи старец? Не можеше да си спомни. А дали изобщо искаше да си спомни за онова тъжно детство, останало в далечното минало? За студените и олющени помещения на сиропиталището, за крясъците на възпитателите, за сълзите под грубото шаячно одеяло. Едва ли. В онова детство нямаше коледни елхи, нямаше Дядо Коледа, нямаше подаръци. Само по някоя „нова” употребявана дрешка от чуждестранно дарение и по някой банан или портокал. И печките, които работеха по цяла седмица без изключване, защото в сиропиталището можеше да сбърка и да дойде я политик, я футболна звезда. За малкия Данчо Коледата в онези години значеше най-вече топлина. А после след празника отново онези безкрайно дълги студени дни... За миг глъчката от стотиците хора наоколо беше заглъхнала, топлината от магазина се превърнала ледено дихание и мъжът зиморничаво потрепери. Не искаше да си спомня! Тръсна отривисто глава и пое шумно въздух. Явно подейства, защото отново се озова в шумния магазин. Усмивката се върна на лицето му. В този миг идеята се роди спонтанно. Реши да провери, дали чарът му който действаше на жените, ще успее и при това дете. И без това вечерта напредваше и днес едва ли щеше да срещне очакваната жертва. Но нищо не пречеше да се упражни върху момчето. А и имаше да си връща заради използването му за прикритие пред полицаите.

   - Хей, хлапе, как се казваш?

   Детето отдели най-сетне хипнотизирания си поглед от празния стол.

   - Никола. Но всички ми казват Кокич***.

   - Аз съм Йордан, но може да ме наричаш „чичо Данчо”. Е, Кокич, май мога да ти помогна. Познавам Добрия старец и мога да му предам твоето коледно желание.

   Детето го изгледа с недоверие.

   - Не ми вярваш? Добре? Сега ще ти докажа! Дядо Коледа ми е приятел и за доказателство ми даде нещо. Можеш ли да четеш?

   - Не.

   - Жалко. А знаеш ли как изглежда монета от един лев?

   - То се знае! Нали имам в касичката няколко!

   - Тогава виж това! – Данчо Йоцата свали от врата си медальона и го поднесе към хлапето – Виж отпред е точно като един лев!

   Кокич посегна с ръка да вземе монетата, но мъжът я отдръпна.

   - Чакай, чакай! Аз ще я държа, че ако вземеш да я изтървеш надолу, отиде ми късметлийската монета!

   - Късметлийската монета ли?! – детето изведнъж се оживи – Ти да не си чичо Скрудж?

   - Кой е пък този? – Йоцата нямаше откъде да знае, беше пропуснал толкова детски списания и филми някога.

   - От едно филмче.

   - Не съм го гледал. Аз ще държа здраво монетата, ти само я разгледай! Виж отпред е като истинско левче, само дето е от чисто злато. А виж сега, какво има на гърба!

   Кокич беше почти на шест години и все още не можеше да чете, но ако можеше, щеше да разчете на гърба „Бизнесмен на годината 2007”. Данчо Йоцата никога не се бе занимавал с какъвто и да е бизнес, а се бе сдобил с монетата по не особено почтен начин, по време на една от многобройните си краткотрайни връзки със съпруги на бизнесмени.

   Детето зяпаше малката монета с отворена от изненада уста. Отпред наистина беше като най обикновено левче, само че доста по-лъскаво и направено само от един вид метал и то злато! А на гърба вместо онзи светия като на истинските монети, имаше някакъв надпис. Детската му фантазия виждаше в този надпис някакво магическо послание от Добрия старец.

   - Ето тук пише „На Данчо - най-добрия приятел на Дядо Коледа”. Предполагам, че не си виждал златно левче, нали? Такива правят само на Северния полюс и неговият стопанин ги раздава на своите приятели. Е, и на послушните деца. Ако искаш може да ти разкажа как се запознахме и как се сприятелихме с него.

   - Искам! Хайде! – очите на детето блеснаха.

   - Добре. Само че ще поседнем за малко в това кафене. Историята е дълга и бих пийнал едно кафе за освежаване. А за теб торта. Аз черпя!

   - Не, не! Мама ми е казвала да не взимам храна от непознати.

   - Че ние не сме непознати! Аз съм Данчо, ти си Кокич. Нали вече се запознахме? А и тортата не е храна, а десерт! И се продава, не я правя аз като на Снежанка мащехата – Йоцата се засмя. Все пак беше подочувал по някоя детска приказка.

   - „Снежанка” е приказка за бебета! Разказвам я на сестричката ми Раличка за приспиване. Никъде няма да ходя с теб!

   - Е, добре. Както искаш. Тогава тръгвам, но коледното ти пожелание няма да стигне до него… - Мъжът прибра монетата, обърна се и тръгна с бавни крачки.

   Кокич се колебаеше. Така му се искаше да чуе невероятната история за златното левче и Дядо Коледа, но най-много му се искаше да предаде съкровеното си желание на Добрия старец.

   - Чакай! Ще дойда. Обаче да бъде шоколадова! – хлапето се затича след мъжа, а той се усмихна без да се обръща назад.

* * *

   Час по-късно Данчо Йоцата и Кокич седяха в една от многобройните сладкарници в МОЛ-а. Кафето беше изпито, тортата изядена, а бузките на детето изцапани с шоколад. То беше зяпнало в устата своя сладкодумен разказвач. А Йоцата в този момент наистина се беше развихрил и влязъл в роля, както никога до сега. Разказваше разпалено най-невероятната история, която беше съчинявал някога. Тя се раждаше в този момент, поемаше по неочаквани дори и за самия автор пътеки, правеше изумителни обрати, но звучеше напълно достоверно за малкия му слушател. А само за него ли? Беше започнал историята с цел да заблуди малкия си слушател, но в един момент  така се вживя в разказа и той така го грабна, че напълно забрави за първоначалното си намерение. В този момент Йоцата се беше превърнал в дете и искрено вярваше, че приказката която разказва, действително някога някъде му се е случила. И сякаш в този момент той изживяваше неизживяното си детство. Сякаш всичко за което някога не бе смял да мечтае, сега му бе позволено. Никога преди фантазията му не бе достигала подобни висоти. Той, който преди това дори не бе вярвал в Дядо Коледа, сега бе напълно уверен, че старецът лично му е подарил онзи златен лев. Дори можеше и да се закълне, че надписът на монетата е посветен на него. Не бе и подозирал, че ще му се наложи да измисля нещо за дете. И то за съвсем непознато. Но ето, че съдбата го бе срещнала с това хлапе и самият той изживяваше най-приятните и вълнуващи мигове в живота си. Историята, която разказваше, бе достойна да бъде записана и да остане завинаги в златната колекция на коледните приказки, но уви наблизо не се мяркаше никакъв писател...

   Когато сложи и последната точка на своя забележителен разказ, мъжът погледна с любопитство своя малък слушател. До този момент не се бе осмелил да го направи. Резултатът обаче бе повече от приемлив. Хлапето го гледаше с възторг, по всичко личеше, че му вярва и сякаш искаше историята да не свършва, а да има и продължение.

   - Разбира се, че ще има продължение! Ще предам твоето коледно желание на Добрия старец. А тогава може и да го помоля да подари и на теб същата монета. Но ти още не си ми казал какво е коледното ти желание. Какво трябва да му предам?

   Детето изведнъж се смути и стана сериозно.

   - Хайде, не се притеснявай! Какво да бъде? Влакче? Колело? Плейстейшън?

   - Не! Аз... – Кокич наведе поглед към пода и тихо продължи – Искам мама и тати отново да са заедно. Както някога... когато бях малък... и те двамата прегърнати стояха над леглото ми... и... и един през друг ми разказваха приказка... Само това. Нищо друго...

   Данчо Йоцата не очакваше да чуе подобно желание. Изведнъж рязко и безвъзвратно еуфорията, в която беше изпаднал, изчезна. Думите на хлапето го свалиха на земята и той не знаеше какво да каже.

   - Мда... Значи не живеят заедно?...

   - Да. Той е при една... Силвия. А аз, мама и Раличка сме сами...

   - Затова ли избяга от детската?

   Момчето кимна.

   - Ех, Кокич, Кокич... Човек не може да бяга от това. Ето и аз самият бягам цял живот, да ме пита човек ”Защо?”... Понякога възрастните взимат такива решения, които...

   Не се доизказа. Видя малката предателска сълза в крайчеца на окото на мъника до себе си. Видя и собственото си отражение в нея. Но в това отражение не беше възрастният Данчо Йоцата, а малкия Данчо от сиропиталището, останал без време сам-самичък на света…

   - ...такива решения, които са най-погрешни… Но добре, че го има добрият Дядо Коледа, за да поправя тези грешки. Ще му предам твоето пожелание и ти обещавам, че той ще го изпълни! Майка ти и баща ти ще бъдат отново заедно до теб и ще ти разказват приказка. Повярвай ми, хлапе!

   Детето се усмихна през сълзи:

   - Вярвам ти... Чичо Данчо!

   Кокич протегна ръце и неусетно как Йоцата го прегърна. И в този кратък миг на прегръдка, докато малкото топло телце бе близко до сърцето му, мъжът усети как някаква гореща топка се надига от това сърце и бавно запълзява нагоре към гърлото. Колкото по-нагоре се издигаше тази топка, толкова повече тя растеше, вкоравяваше се и се превръщаше в буца. Колкото повече се издигаше тази буца, толкова повече топлината от нея изчезваше, тя изстиваше, а когато стигна гърлото му, бе вече леденостудена. За миг тя застана там, тежка и замръзнала, а после изведнъж се пръсна на хиляди малки ледени парченца,  които се разлетяха към очите и ноздрите му. Дали от острите им ръбове, дали от студа им, но очите и носа на мъжа се изпълниха със сълзи. Не си спомняше да е плакал някога след сиропиталището под онова бодливо старо одеяло.

   - Кокич, майка ти те чака у вас и сигурно се безпокои. Стана доста късно. Време е да вървим. Знаеш ли адреса?

   - Знам го.

   - Да вървим тогава, момчето ми!

   Йоцата крадешком изтри с ръкав сълзите и носа, хвана уверено мъника за ръка и двамата закрачиха към изхода на големия магазин.

* * *

   Улиците на крайния квартал пустееха в мразовитата зимна вечер. Светлината от мъждивите лампи едва пробиваше падналата мъгла. Кокич и Данчо вървяха заедно ръка за ръка и се смееха. Мъжът за кой ли път разказваше за срещата си с Дядо Коледа и всеки път внасяше по някоя нова любопитна подробност. Бяха толкова улисани в историята, че дори и не чуха шума от връхлитащия иззад завоя автомобил. Едва в последния миг Йоцата видя изплуващите от мъглата фарове, инстинктивно дръпна детето към гърдите си, прегърна го и отскочи колкото можа по-високо с гръб към предния капак на колата. Чу се пронизителния писък на спирачки, последван от глух тъп удар. Той ги изхвърли встрани от колата. При падането Кокич удари лошо главата си в асфалта. Автомобилът поспря за миг, но после потегли с мръсна газ и се скри в мъглата. Данчо не успя да види дори каква марка е колата, за номера не можеше да става и на въпрос. Сега друго бе по-важно.

   - Кокич, добре ли си, момчето ми?!

   Мъжът разтърси малкото телце, но то не помръдваше.

   - Кокич! Хлапе! Стига шеги, малки приятелю! Кокич! Неее!... – викът му заглъхна в бялото нищо на мъглата. Грабна телцето и хукна обратно към близкия булевард, от който бяха дошли. Там щеше да търси помощ. Всичко го болеше, беше здравата натъртен, но слава Богу май нямаше нищо счупено. А и да имаше, беше без значение.

   - Кокич, момчето ми, събуди се! Кокич! Хлапе! Тук някъде е булевардът. Сега ще спрем някого и всичко ще бъде наред. Кокич, събуди се!

   Бягащата синя светлина бавно изникваше от бялата пелена на мъглата. Полицейски автопатрул! Колата им беше паркирала на булеварда. За миг Данчо Йоцата се стъписа и спря. През целия си живот бе стоял колкото се може по-далеч от полицията. А след като бе обявен за национално издирване след онази афера, заобикаляше патрулите от километри. А ето, че сега тези тук можеха да се окажат спасението на хлапето. Направи крачка напред и отново спря в колебание. А ако детето беше вече мъртво? Ако вече бе твърде късно, дали към всичките му престъпления нямаше да му лепнат и това убийство? Какво имаше в своя защита? Нищо! Как щеше да докаже, че не той е блъснал главата на Кокич с нещо твърдо? Навярно щяха да се намерят и свидетели от МОЛ-а, които ги бяха видели заедно. Дали нямаше да го обвинят в педофилия? Досега се бе измъквал между капките и въпреки дебелото си досие, дори не бе помирисвал следствен арест. А сега го чакаше затвор. Навярно за дълги години… Йоцата се разтрепери. А ако остави Кокич тук на тротоара? За него може би и без туй беше късно да му се помогне? Просто щеше да го остави и да си тръгне. Ако Кокич беше жив, рано или късно някой щеше да го намери и да му помогне. Беше толкова лесно. Само ще се наведе, ще го остави и ще поеме по своя път…

   Взря се в бледото лице на детето. Онази буца отново взе да се надига от сърцето към гърлото му.

   - Ех, Кокич, какво направи, малки приятелю?... Защо избяга от детската, хлапе?... Защо точно при мен се спря тази вечер?... Ако беше спрял при някой друг, отдавна щеше да си в леглото си... Ех, Кокич, Кокич...

   Мъжът погали малкото личице, после притисна детското телце силно към гърдите си, направи малка нерешителна крачка към полицейската кола, после още една по-бърза, и още една, и още една… Миг по-късно мъжът тичаше.

* * *

   На връх Рождество Христово Кокич излезе от комата.

   Първото което видя, когато отвори очи, бяха усмихнатите, макар и насълзени погледи на мама Ванче и тати Емил. Баща му беше прегърнал майка му през рамо, както някога много отдавна, когато приказката за Снежанка и мащехата бе още толкова страшна... Нещо му бодеше на ръката. Повдигна я и видя завързаната като гривна верижка с познатата златна монета. Медальонът на Дядо Коледа! Кокич се усмихна щастливо. Добрият старец не само бе изпълнил най-съкровеното му желание, но дори му бе подарил и една от онези монети, които сечеше на Северния полюс и които подаряваше само на приятели...

* * *

Бележки от автора:

*     От разказа „КрУминале”

**   От разказа „Подаръкът”

*** От разказа „Кокич”

05-14.12.2008