Дори не знаех, че е страдала. Когато престана да отговаря на обажданията ми реших, че просто се опитва да ме забрави, да забрави миналото. Рисувах картини, в които заминава надалеч. Мислех си, че е продължила живота си; че е щастлива с някого.

Но онзи августовски ден валеше. Дъждовните капки с изключителна сила удряха по плоските стъкла и се разбиваха на хиляди малки пръски. Беше седем вечерта и аз стоях до прозореца, вперил замислен поглед някъде далеч от работното място. Оставаха броени минути до края на ревизията. Момент на затишие, точно преди поредния гръм. Тогава телефонът иззвъня. С учудване установих, че номерът ми е познат. Това бяха същите цифри като тези на болницата, в която преди седмици настаниха леля ми заради камъни в жлъчката. Когато отвърнах, от другата страна на линията някаква сестра притеснено обясняваше, че трябва спешно да отида при нея. Случаят е спешен, каза, една пациентка е много зле и даде Вашия номер. Иска да Ви види. Побързайте.

Надрасках на някакъв лист номера на стаята, в която бяха настанили Олга. Грабнах ключовете за колата и едва наметнал якето, се отправих към болницата. Нямах време да кажа на шефа, че тръгвам. От значение беше само да стигна колкото се може по-скоро. През няколко светофара преминах на червено и автомобила нервно изфуча след поредната маневра, близо до кръстовището.

Затръшнах вратата на клиниката, затичах се по коридора и заизкачвах стълбите към третия етаж. Напълно бях забравил, че можех и да ползвам асансьор. Някаква възрастна двойка ме гледаше с любопитство, докато минавах за трети път покрай тях в търсене на стая 22. Вероятно съм изглеждал обезумял, напълно луд, вир-вода. Истината е, че нищо не ме интересуваше в онзи момент. От значение беше само тя,... и това, което се беше случило с нея. Не разбрах причината, поради която я бяха приели по спешност. Знаех само, че е много зле и положението не търпи отлагане.

Когато влязох в бялата болнична стая, само натрапчивият звук на системата разкъсваше настанилата се тишина. Олга лежеше подобно прашинка в голямото легло. По ръцете й имаше множество синини, белези от убождания и абокати; няколко венички пулсираха едва видимо върху нежната кожа на клепачите. Устните й бяха пресъхнали. Завеждащата отделението ме измъкна навън и тихо прошепна: "Болната е в критично състояние. Рак на белите дробове, с множество разсейки. Следя състоянието й вече две години. Но този път нещата наистина не вървят." Две години. Две години, откакто не сме заедно. През цялото време е знаела. И не е посмяла да ми каже.

Когато се върнах обратно в стаята, Олга бе отворила очи и се взираше в мен с плаха усмивка. Седнах на леглото, нежно взех ръката й в своята, и едва чуто промълвих: "Добре ли си? Нуждаеш ли се от нещо?". Нова усмивка пропълзя по устните й. "Вече не." Налях чаша вода от малката мивка и намокрих лицето й. Страните й горяха от температура, а по кожата й нямаше и помен от руменина. Уплаших се и сърцето ми заби с триста удара в секунда! Бях готов на всичко, само за да дам един от тях на жената, която не бях престанал да обичам. Ирисите бяха изсветлели, лешниковите й коси бяха станали по-меки и редки, а погледа й беше все същия... Топъл, галещ, любящ. Поглед на кошута.

Притиснах я до гърдите си и крехкото й тяло потръпна. Не знаех дали е от студенина или от вълнение. Знаех само, че това е краят. Усещах, че остава още много малко. Апаратурата пищеше и се сливаше с накъсаното ми дишане. За първи път от две години си позволих да плача. Сълзите ми се давеха в косите й, сливаха се и раждаха нови. Не исках да повярвам, че я губя. Ръката ми стискаше все по-силно нейната, бледа и тънка. Съзнанието ми рисуваше грозни гледки, но устните ми отказваха да изрекат всички страхове на глас. Чувах се как шепна: "Ще излезеш от тук, ще се оправиш и ще бъдем заедно. Няма да те пусна да си идеш. Ще си построим къща и ще отгледаме няколко малки дечица. Ще си направим клетка за птици. Ще те заведа на морето, ще гледаме залеза. Ще остареем заедно, Оля..." По спазмите й помислих, че плаче. Когато вдигнах личицето й открих, че нямаше и помен от сълзи. Очите й бяха ясни, а усмивката - по-нежна от всякога. "Ти знаеш, че си отивам... Пази се, моля те." Ще бъдем щастливи заедно, единствена моя любов! Ти ще бъдеш добре, ще ти мине! Толкова силно исках да й внуша, че ще се оправи, толкова силно исках да го внуша на себе си! Сърцето ми биеше до нейното, вдъхвах аромата на кожата й, и думите ми все повече пресядаха на гърлото. Не знаех какво да й кажа. В онзи момент не я обвинявах, че е скрила истината. Не беше важно нищо в миналото; имаше значение само настоящия миг. "Обичам те" - промълвих.

Отговор не последва.