Дори не знаех, че е страдала. Когато престана да отговаря на обажданията ми реших, че просто се опитва да ме забрави, да забрави миналото. Рисувах картини, в които заминава надалеч. Мислех си, че е продължила живота си; че е щастлива с някого.
Но онзи августовски ден валеше. Дъждовните капки с изключителна сила удряха по плоските стъкла и се разбиваха на хиляди малки пръски. Беше седем вечерта и аз стоях до прозореца, вперил замислен поглед някъде далеч от работното място. Оставаха броени минути до края на ревизията. Момент на затишие, точно преди поредния гръм. Тогава телефонът иззвъня. С учудване установих, че номерът ми е познат. Това бяха същите цифри като тези на болницата, в която преди седмици настаниха леля ми заради камъни в жлъчката. Когато отвърнах, от другата страна на линията някаква сестра притеснено обясняваше, че трябва спешно да отида при нея. Случаят е спешен, каза, една пациентка е много зле и даде Вашия номер. Иска да Ви види. Побързайте.
Надрасках на някакъв лист н ...