Стоя тук, в тази празна стая със слушалки и телефон в ръка. Сама, чакаща едно съобщение, което няма да дойде.
Времето лети неусетно, музиката е бавна, но сякаш много бързо свършва. Отново, както всяка вечер преди да заспя се питам: Какво ли прави сега? С коя е? Къде е? Как е?
Сама се измъчвах всяка вечер с тези въпроси, на които нямах отговор. Беше ми наистина мъчно, но най-вече ме мъчи един единствен въпрос - Мисли ли и той за мен? Когато си пусне някоя песен дали се сеща за мен? Когато прочете познат цитат дали се сеща за мен? Не знаех. Това ме убиваше отвътре. А дали му се искаше да ме види? Дали му се искаше за последно да ме прегърне и целуне? Съмнявам се.
Очите ми , ах, горките те. Изплаках ги онази вечер. Вече не можех да го направя. Ах, очите ми. Тези сини, дълбоки като океан очи, вече бяха посивели. Изглеждаха сякаш са празни, но всъщност не са. Просто не позволявах на никого да надникне в тях и да разбере историята ми.
Какво ми става? Защо изобщо плаках за него? Той не заслужава да пролея дори една сълза, а аз пролях хиляди. Липсва ми ужасно много, но никога няма да го чуе. Не мога да го върна. И не искам. Не искам да се върне при мен, а да разбере какво е изпуснал и да съжалява за това.
Мина месец. Видях го няколко пъти, но не гледах в очите му, защото се страхувах да не ме погледне с безразличие. Защото ако го направеше, щеше да ме убие.