104.

Колко добре му беше позната топлината на майчината прегръдка и парещата целувка по бузата.

“Какво правиш, бе Николай? Знаеш ли как те мислим със татко ти?” – говореше му тя, влизайки на плочките пред къщата под асмата с налети до пръсване гроздове. Нямаше нищо по-хубаво за него да клъвне от всеки грозд по някое зърно.

Татко му беше в градината и като го видя се усмихна. Кучето го беше подушило. Заподскача от радост и се свря в краката му. Първата му работа беше да обиколи двора. Да откъсне по една круша и дюля, да ги нахапе и да си ги остави за след любимата му пилешка супа, която никой не можеше да приготви както майка му. Да се полюбува на красивия, наперен, гривест петел, разхождащ се с величествена осанка между кокошките, на когото се оприличаваше.

105.

И все пак си мислеше, че не е толкова глупав, самонадеян и луд колкото него.

Спомняше си една случка.

Точно по средата на ограденото пространство с мрежа, където беше Царството на Пернатите бяха вързали кучето на един циментов кол със синджир не по дълъг от метър. От време на време той чуваше как избафква, за да покаже присъствието си. Но в един момент чу силен лай, ръмжене и врява и отиде да види какво става.

И какво беше учудването му: Кучето беше изправено на задните си крака, ръмжащо от злоба, опънало до скъсване синджира, пречещ му да се хвърли срещу Петела, наежен и накокошинен, подскачащ към него да го клъвне.

О, Боже!

Къде му се губеше акъла на горкото петле, че може да се пребори с многократно по силния му противник, който само да го докопа и ще го схруска. Или знаеше, че е вързан здраво за синджира и можеше да се изперчи пред коконите, които следяха битката и възгласяха с кудкудяканията си.

Но нямаше ли най-накрая този синджир да се скъса?

106.

След като обиколи двора влезе в пристройката към къщата, където беше бъчвата с джибрите да ги разбърка.

Бяха готови. Днес щеше да вари ракия. Имаха меден столитров казан и щеше да го курдиса на огнището отвън.

Но трябваше първо да закуси. Майка му топлеше супата и той се качи горе в стаята си да се преоблече. На стените висяха картините – спомен от мечтата му да стане голям художник. Всички си бяха по местата. Само една, изглежда, че беше паднала и родителите му я бяха сложили на леглото. Целият изтръпна. Върху родопското одеяло лежеше Джокондата и го гледаше. Спомни си, че това копие на Леонардовата картина го беше рисувал цял месец, спазвайки неговия метод на работа за постигане на триизмерност на изображението, а именно чрез полагане на няколко слоя боя върху грунда – основата на картината. Първият слой беше с акварелни бои, вторият и третият с темпера, а следващите с маслени бои. Беше стигнал до 7 слоя, за разлика от оригинала с над 30. И всъщност беше недовършена, защото беше с руси коси. Но най-важното. Беше вложил в нея нещо от себе си. В очите, лицето и косите можеше да разпознае първото момиче в живота си.

– Николай, идвай! Стоплих супата – прекъсна мислите майка му.

107.

Интересно, че досега не беше я забелязал, след като вчера на площада пред Общината на града се срещнаха за първи път и си разделиха едно хвърлено тлъсто парче от пица и тя му каза на кои кофи за боклук ходи да търси храна, къде обича да обикаля и лети над града и кога отива на морето да се изкъпе и лови риба.

Затова в тази октомврийска есенна утрин, когато се събуди сам в гнездото си, Черноокия (така го бяха кръстили другите гларуси, защото за разлика от тях имаше черно петно между очите), се пооправи набързо, като се огледа в насъбраната вода в улука на стряхата, където му беше гнездото и реши да потърси Белокосата (нея я бяха кръстили така пък, защото беше почти бяла).

Но първо се прозина и изпляска с криле да се увери, че е жив и погледна на изток, където слънцето изплуваше от морето.

Нямаше навик да си мие човката всяка сутрин, но този път я потопи и разтръска във водата на улука и се оттласна от покрива, като разтвори широко криле в полет за търсене на щастието си.

108.

Отвътре му стържеше (беше много гладен), но не литна към най-близкия кош за боклук, където можеше да намери храна, а като поздрави хората в града и събратята си с га-га, литна нагоре, високо в небето, за да може оттам да открие къде беше Белокосата. Тя беше му казала, че сутринта обича да си пие по малко солена вода, както хората кафе и кацнала на една скала, близо до мостика и Морското казино, да се наслаждава на изгрева. Нямаше нищо по-красиво и величествено за него да лети в най-високите предели и да се чувства като господар на всичко, което може да обхване с поглед. Но сега погледът му беше отправен към една определена точка.

Точка, която можеше да осмисли живота му.

109.

Между къщите и малките блокчета в центъра на града ярко се открояваха куполите на двете църкви – “Св. Св. Кирил и Методий” и “Света Богородица”, където си спомняше как майка му и баща му го водеха да се учи да лети и каца правилно от единия на другия купол.

Улиците отвисоко му изглеждаха на безразборно разхвърляни сламки, при които все пак имаше някакъв ред, защото бяха разположени на равни разстояния една от друга. След като направи три кръга се стрелна надолу към главната улица, водеща към морето. Прелетя над нея, като самолет и се озова над мостика, където очакваше да види отдясно на скалите Белокосата.

И тя наистина беше там.

110.

За да се изперчи, направи пред нея, като на сцена, няколко чудновати лупинга със забивки в морето и с разтуптяно сърце кацна до нея.

– Много си добър! – каза му тя. – Искаш ли да погледаме заедно изгрева?

Той й кимна с човката си и двамата вторачиха погледите си в яркочервеното слънце, което се измъкваше от дълбините на морето, за да спаси деня от нощта.

По вълните беше образувало вече път от искри.

А не беше ли всъщност това пътят, по който ще поемат към огнената стихия?

111.

И ако Николай не си беше на село, а тук и погледнеше как двата гларуса на скалата сияят на фона на слънцето, щеше да събуди задрямалия в себе си художник.

Но него го нямаше. И първите лъчи, плахо и свенливо пошушнаха на Черноокия и Белокосата какво да правят.

Слънцето се изкачваше на хоризонта и грееше по-силно. Ожари пернатите им глави и те се погледнаха. Като в скачени съдове душите им се преляха една в друга и Черноокия обгърна с дясното си крило Белокосата. Тя се сгуши в него.

Слънцето все повече се издигаше. То ги беше видяло и реши да им предаде един урок, като ги покани на гости.

И те радостни разтвориха широко криле и полетяха към него. Надпреварваха се, блъскаха се, вкопчваха се един в друг и се превъртаха по няколко пъти във въздуха.

А не сме ли и ние, хората, като тях?

И колкото наближаваха целта, разбираха, че е безсмислено постигането й, защото щяха да изгорят, като факли.

И проумели истината отвесно се спуснаха към морето. Гмурнаха се и като се посъвзеха започнаха да се пръскат с вода чрез пляскане на крилете си.

112.

След като се наиграха решиха да половуват. Около тях гъмжеше от риба. Пришпориха водата с краката си, като с весла и изостриха зрението си, следейки за жертви пред тях.

Когато откриеха някоя рибка мигновено я клъвваха и гълтаха цяла. Ако им избягаше разперваха криле, дигаха се отвесно и като стрела се устремяваха пак към нея.

Уловът беше добър и нямаше смисъл да обикалят кошовете с боклук за жалки остатъци от храна. А и много им беше неприятно да чакат първо клошарите да ровят в тях, защото понякога не им оставяха нищо.

Доволни и сити, не само че са се нахранили добре, а и че вече са двама, плеснаха радостно с криле и литнаха нагоре. Слънцето им се радваше и за добре усвоения урок ги похвали, като ги потупа по крилата с топлите си лъчи.

Отправиха се към града и Белокосата предложи на любимия си да му покаже гнездото, където беше се излюпила и живееше сега, а и да му разкаже историята си.

113.

Гнездото на Белокосата се намираше под един навес до комина на пристанищна постройка, откъдето се виждаха и чуваха сирените на пристигащите и заминаващите кораби. Личеше си, че е поддържано добре. Подредено и чисто. Достатъчно голямо да приюти Черноокия, а и бъдещото им потомство. Нещо сякаш я беше побутнало вчера, че ще има посещение и беше намерила в един кош за боклук хвърлен навярно по погрешка цял шоколад, който беше скрила. Извади го да се почерпят и започна разказа си.

Беше се излюпила миналата година юни месец и първите й спомени датираха, когато родителите й я учеха да лети, заедно с по-голямото си братче. Нямаше да забрави никога първия си полет и първата уловена рибка в морето. Нейните родители обичаха да пътешестват и ги водеха къде ли не. В рода им се пазеше една тайна. Ставаше въпрос за една пещера, разположена на скалист бряг, в която можеше да се влезе само един ден през годината, когато отлива открива отвора към нея. Вътре имаше извор с вълшебна вода, в който всяка година ходеха да се къпят за здраве. Така и миналата година по това време за първи я заведоха с братчето ù заведоха на това място. Когато долетяха, отливът беше открил вече входа към пещерата и първо влязоха да се изкъпят с голямото й братче, а нея оставиха да пази отвън да им извести с грак, ако водата започне да се качва, а после братчето ù щеше да я смени, за да влезе тя. Морето беше спокойно и нищо не предвещаваше буря, но изведнъж се изви ураганен вятър и се развълнува. Уплашена започна да грачи, но от плясъка на вълните и вятъра техните не можеха да чуят нищо. Тя виждаше как водата лека полека закрива входа, а те не се появяваха. Накрая реши и тя да иде при тях, но водата вече беше покрила входа. И така беше останала сама. Но тя знаеше, че датата, на която отливът ще отвори входа, беше след няколко дни и щеше да иде да ги потърси.

Щяха да отидат заедно.