Притъмнява. Тиха уличка. Мирис на скара. Коридор от липи. Лек ветрец. И само ръка, която ме държи на крачка от съвършенството…

Извървявам за хиляден път километрите на този малък град. И всеки път се влюбвам в тихите му улички. В залезите покрай канала. В комарите, които безпощадно хапят крака ми. В жабите, които неуморно клюкарстват. В прилепчетата, които тревожно прелитат. Влюбвам се в хилядите истории, които изплуват в ума ми. Влюбвам се в живота – такъв, какъвто е. Обичам да живея. Обичам да чувствам. Топлина. Една безкрайна топлина. И благодарност, че съм тук и лицето ми е огряно от светлината. Най-голямото богатство сме си ние самите. И всички, които са до нас и ни обичат.

Морето в мен напира да излезе. Тихи вълнички ме обливат. Пяната отмива всичко излишно. По гръб се нося по течението. Дотолкова потънала в гората от тъмните косъмчета, които са навсякъде около мен. Дотолкова отдадена на синьото…

Вървя под липите на своето детство. С тънки плитки и ожулени колене. Виждам онова игриво момиче, чиято кожа ухаеше на море. И устни, зацапани с вкус на сладолед. Сред полетата от слънчоглед…

Този малък град ми разказва истории. Шепти ми вятърът из тихите си улички. И каналът ми шепти. И онази малка неизвестна птичка, чиито песни всяка нощ шептят в моите уши. И ливадата пред блока, на която седяхме и умислени, щастливи, просто гледахме звезди.

Дотолкова съм отдадена на синьото, че изплува в мен и сред коридора от липи. Море от тъмни косъмчета. И брадичка, търкаща се в моето лице. Въздишка… И ръце, които се преплитат в мен. Дотолкова отдадена на синьото, че безкрайната вода прелива в мен. И ме понася нежно към хоризонта. Топящо се мастило с дъх на лавандула…

Красива девойка с бежова рокля стъпва смело под липите. Вятърът се закача с нея, а тя свенливо му се усмихва. Всичко онова, което и говори е онова, което е искала да чуе от него в предишен живот. Бяла светлина излиза от гърдите ѝ. Наближава края на този коридор. Най-доброто тепърва предстои.  

Плувам в лавандуловото море. Разтопена в пръстите му. От допира на кожата му до моята. От аромата му… толкова мъжествен. От нотите на тъмния му бас - в гърдите му. И е толкова прекрасно да долавям тихите въздишки, сякаш отлетели от времето, в което ни е нямало. И да настръхвам от допира на тези груби пръсти, побрали в себе си – нежността на всички векове, през които сме чакали да сме отново в ръцете си…

Вървя из коридора от липи. Цялата намазана в лавандулово топящо се мастило. С протегната ръка към хоризонта и пръсти, които ме притискат нежно под липата.

В края на коридора от липи, ме очаква аромат на цитруси от изгрева.