Корубата на живота

            Оану беше щастлив. Днес нямаше училище и беше решил да се изкъпе в океана. Обожаваше да се разхожда по плажа, да усеща как миниатюрните златисти песъчинки масажират босите му крака и да слуша как вятърът брули палмовите листа. Затича се с всички сили. Скоро чу тихото и  приятно плискане на вълните.

            Набързо свали мръсната си тениска и вдиша дълбоко. Солени пръски освежиха лицето му и той затвори очи, мислейки си какъв късметлия е, че живее в рая.

            С усмивка на уста Оану се запъти към бистрата вода, но с периферното си зрение съзря нещо вдясно от себе си. Завъртя глава и ахна, когато го видя: в пясъка беше изровена дупка, сигурно към половин метър дълбока. Но не това гледаше Оану...

            В дупката се белееха множество черупки от яйца. Момчето бавно пристъпи към полу-разровената дупка, за да ги огледа по-добре. Те бяха стотина или може би двеста. Повечето бяха празни или смачкани. Оану обърна поглед към водната шир. До нея водеха много бразди, очертани в пясъка, сякаш нещо се беше влачило. След това пак се обърна към яйцата. Повтори това движение още два пъти. Вече не се съмняваше чии бяха тези яйца.

            От баща си и дядо си беше чувал за морските костенурки, някои от които на дължина надминавали човека. Никога не беше виждал на живо такава. Знаеше, че малкото жители на острова ги почитаха като боговете на мъдростта: бавни, но упорити. Наани от класа му веднъж му разправяше, че живеят до сто или двеста години, но тогава се беше засмял, смятайки го за шега.

            Оану съжаляваше, че не беше успял да види майката на тази безбройна челяд. Представи си я като луната – майката на милиарди звезди, разпръснати сред тъмното нощно небе. Той легна по корем до дупката и взе в ръка едно от яйцата. Докато го разглеждаше, усети движение пред себе си. Погледна и видя, че по средата на дупката пясъкът се надигаше, сякаш нещо се канеше да изпълзи оттам. Оану леко отстъпи назад.

            От песъчинките скоро се показаха две малки гребълца, последвани от главата и корубата на бебе костенурка. Оану се усмихна и се приближи до мъничето. С отворена уста той наблюдаваше как костенурката постепенно се изравяше от пясъка. Момчето се удиви, че тя беше колкото дланта му. Леко я погали по нежната мъхеста коруба и си помисли: „Брей, колко ли ù е трудно да си носи къщата на гърба... Поне изглежда по-бърза от охлюва.”

            Не след дълго костенурчето се изрови напълно и помагайки си с греблата, се затътри към океана. Оану я гледаше възхитен как оставяше своята диря по пътя към океана. Сети се, че братята и сестрите ù са я изпреварили в тяхното първо състезание.

            - Състезанието на живота – промърмори Оану.

            Той клекна до мъничето и му каза:

            - Харесваш ми. Ще те придружа до водата, след това си самичко. Сигурен съм, че ще успееш да се справиш. Нали все пак си бог на мъдростта...

            В този момент обаче Оану си помисли, че не е редно човек да се намесва в естествените пътища на животните. Беше го чувал някъде. Той седна на пясъка и загледа към хоризонта. Слънцето беше изгряло преди един-два часа и песъчинките бързо се затопляха. Запита се дали и костенурката гледа сега към хоризонта или се е съсредоточила върху пътя си към водата.

            Няколко птици кръжаха наблизо. Една от тях се спусна и кацна близо до тътрещото се костенурче. Оану се беше унесъл и не видя, че птицата се опита да клъвне корубата на мъничето. Плясъкът на една по-голяма вълна го изтръгна от унеса. Той разбра, че пътят на всички морски костенурки минава през много препятствия, някои от които започват още преди да са стигнали водата. Птицата отново се опита да клъвне костенурчето.

            Оану стоеше безмълвен и не се притече на помощ.

            - Много съжалявам, малкия – повтаряше той с тъжен глас, - но нямам право да се меся в живота ти, колкото и да ми харесваш.

            И в този миг Оану си каза: „Но чакай малко! Толкова много хора има на планетата, които секат гори, за да строят заводи, дерат тигри, за да се топлят с козината им, замърсяват въздуха и убиват дървета... Нима това не е гадна намеса в живота на толкова много същества?! Иска ми се да спася поне един живот, колкото и незначителен да изглежда той за някои!”

            Той бързо се надигна и затича към костенурка, която се беше обърнала по гръб и махаше безпомощно с гребълцата си. Птицата почти я беше докопала, когато Оану настървено я прогони от жертвата ù. Момчето клекна до костенурката, обърна я по корем. „Господи, колко е лека!”, си помисли, проследявайки я с поглед как тя изминава оставащите три метра до жадуваните лазурни тихоокеански води.

            Скоро голяма вълна я скри от поглед. Оану плачеше. Но не от тъга, а от радост. След малко избърса сълзите си и се усмихна към слънцето.

            Стана от пясъка, облече мръсната си тениска и, подобно на малката костенурка, бавно се запъти към дома си. Докато вървеше, на Оану отново му се прииска да докосне онази малка мъхеста, крехка коруба, под която се криеше толкова много живот.