Когато луната изчезна, сякаш никой не забеляза. Тя просто не беше вече там. Хората отдавна не обръщаха внимание на света около себе си, светлината на града ги осветяваше достатъчно, а вкъщи си имаха лампи. Оказа се, че луната не беше нужна на никого и не липсваше на никого. Природните катаклизми бяха също овладени от хората и всичко беше контролирано. За нощните цветя настъпи малко объркване, но и те се научиха кога да се будят и заспиват. Може да се каже, че луната липсваше на съзвездието стрелец, което обичаше да се цели в нея. Изчезването ѝ обаче, беше регистрирано веднага от Космическия пешеходец. Това беше един луд авантюрист, който имаше за цел да се разходи по всичко, на което беше възможно да се стъпи или лети, или плува. Говорим за време толкова далеч от сега, че хората или това, в което се бяха превърнали, отдавна вече не живееха в стрес, опитвайки се да оцелеят. Не, всички проблеми бяха решени, имаше мир, вселената се развиваше ритмично и хората можеха да се занимават единствено със себе си. Освен това чувствата им бяха укротени и спряха да застрашават съществуването им. Така че единственото желание на нашия пешеходец беше да обикаля планетите, звездите, космическите резервати и т.н. Тъкмо беше завършил разходката си по един астероид (който се оказа малко негостоприемен поради изригващите гейзери от метан, но пък имаше забележителен характер), когато забеляза, че луната, към която се беше запътил, вече не беше там. Това беше меко казано неприятна изненада. Пътешественикът се спря на Венера, където вече имаше примитивни форми на живот, но не успя да събере повече информация за изчезването на луната. Какво се беше случило, никой не може да открадне нещо толкова голямо. Нямаше и лунно затъмнение, а слънцето не беше особено разговорливо. Трябваше да проучи нещата по-отблизо. Отиде на самото място на изчезването, там където беше последно забелязана. Не се наложи да търси дълго, когато усети нещо като въздушно течение, приближи се да види откъде идва и докато се усети, беше засмукан през отвор, колкото миша дупка, но в случая се оказа черна дупка. След като молекулите му се пренастроиха, пешеходецът се съвзе и се огледа. Не знаеше в коя галактика се намира и по кое време. Беше учил доста за черните дупки, но засега не беше попадал в такава. Усещаше вълнение, което побеждаваше начеващия уплах. Направи му впечатление, че дишаше с хрилете си и разбра, че се намираше на дъното на езеро. Беше доста тъмно, когато видя слаба светлина, очевидно луната беше засмукана също тук. Но тя вече не беше сама, беше станала дом на езерните обитатели, които се наслаждаваха на пречупената светлина през езерото и новото си осветление. Животът тук кипеше, а луната беше новото божество. Пътешественикът остана доста дълго, знаейки че повече едва ли ще намери пътя за лунното езеро. Щеше да е трудно да върне луната обратно, а и не виждаше защо да го прави. След доста търсене попадна на друга дупка, не черна, а лилава.Те са доста редки, водят към съвсем друго измерение и това беше шанс, който не можеше да изтърве. Сбогува се с новите си приятели и се превърна отново в енергия, която да премине през лилавия портал, в търсене на други загадки и разходки, а в случая вселената предлагаше доста такива.
© Александър Яворов Все права защищены