КОТКА НА ГОЛО

Роман от Джордж Мишковиц

Здравей приятел! Тази броеница е низ от бялото и черното мънисто на едно човече, от съня и ежедневието на един сервитьор, от деня и нощта на един свят. Благодаря на всички, които са ми дали за нейното съществуване и на всички, които са ми отнели за нейното допълване. Всяка усмивка има нужда от сълза, за да е такава. Но за да не се пръснат топчетата на живота и потулят из всичките му алаи и чукари, ти е необходима една нишка, на която да си ги навървиш и къташ. Едно канапче, което се мандахерца из джобчето ти, дори когато имаш дупка. А канапчето пък си иска възелче за да e потребно. Добре му затегни двата края, за да можеш го наниза на шията или омота на ръката си, колчем останеш гол. Тъй нещо все ще ти дрънка и ще имаш занимавка и сметалце за из път. Път къс или дълъг не знам, ала с тая връв по него нивга не ще си сам. И дори да зъзнеш гол, не ще си голтак и от всички забравен, отхвърлен, никому немил и недраг, за миг мънисто ще имаш ортак. Светец или грешник също не знам, но крилата оставям на гърбовете на ангелите, греховете оставям в нозете на бог, а грешките оставям в ръцете на Мария...

P.S. А да, всяка прилика с други произведения е случайна, тъй като е слабо вероятно да съм ги прочел наистина. Честна пионерска!

Стон

„И там ще има друм и път,който ще се нарече път на светостта; нечистият няма да мине през него, а ще бъде само за тях; пътниците - дори и глупавите - няма да се заблуждават по него.“ Исая 35:8

Разбитите нозе милват прахта. Вече не стъпват тук. Камъните хапят без милост. Милиарди пръснати зъби. Умората диша. Дирята се загуби. Къде си ти? Пътникът спря. Коленете стовариха теглото. Заби се земята. Лицето изгря. Дискът премрежи погледа. Загуби се в златна мъгла. Дъхът пое искрите. Въздухът ги извика отново. Огънят се кълнеше. Ръката обърса потта. Охрата жадно попи една сълза и я разнесе по откритите си артерии. Пясъкът бавно изтече между пръстите му. Юмрукът разпиля яростта си в отпусната длан. Стонът се стопи в тишината пред спокойния сън на простора. Тишината пази страха. Страх вече няма. Стъпките спят. Сърцето и то. Времето криеше своето. А някъде там се раждаше животът и започваше новият ден. Запя песен. Вятърът я отнесе.

До дивана и обратно

„А дупката на един хобит означава удобство.“ Дж. Р. Р. Толкин

Нищо не разрушава човека така, както продължителното бездействие. Точно това изпитваше върху собствените си плещи Йоско. По-скоро вече се диагностицираше в тялото му. Най-вече в главата му. В момента в нея се въртеше тая сентенция, преследвана от тежестта на въпроса на кой брадат грък принадлежеше. Беше я прочел на пожълтял лист, преди доста, доста време, на село в Балкана. Сега е в Средиземноморието на дивана. Хм, на село гръцка философия. А де? След земетресението всеки взе от читалището каквото може. Баба му си държеше разни книги връз раклата без дoри да ги разлисти. Веднъж той беше разгърнал една и сега това бреме не го напускаше вече повече от четиридесет и седем минути. Вечен календар. Той лежеше като лехуса и стоически претакаше мисъл като кисело зеле в каца. Аха Сократ, аха Аристотел, аха Платон, а да не беше и някой друг... Може и да беше Питагор. Не е работа. Да се чудиш като идиот в леглото. Когато се залежиш дълго време, главата ти се изравнява с дупето и се слива по принципа на скачените съдове. Това обаче беше единственият начин Йоско да стане хедлайнер на Монстърс оф рок. Мечтите са безплатни. След като се завърна победоносно от Донингтън се завъртя на другата кълка. Поне тежестта в главата му потискаше тежестта на тялото му. И това не е работа. По цял ден да лежиш завит на дивана. Ама че русло. Като пред умирачка. Иначе си търсеше работа. Вече почти половин година. Под задника му се беше образувала уютна дупка, в която той въртеше хълбоци ту наляво, ту надясно и най-вече разбира се, по гръб. Като млад беше спал и по лице. Да спиш по лице, странна работа. Това сега му се струваше невъзможно чуждо. Сякаш друг човек е бил в него. Да спиш гол по лице. По-скоро по шкембе. А де? Че то направо си беше като самоубийство на кит. Добре поне, че сега си беше по гръб. Тежиш си там и не ти пука. Болят те кокалите, ама се търпи. Теглото ставаше още по-голямо, когато отгоре му се цопнеше и Спиридон. Котарак и другар в дългия ден на дивана. За годинките си Спиро беше натрупал маса. Пък и зимата масата се вдигаше с една трета, правопропорционално на гъстата му четина. Наежвашия на фитили като камчатска мечка и се тушваше тъй на. Търсеше топлината и компанията му. Свиваше се на кравай връз него и тихо мъркаше докато се милваха. Чепкаше одеялото с лапи дорде не пусне фъндъци и кандилкаше опашка. От време на време облизваше нос, друг път сумтеше като рибар без слука, а някой път пъшкаше направо като дърт човек. После и двамата се отдаваха на заслужена дрямка. Единствено радиото продължаваше да си дърдори самичко. А в табаните на Йоско се спотайваше пластмасова бутилка, пълна с гореща вода. Навремето дядо му не лягаше без гумената грейка през студените месеци. Наричаше я „любовницата“. Йоско ревностно следваше семейната традиция с модерно скалъпен вариант. Ефектът на полезно действие беше същият. Е, само дето два пъти се разля от несъзнателното мърдане с нозе. Йоско понякога пътуваше легнал. С този метод хем не скучаеше, хем се потеше, хем получаваше положителна енергия в точките на ходилата, хем пестеше средства за отопление. Само трябваше да я завърти в микровълновата като изстине. Така Йоско и Спиро си живееха луксозно. До дивана и обратно. Ден да мине, друг да дойде. Сегиз-тогиз си разваляха рахатлъка за да си разделят някой друг кренвирш. Единият по черно-син анцуг, другият по оранжево-бели райета. Просто идилия. Оранжевата тежест на единия налегна една бегла идея в белите кости на другия. Една дълбока кашлица разклати каменното му спокойствие. Ехото я разблъска между баирите като длето в скала. Някой отбиваше реката.