Снежинките се сипеха бавно от небето, наоколо беше бяло и невинно. Нищо не предвещаваше лошия завършек на вечерта.
Беше седем и половина, навън бе мрачно и студено, но аз не обърнах голямо внимание на времето. Исках колкото се може по-бързо да изляза от вкъщи и да стигна до мястото на уречената ми среща с него. Крачех с всички сили, а всяко мое издишване отдалеч приличаше на цигарен дим. Не след дълго го видях - седеше на отсрещната улица с ръце в джобовете, беше привидно измръзнал и ме чакаше… Затичах се и се хвърлих в обятията му. Прекарахме една страхотна вечер - влязохме в близкото кафене, поръчахме си топло мляко с какао и говорихме с часове. По едно време бръкнах в джоба си и извадих ключове.
- Странно, защо ли ключовете от колата на баща ми са в мен?
- Сигурно си ги взела по погрешка, ключодържателят им е същия като твоя. - говореше ми той, като не отделяше поглед от мен. Личеше си колко е влюбен. А аз дори и не подозирах колко важни за мен ще се окажат тези ключове в последствие.
Изпихме напитките си и се отправихме всеки у дома си.
- Позволи ми да те изпратя… Не бъди такъв инат - нареждаше ми той и стискаше ръката ми.
- Няма нужда… И сама мога да стигна вкъщи, нищо няма да ми се случи. Най-много някое чудовище да ме изяде по пътя. - засмях се и го целунах по бузата.
- Лека нощ и се пази - обади ми се, когато се прибереш.
- Лека нощ, не се притеснявай за мен.
Разделихме се и всеки пое в различна посока. Тръгнах към апартамента ми по познатия път. Свих по уличката, която водеше точно там - блокът ми бе точно срещу мен. Докато вървях, видях как лампата във входа се пали, а вратата на фоайето се отваря, от нея излезе един мъж, който държеше нещо огромно. Не можех да видя какво точно бе, но той привидно бързаше - нервно слизаше по стълбите. Когато засилих крачка, вече с пълна изненада успях да разпозная предмета в ръцете му - огромен метален предмет, който за секунди зае точния си образ в съзнанието ми - „кози крак”… Сърцето ми заби лудо както никога. Не можех да мисля, не можех да дишам, ръцете ми трепереха. Усещах, че всеки момент ще припадна, но се овладях. Бръкнах в джоба си и се сетих за ключовете от колата. Побързах направо, където се намираше, докато мъжът отваряше външната врата. „Дано не ме е видял”, въздъхнах и затичах както никога… Отключих бързо колата и влязох от задната врата, точно когато се бе обърнал с гръб и затваряше вратата. Бях паникьосана и объркана, никога през живота си не бях изпитвала подобен страх… Легнах на земята и завъртях главата си към седалките - цялата треперех. Осъзнавах, че ако седя неподвижна и съм обърнала главата си настрани, ако я покрия с косата си, ще има по-малък шанс да ме забележи в тъмното. Мъжът ходеше точно към мен… Затворих очи и едва задавих писъка си в гърлото. Искаше ми се да умра сама, по-безболезнено. Сърцето ми предчувстваше смъртта и биеше сякаш иска само да се изтръгне от гърдите ми и да избяга далеч… Стъпките в снега се приближаваха, черната сянка на фигурата се движеше върху мен през прозореца. Отмина. Въздъхнах с облекчение и почаках разтърсена още няколко минути, докато не чух ужасен трясък. Внимателно и плавно повдигнах главата си, хванах се за тапицерията и се надигнах, бавно, сетне вдигнах очите си и погледнах през задния прозорец. Току-що отминалата сянка пресичаше улицата и се бе насочила към едно малко дете, което носеше кънки в ръцете си. Ужасът обземаше цялата ми същност, знаех какво ще последва . Мъжът замахна с металното оръжие, а мъничките хокейни кънки паднаха на земята… Сълзите ми се стичаха по бузите ми неконтролируемо… Погледнах малко по-близо до мен и видях едно куче да се гърчи, усетило върху плещите си силата на този убиец. Осъзнавах, че сега е моментът да изляза и с всички сили да побягна, но в същия момент телефонът ми иззвъня, цялата ми кожа настръхна. Беше моето момче, затворих му - не исках да рискувам и неговия живот… Мъжът в черно се обърна чак от другия край на улицата и погледна право срещу мен. Пръстите ми се огънаха и изпуснаха телефона, сякаш този човек беше чул и идваше за мен… Не, не… Не можеше да е истина, нямаше как… Стъпките му се отдалечиха след няколко минути взиране в посоката, в която бях аз. Успокоих се… Станах бързо, отворих вратата, дори не заключих. Побягнах с всички сили и отворих входната врата, дори не светнах лампата. Качих се по стълбите, влязох в апартамента си и заключих. Уплашена, като малко дете, веднага се троснах на леглото и се покрих със завивките. Минаха часове, докато успея да заспя. Събудих се през нощта и отворих очите си. Спрях да дишам за момент и тръпки отново полазиха тялото ми - в мрака не бях единствената, която дишаше… Накрая остана само един…
Четири часа след полунощ- снегът все още безмилостно валеше в безлюдния град, чийто жители все още спяха. Само една черна фигура изпъкваше насред бялата тишина и оставяше капки топла кръв по стъпките си…
© Екатерина Маркова Все права защищены