Отново бе дошло време за фестивала. Хората още от сутринта се събираха около реката. Все повече деца притичваха измежду тях с щастливи усмивки на лицата си.

Сумракът почти бе настъпил. А хората продължаваха да прииждат на ниския хълм. Всеки с хартиен фенер в ръка и умислено изражение на лицето си. Някой бе откраднал усмивките им. Само децата бяха запазили своите, все още неразбиращи тревогите на времето. И там, някъде в тълпата, стоеше и тя. Бе увила замислено ръце около себе си, сякаш само те я задържаха на мястото й. Тъничко гласче я изкара от умисъла й. Малкото момченце се втурна покрай нея с весел смях, развявайки щастливо фенера си. Събралите се наоколо го проследиха с поглед за секунда, сякаш изненадани от усмивката му. И тя го направи. Замисли се откога не се бе усмихвала така. Май вече наистина не помнеше. Хората бавно минаваха покрай нея, избирайки си свое собствено местенце.

               Ставаше все по-тъмно и още повече сенки се струпваха на вече умислените лица. Не бе забелязала мъжа, който стоеше до нея. Той не говореше, само тихо наблюдаваше. Държеше няколко хартиени фенера, но не ги предлагаше на хората.

Моментът настъпи и небето се осея от множество малки светлинки. Всички мълчаха и тихо наблюдаваха полета им. Всеки се надяваше, че именно неговото желание ще се сбъдне. Всеки успяваше поне за няколко мига да повярва. Всеки получи един миг надежда.

А тя нямаше какво да наблюдава. Може би затова погледа й бе привлечен от мъжа. Сега той наблюдаваше дори по-замислено.

- Всяка година ли продавате хартиени фенери? – тихо го попита тя накрая.

- Не. Всъщност, всяка година ги събирам.

- От реката?

- От сърцата.

Той й подаде един фенер и отново се обърна към небето. Тя написа една единствена дума на него и го пусна към небето. След секунда вече се беше изгубил при останалите.

- Усмивка… Рядко срещано желание – каза изведнъж мъжът замислено.

- Нима видяхте какво написах? – попита озадачено тя.

- Не – усмихна се тихо той, сякаш на себе си. - Това е работата ми. Да знам. Когато и последният фенер изгасне, аз събирам желанията. Защото макар и да не се сбъднат, желанията поне ще бъдат прочетени.

После се изгуби някъде между хората.

А тя остана загледана в далечните фенери. И хилядите желания, които никога нямаше да се сбъднат.