Поглеждаш ме в очите и сякаш нищо друго не съществува. Вземаш ръцете ми в своите и всичките ми тревоги изчезват. Как го правиш? Осъзнаваш ли изобщо каква власт имаш над мен? Дойдох да поговорим за това, че може би е време да сложим край на връзката си, но, гледайки те такъв тъжен, не знам как съм могла да си го помисля. Казваш ми толкова неща и всяка твоя дума ме разкъсва на хиляди парченца. Чувствам се толкова немощна, толкова слаба и същевременно усещам, че мога да направя всичко, щом си до мен. Това ли е любовта? Това ли е, което всички се опитваме да намерим? Да виждаме, че не можем да се чувстваме добре с един човек, но да знаем, че без него бихме били най-нещастните на Земята? Да виждаме, че ни мъчи връзката ни, но да усещаме, че в същото време е това, което осмисля дните ни? Това ли е любовта? Това ли си ти? Мъжът за мен? Онзи, който винаги ще бъде до мен и ще допуска до най-съкровените кътчета на душата си само мен? Онзи мъж, който ще долепи дланите си до лицето ми и ще ми каже, че съм красива, дори когато плача? Онзи мъж, който ще ми вярва безрезервно и ще поставя моето щастие над своето собствено? Това ли си ти? ДА! Тогава защо бягам? Къде си мисля, че отивам? Ами ти? Ти защо не ме спираш? Защо не ми кажеш, че без мен си загубен и че не виждаш смисъла, ако не съм до теб? Да не би да те е страх? Та аз те обичам толкова много! А сега накъде? Оставаме приятели? Нали? Дали...