Изведнъж Ромео спря и сви предните си крака, като се опитваше да задържи мен и Ари на гърба си. Ловко преметнах Ари на рамото си и скочих върху пясъка. Хиляди песъчинки под краката ми се разтанцуваха във всички посоки. Клетото животно се отпусна безпомощно пред нас и изцвили жално. Ромео бе дал всичко от себе си. Знаех, че предизвикваше собствената си гибел, като не ни позволяваше да го сменим с друг кон. Но в очите на това миловидно саможертващо се животно преливаше гордост. Той бе изпълнил своята мисия. Толкова много си приличахме.
Фоти, Марина и Гея слязоха от конете си, които също изглеждаха толкова зле, колкото и Ромео. Слънцето галеше пустинята с последните си лъчи. Мястото за пренощуване бе доста опасно. Голяма бе вероятността да бъдем разкрити.
– Какво ще стане с тях? - попита Гея с насълзените си очички, посочвайки към телата на конете.
– Не се тревожи, миличка. – казах успокоително аз.
– Но те умират! - с болка в гласа си продължи настоятелно тя.
– Така е. По този начин е създаден и Светът. Всичко, което има начало, има и край, а краят сам по себе си води към едно ново начало.
– Мога ли да олекотя болката им? - поглеждайки към Ари, попита Гея.
– Разбира се. Даже аз ще ти помогна. - каза Ари.
Хванаха се за ръцете и както бяха сторили със Фоти, в каютата на ,,ДУХЪТ НА АВАНТЮРИСТА’’, създавайки торнадо, повдигнаха безжизнените тела на животните и ги потопиха в едно с пустинята.
– Трябва да продължим. - казах аз.
– Знаеш ли, започваш отново да изглеждаш зле. Не искаш ли да си починеш? - каза Марина, като ме гледаше объркано.
– Не. Чувствам се добре. Скоро ще ни трябва огромна ,,защита’’ и ще ви се наложи да поработите с всички сили върху нея. Аз ще ви отведа по тайнствения път, който ще ни изведе пред Сфинкса. Но след това всичко зависи от всички ни.
– Какъв е този тайнствен път? - попита Марина.
– Самуил не ти ли е разказвал за него?
- Не, нищичко.
- А може би е знаел, че ще минем през там. Оставил ти е удоволствието от преживяването, отколкото от това на разказа. - казах аз, като им обърнах гръб и им показах, че е време за тръгване.
С бавни, но сигурни крачки се отправих към мястото, което криеше входа на прохода. В душата ми бе запечатан завинаги. Това място все още оставаше неразкрито за археолозите, които преследваха миналото, способни да рискуват толкова ценния си живот, само и само за да спечелят жалка слава и пари. Може би е трябвало да се замислят, че МИСТЕРИЯТА не иска да бъде разбулена и ако това стане, ще предизвика гибелта на много невинни хора.
Тази нощ мракът бе спуснал плътно було върху пустинята. Студеният вятър свиреше носталгична мелодия за липсващата Луна. Тъмнината ме караше да се чувствам уютно и спокойно в прегръдката ù. Застанах пред пясъчната дюна, която криеше невидимия вход с воал от песъчинки, стичащи се като водопад. Плътно до мен децата наблюдаваха всяко едно мое движение. Преминах тънкия пласт пясък и те ме последваха. Каменната врата пред нас отвори дверите си и навлязохме в тайнствения проход. Кристални сталактити се извисяваха над главите ни, като променяха цветовете си, отразявайки сияние по гладката повърхност на стените. Попадналите нюанси разкриваха древни рисунки и надписи. Това бе историята ни и нейната еволюция, от поколение на поколение. Борбата, усъвършенстването ни и в случай западът. Очите ни поглъщаха всеки надпис и запечатваха дълбоко в душите ни това, което бяха оставили нашите предшественици. От превъзбуда Ари и Гея се издигнаха във въздуха, реейки се в пространството. Фоти се превърна в движеща се факла, а Марина придоби прозрачност, от която точно там, в утробата ù, малкият живот разпръскваше духовния си ореол. Аз се движех до тях и докосвайки се до същността им, се чувствах удовлетворена. Съзнанието ми бе освободило всякакви предразсъдъци. Бях погълната от бъдещето и любовта им, която излъчваха. Самоконтролът им придоби мащабни размери. Силите, които извличаха един от друг, се разстлаха навсякъде и когато попаднах в центъра, почувствах единството им. Очите ми изхвърлиха светлинните си лъчи, докосвайки златните им деликатни пирамидки. Всяка една от тях се разтвори и обгърна сърцата им. В центъра си криеха по един малък кристал. Нова вълна от сила премина през Фоти, Марина, Гея и Ари. Отразяваха с очите си моята светлина, която бях поделила помежду им. Откривайки себе си, те възвърнаха отново предишното си състояние. Направиха крачка към мен и ме обгърнаха закрилнически.
–Каквото и да се случи, вие трябва да продължите. Разбирате ли ме? - казах твърдо аз. - Когато сте заедно, сте неуязвими, поотделно ще бъдете наранени. - Повторих думите на Самуил, осъзнавайки истинското им значение. Те кимнаха в съгласие и продължихме напред.
Знаех, че пътят ми в това приемно тяло беше някъде към своя край. Те също го знаеха, но не искаха да го възприемат. Мислите им бяха объркани, което ме притесняваше. Концентрацията бе нарушена и намаляваше силите им. Вървейки до мен, Ари и Гея прехвърляха хиляди варианти в малките си главички за продължаването ми с тях. Фоти и Марина отчаяно се бореха с мисълта за отговорността, падаща изцяло върху тях. Четири чифта очи, пълни със сълзи, търсеха отговори от мен. Можех да им дам това, което искаха.
– Не съм казала, че няма да съм с вас. Защо вирнахте носове? - придадох вид на възмущение, сякаш са ме отписали от групата, без аз да знам.
– Но ти... говориш така... сякаш се опитваш да се сбогуваш с нас. - каза, подсмърчайки, малката Гея.
– В случай, че стане нещо непредвидено, миличка.
– Какво например? - попита Марина.
– Сигурна съм, че са се подготвили доста добре за пристигането ни, Марина. Видя колко много са! - знаех, че трудно бих ги заблудила.
- Това не означава, че не можем да се справим! – задъхано каза Фоти.
– Радвам се, че мислиш така. - обърнах се към него и му се усмихнах. - Аз просто се опитвам да ви подготвя. Не съм казала сбогом на никого. - погледнах към Ари с молба за помощ в очите си. Това, което му причинявах, беше чудовищно от моя страна, но те не ми оставаха избор.
- Мислите ли, че бих позволил да се случи нещо с майка ми? - каза малкият ми ангел, опитвайки се да ме измъкне от трудната ситуация, в която се намирах.
Само аз можех да разчета напрегнатото му лице и болката, която предизвикваха думите му. Фоти, Марина и Гея обмислиха това, което бе казал Ари и му повярваха. Те бяха готови да се борят. Не исках това от тях, но едва ли някой би ме попитал какво точно исках. Разговорът им продължи, вдъхновен от неизвестното. Двамата с Ари останахме мълчаливи. Той се молеше мисловно за мен, а аз за тях...
Преминахме в квадратна каменна зала. В центъра ù огромно слънце пръскаше слънчевите си лъчи в четирите ъгъла. Напомни ми за картата, която ми беше дал монах Евтимий. Човекът, който рискува живота си, да ни предупреди за надвисналата опасност. Бащата на Фоти и на моя Алек. Колко навързано бе всичко още от самото начало. Колко ли труден е бил животът му, пълен с жертви? Готовността за борба да опази семейството си го бе хвърлила в прегръдката на самотата. Раздялата му. Загубата му. Всичко това го правеше по-свещен и от расото, под което се бе криел дългите мъчителни години.
– Ари. Би ли ми показал картата, която ти дадох? - казах, отвеяна в размишленията си.
– Ето, заповядай, мамо. Какво си намислила?
- Погледни тук! - разгръщайки я, му показах какво имах точно предвид.
Той погледна картата, а после каменната зала. Проследявайки мисълта ми, застана от лявата страна, а аз минах вдясно. Когато заехме местата си, слънцето в центъра се завъртя и потъна. Спокойно можехме да се спуснем през отвора. Предполагаше се, че ще ни изведе на повърхността. Преминах първа...
Не можех да не усетя светкавичната скорост, с която се движех. Бях в безтегловност, но тялото ми, като привлечено от магнит, се спускаше и издигаше до мига, в който се озовах във времето на пространството. Безпределното време поглъщаше пространството и неизчерпващо пълнеше съзнанието ми със свобода. Не можех да не изпитам удоволствие от илюзията, която скриваше последователността. Съзнавайки, докоснах един свят, който бе изграден изцяло от душата, криеща се дълбоко в мен. Обиколена от безброй милиарди звезди в небесната шир, разпръсвах и поглъщах светлина. Седем светлинни кръга, подредени в линия, привлякоха вниманието ми. Третият от тях заслепяваше очите ми. Нещо толкова силно, колкото може да бъде Слънцето, извираше от дълбините му. Премигнах.
Опитвайки се отново да отворя очи, слънчевата светлина ми попречи. Усетих скърцащия пясък под краката ми. Тишината, която ме обгръщаше, предизвика в мен всички наблюдателни клетки. Тялото ми бе в готовност за битка. Ари попадна в обятията ми. Още по концентрирана, го притиснах към гърдите си. Плътно до мен застана Фоти, държейки в ръцете си Гея. Марина последна притисна тялото си към Фоти. Погледът ù изразяваше объркване. Тогава чух изстрели - стотици... не, хиляди. Ари извади малката си ръчичка и направи въображаем кръг. Заговори на езика на дедите ни. Пясъкът под краката ни се издигна и застана като преграда пред нас и преследвачите. Фоти постави внимателно Гея на земята и изхвърли от себе си огнена лава към пясъчната преграда. Марина и Гея, хванати за ръце, наблюдаваха и чакаха подходящия момент, за да дадат нещо от себе си. Дебел пласт кристал се издигна пред нас, за да ни предпази. Повдигнах ръка и спрях времето.
Всичко около нас бе спряло всякакво действие. Ари, Гея, Фоти и Марина се бяха втренчили в мен, изпълнени с възхищение. Така и не разбрах как го направих. Куршумите стояха във въздуха, заплашително всеки момент да продължат пътя си към целта, тоест нас. Никой от нас не изпитваше страх. Хората, които ни бяха обградили, даже и не знаеха какво точно преследваха. Много от тях просто бяха в неподходящото време и в неподходящия час. По лицата им бе изписана наредената задача. Безизразни, реещи се в хода на Живота, който смятаха за отреден, без истински смисъл на съществуване. Там, сред всичките тези жалки създания, се извисяваше истинският злодей. По-черен и от мрака. Времето не можеше да спре за него. Готов да нанесе смъртоносния си удар, гледаше към нас кръвожадно, изсмуквайки енергията на всички ни. Нещо в тази тъмна сила караше сърцето ми да препуска лудо. Трябваше да напрегна всяка част от себе си, за да защитя това, което, предполагам, целеше да унищожи завинаги. В прегръдките ми Ари се раздвижи. Вече знаех какво щеше да ми каже.
– ВРЕМЕ Е...
Откъснах го с нежелание от себе си. Целунах насълзените му очи и го отпратих към единия ъгъл на Хеопсовата пирамида. Погледнах към Фоти, Марина и Гея, които мълчаливо бяха заели местата си в другите ъгли. Ужасното същество, виждайки ситуацията, в която се намирахме, отпрати към мен мрачните си сили. Облак от сив дим, смесен с мълния, съдържаща четирите елемента въздух, вода, огън и земя, ме връхлетя, притискайки ме към парещия пясък. Болката ме задушаваше. Докосвах всичките невинни животи, свързани от злото създание. Усещах мазохистичното му задоволство, завладяно от нещастието и разрухата на всичко, до което се докоснеше. Чувствах се безпомощна. Тогава очите ми се отвориха и двата слънчеви лъча разделиха пясъка под ръцете ми. Пукнатината, която се разтвори пред мен, отвори врати на извираща вода от дълбините на Земята. Корените на планетата се прокрадваха изпод краката ми, възпроизвеждайки девствена природа и живот. Земята дърпаше вниманието му към сърцето си. Опитът ù да ме защити остана неуспешен. Демонът отпрати още по-могъща сила към мен, която започна бавно да пробива напуканата ми кожа, прокрадвайки си път към невинната ми душа. Усетих как тялото ми се издигна във въздуха, сякаш някой ме носеше с невидими ръце. Сетивата ми се бяха изострили и някъде в замъгленото ми съзнание се носеше ароматът от кожата на Алек. Учудващо, но присъствието му бе навсякъде. Бях точно над върха на пирамидата, която бе разтворила триъгълните си страни. Приличаше на току-що разцъфнало цвете. Каменните блокове се движеха във въздуха, без да променят структурата на основата. Марина, Фоти, Гея и Ари обгърнаха пирамидата с енергийното си поле, като пазители. Силата им излъчваше дълбокото единство на Вселената. В обятията на тази енергийна сфера аз бях свързана духовно с всеки един от тях. Кристалите в златните им пирамиди отразяваха светлината, с която ги докосвах. Болката им бе огромна, но щяха да го превъзмогнат. Очите ми се отправиха към Вселената, галейки пространството без край. Виждах... Докосвайки бъдещето с поглед, преглътнах тъгата от раздялата ни. Отхвърлих със светкавична скорост нематериализираното кълбо, с бъдещото поколение на ИЗГУБЕНИТЕ към портала, който не можеше да бъде докоснат от злото. Болезнените удари, които ми нанасяше непрестанно демоничното същество, убиваха тялото ми. Гневът му бе неконтролируем. Силата му пръскаше ненавист върху цялото човечество. Достигайки до душата ми, той изпадна в екстаз за пагубното ми унищожение. Краят настъпваше. Аз бях щастлива. Знаех, че мисията ми бе изпълнена. Можех да се оставя спокойно в агонията си. Кървава сълза пророниха слънчевите ми очи. Сърцето ми се втвърдяваше и отчиташе последните си удари. Безжалостният, ненасищащ предател не се задоволяваше с пагубата ми. Погледът му ме магнетизира, показвайки ми тленните останки на Алек. Тялото ми безпомощно се напрегна, за да защити и малкото, което бе останало от него. Възползвайки се от реакцията ми, демонът премина през материята и настани адското си същество в Алек. Приближавайки се към мен, докосваше с черната си сила душата ми, принуждавайки я да вижда спътника ù. Наведе се бавно над мен и впи жадно устни в моите. Посади в нишките на съзнанието ми искрата на неизживяната ни любов и за нейното реализиране, стига да поискам. Бунтувайки се срещу зашеметяващата му тъмна сила, напрегнах последни сили, за да го отблъсна от себе си. С нежелание освободих времето и всяко същество в него. Една част от мен искаше да остане, да бъде погълната от него. Виждах от другата страна на тъмнината. Там, където ме заслепяваше блясъкът. Чувствах тежестта на болката му. Искаше ми се да помогна, но бях прекалено слаба... Куршумите разкъсаха втвърденото ми тяло, отчаяно борещо се да освободи окованата ми душа. Затворих очи, надявайки се, че този зловещ край бе дал едно начало...
В НАЧАЛОТО
Алек
Година 3003
Отчаян от самотата, която следваше всяка моя стъпка, това бе за мен едно откритие, което нямаше равно на себе си. Сякаш някой ме бе хвърлил точно там, където аз се опитвах да стигна. Този път поне щях да опитам. Огромни чудати дървета обгръщаха местността. Зеленината бе постлала вечен килим, а водата направо извираше от сърцевината на планетата. Плесента, прокрадвайки се върху каменната пирамида, докосваше кристалното огледало, изправено пред нея, сякаш опитвайки се да я защити. Открих там едно странно същество, което бе запечатало върху себе си една трагична история. Позволявайки ми да погледна през него, изпитах ужас от разкриващите се картини.
Представяйки себе си като ,,ИЗГУБЕНИ ДУШИ’’, свърза съзнанието ми със същността си, показвайки смисъла му на съществуване. Когато завърши делото, според което бе създадено, прехвърли енергията си върху мен, оставайки след себе си една малка пирамида.
Гледах я в ръцете си, въртейки небрежно цифрите, движещи се във всички посоки. Напомняха ми на загадка от миналото или може би знак от бъдещето.
В обърканата ми глава се въртеше един-единствен въпрос.
,,Кой друг би оставил душата си да бъде изгубена?’’
Не знаех колко още можех да издържа. Исках всичко да свърши, но този мой егоизъм не би ми позволил края. Времето бе спряло, а може би не съществуваше? Търсих следите му непрестанно. Въпросът за изгубената душа отговаряше напълно за мен. Аз бих оставил тялото си и без това се разкъсваше. Жалък приемник, обладан от две души, опитващи се да създадат баланс помежду си. Не вярвах, че някога ще успеят. Когато тъмната ми страна надделяваше, караше другата да се гърчи в агония. Битката им бе равностойна. Исках да погубя материята, за да освободя душите, но едва ли би помогнало. Мисълта, че ще я загубя завинаги, предизвикваше в мен ужас. Съдържанието в малката пирамида ми бе болезнено познато. Всеки път оставаше сърцето си, за да мога да открия новия ù приемник. Доверяваше го единствено и само на мен, рискувайки себе си. Знаех. Аз бях нейната гибел. Мразех чудовището, загнездено в гърдите ми, но докато тя ме иска, ще се връщам. Притежаваше контрол над времето, което ù позволяваше да поглъща цялото количество страдание върху себе си. Само ако можеше да ме спре. Може би ако поне веднъж успеехме да изживеем неизживяното, би започнало всичко отначало. Затваряйки отново очи, чувам топлия и кадифен глас...
,,Ка’ел.‘’
Не я заслужавах. Опитах се да я вразумя, предлагайки ù свят без страдание, изпълнен с покой и наслади, но без мен. А тя както винаги ми отказа. Твърдо решена ме пожелаваше все по-силно, а аз се предавах изкушен, знаейки какво ù причинявам. Сега, когато ми се предлагаше възможност да се върна там, откъдето всичко започваше отначало, трябваше да направя този опит. Може би щях да я загубя. Ако е така, поне ще съм щастлив за едно, тя ще престане да страда. С риск да погубя бъдещето, днес ще се опитам да променя началото...
Преминавайки дверите на родната ми земя, бях готов за страха в очите на близките ми. Дългото време, в което се опитвах да опозная света, остави огромна рана в мен. Която трудно заздравяваше. Във вените ми течеше примесът от злото и доброто. Те също го знаеха и затова се страхуваха за съдбата ни още повече.
,,Кога пристигна?’’ - влизайки мисловно в главата ми, попита единственият приятел, който ми бе останал.
– Днес, но не смятам да оставам, Айил. - отвърнах му, продължавайки по пътя си. Трябваше да се махна оттук, но едва ли бих могъл да пропусна съвета. Те ме очакваха.
,,Няма да му се хареса идеята.’’ - продължи мисълта си Айил.
– Знам. Но решението е мое.
,,Разбира се.’’ – кимна, опитвайки се да влезе в крачка с мен, точно както в детските ни години. Само той вярваше, че съм способен да се справя с битката, която бушуваше в гърдите ми. Можех да прочета всяка една заобикаляща ме мисъл, което изобщо не ми помагаше. Объркването и опасността, която бе изписана по лицата им, ме правеше по-жалък и от най-жестокото влечуго на планетата. Но всичко това бе нищо в сравнение с товара, който носеше върху плещите си горкият ми създател. Той се бе отчаял напълно още когато изгубил спътника си в живота. Клетата ми майка била обладана от демон, който бил изкушен от нейната незнайна хубост. Когато тъмната сила на демона се разпръснала в тялото ù, тя изпаднала в лудост, която по-късно се превръща в причина за нейната смърт. Колкото до адското същество, то така и не могло да понесе загубата на майка ми. Затова преминало в крехкото телце на новородената ù рожба. Отчаяно се надявал детето да се окаже достатъчно силно, за да го спре. Следователно в мен преминава тъмната сила, която непредполагаща попада в капан. Там вече била заела своето място една чиста невинна душа, готова на всичко, за да опази своя приемник...
– Ка’ел. Синко. Добре дошъл! - каза с басовия си глас сивокосият ми старец. Изправяйки се бавно, разтвори слабите си ръце за прегръдка. Мъдростта и добротата извираха от всяка една клетка на изтощеното му тяло. Желанието му да ме направи свой наследник изчезна още в деня, в който се родих. Но обичта му към мен остана неразрушима. Болката, която виждах в дълбоките му мъдри очи, ме караше всеки път да се срамувам за това, което бях.
– Ти си индивидуален! И не е нужно да се срамуваш от себе си. – четейки течащите ми мисли, отвърна баща ми.
– Благодаря. - смънках под носа си, знаейки, че ако продължавах да се самосъжалявам, щях да разваля мнението, което си бяха изградили за мен.
– Ще останеш, предполагам. - попита с надежда баща ми.
– Не. Не възнамерявам. Дойдох тук само за да оставя това. - отворих дланта си, показвайки в нея малката пирамида.
Съветът се изправи на крака и всички учудено ме наблюдаваха. Бушуващите мисли в главите им караха тялото ми да се чувства неспокойно. Аурата ми, сменяйки всички видове нюанси, издаваше нестабилното ми състояние и слабата ми концентрация. Което ги накара да се върнат по местата си, създавайки абсолютна тишина.
,,Не мислим, че си способен.’’ - прочетох последните им мисли.
– Ще опитам! - извисих глас над тях.
,,Балансът ще бъде разрушен без нейната намеса.’’ - продължаваха да оспорват решението, което бях взел.
– Не искам да си мислите, че пренебрегвам съветите ви, но смятам, че съм готов да се справя сам оттук нататък.
При думата ,,сам’’ тялото ми потръпна. Имах пукнатини в контрола над себе си, което на момента предизвика объркване в съвета. Небето над главите ни бе почерняло и сива мъгла се спускаше по земята, прокрадвайки се бавно към нас. Опитвайки се да забави времето, усещах присъствието ù навсякъде. Наведох се бавно и поставих малката пирамида върху кристалния олтар. Мисълта ми да избягам бе по бавна от самото развитие на нещата.
Мястото, което открих, изглеждаше доста добро. Точно там, където и тя не би предположила. Ще остана тук до момента, в който престана да хвърлям обвинения спрямо самото ми съществуване. Дори това да означава векове. Заставайки на самия връх, вдишах последната си глътка въздух. Каменно зеленеещата пирамида под краката ми се раздвижи, разпръсвайки хиляди малки лъча. Нямах време. Затова концентрирах двете си души, обединявайки ги в едно. Втвърдявах бавно всяка жива клетка от тялото си, достигайки до най-болезненото ми място.
Сърцето...
© Елeна Все права защищены