- Ще крадем ли булката?

   - Булката? Булката, ами…

   - Ще крадем! Готов си! – прекъсна ме Тончо и ме заудря подканващо по гърба – Бат’ си Тончо слушай, грешка няма да имаш! Всичко е опечено!

   - Хич не ми харесва тая работа на мене…

   - Какво има да не ти харесва, разбрали сме се със старите. От тебе се иска само да я поемеш и да я заведеш у вас.

*

    Видях я за пръв път в началото на лятото.  Бяха ме поканили на сватбата на кметския син – мой приятел от детството. Пладне вече минаваше и по дългите маси, под асмите на двора,  малките ракиени чашки тракаха отмерено.

    Беше се подпряла на една слива, малко по-встрани от другите, заедно с няколко свои приятелки. Една такава стройна, издокарана, червисана – съща гражданка.

   - Здравейте, другарки! – поех към тях усмихнат.

   Спирам се и ги гледам – хилят се едни.

   - Харесва ли ви нашето село? – питам ги закачливо.

   - Ами! Нашето е по-хубаво – срязва ме веднага издокараната.

   - Не думай! Че от кое село си?

   - От съседното.

   - Първино?

   - Същото.

   - Че аз познавам от там един чичо Добри – говоря ѝ аз и сам не мога да повярвам, че е селско момиче – овчар е в ТКЗС-то.

*

    Още с качването в колата заваля. Тончо се качва и бърза да пусне чистачките – едни големи капки бият, ще счупят стъклото. Намира ръчката с нервната си ръка. Този човек се вълнуваше повече от мен:

    - Тъй, готови ли сме? Нещо да не забравим?

    - Карай и да се свършва.

    - Чакай! – почти извиква той и се пляска с ръка по челото – Най-важното оставихме!

    - Нали съм в колата? – недоумявам.

    - Пушката, бе, Велко, пушката! Каква кражба е то без пушка?

    Тончо прибягва набързо до къщата и се връща с една стара ловна пушка – голяма работа била тая карабина, тъй разправяше.

    Запалваме колата отново и тръгваме към Първино.

*

    На следващата вечер се качвам на моя „Балкан“ и се спирам пред нейната къща. Тоя чичо Добри, оказа се, бил баща ѝ. Беше ги усетил той работите, след първото ходене още, ама – разбран човек – една дума не ми е казал.

    Тя все така нагиздена.

    - За булка си само ти! – закачам се.

    Тя седи само, гледа надолу и цялата се черви.

    Аз бях лапетия още – тъкмо бях завършил училище. Ни работа имах, ни пари. Как ще ме  хареса такъв безработен… Ама, а де, ей я, излиза всеки път, не се крие, я!

    Започвам да ѝ говоря весело. Там ми беше на мене силата – в майтапа. Обаче една вечер работите на другаде тръгнаха…

*

    Тончо се сили с москвича – голяма работа беше да имаш кола по онова време -  и току ме пита:

    - Да гръмна ли, а, Велко?

    И се смееше. Голям смях го удари. И аз взех да се поотпускам – тъй де, за хубаво отиваме, не за лошо.

    По едно време, както се возим ние към Първино, колата почва да се дави. Дави се, дави се, аха да спре, аха да спре и накрая спира. Брей, мисля си, до тук с булката.

    - Майка му и таралясник – наежи се Тончо – баш сега ли намери.

    Започнаха едни пожелания, едни благословии.

    - Давай да я избутаме по баира, пък там ще я мъчим – така няма да стане – добави и ритна една от гумите.

*

    Сядаме ние на масата . Такава отрупана маса – от пиле мляко нямаше само. Майка ѝ се беше постарала - туй сирене, кашкавал, баница, агне бяха заклали – като че син си посрещат.

    Ядем, пием, удрям втора чашка от крушовата ракия на чичо Добри. Жените се изнасят  тактично. Оставаме двамата.

    - Ти, Велко, си хубаво момче. Срамежлив си такъв, един, ама, ще стане човек от тебе, тъй си мисля.

    Слага си ръката на рамото ми. Избива ми пот.

    - Виждам ви, че се задявате с моята Еленка. Хубаво, лошо няма. Аз на младите не искам да преча. Ти само когато решиш…

    Разбирам го накъде бие. Готов е да ме приеме в семейството. Не, приел ме е вече! Как да се дръпне човек при тая цялата добрина?

    След още малко приказки и ракия, станах. На стълбите от къщната врата – изляти под формата на буква „г“ – усетих, че краката нещо не ме държат. Възкачих мотоциклета и как съм се прибрал до вкъщи – представа нямам.

    На сутринта ме събужда Тончо – чичо Добри и на него казал, пък той само това чакал.

    - Ставай! – вика – Ще крадем ли булката?

*

    Едвам сме го избутали, пустия му москвич, до върха на баира. Обаче толкоз. Не знам от къде му хрумва, че ще вземе да тръгне така колата – Тончо започва да я обижда на семка.

    Аз влизам вътре и го оставям отвън да ѝ се кара – целият съм мокър. Мисля си какъв срам ще бера пред хората, ако не се явим навреме.

    По едно време чувам цвилене на коне. В началото ми е трудно да различа дали са животни или е приятелят ми отвън, но, да – коне са. В каруцата е застанал Генади – едно комшийче от селото.

    - Тръгнал съм – рече – за Първино.

    Усеща какво е станало и предлага да ни помогне.

    Връзваме каруцата за предния теглич и малко по малко тръгваме. Бяхме като в конен тролей, ама малко по-модерен – картинка!

*

    Сън не бяха спали в селото, задето булка щяло да се краде. Едно време нямаше скрито-покрито, пък уж тайно се вършат тия работи…

    Рано сутринта старите нагиздили Еленка и чакат.

    Наближило обед и сегиз-тогиз някой комшия подхвърлял:

    - Айде, айде, взимат ти щерката, а?

    Чичо Добри само се усмихвал. Жена му го гледала разтревожена.

    - Спокойно, де. Няма де да се изгуби! – повтарял всеки път той.

*

    Откъдето не минахме, само от там не събрахме хора. Свиваме бавно по улицата на булката, а зад нас вече опашка. Траурно шествие – да не знаеш да се смееш ли, да плачеш ли.

    Спираме пред къщата, а на вратата вече се подава моята булка, пак така спретната, по градски и с чадър над главата.

    Никой нищо не казва. Всички тръпнат в очакване, а аз не знам как да постъпя.

    - Грабвай булката, бе! – изсъсква ми тихичко Тончо зад рамото.

    Седя така още няколко секунди докато се опомня и хоп – вдигам я и тръгвам към москвича. Публиката рипва:

    - Ха така!

    - Знае момчето!

    Тъкмо ще я слагам на задната седалка и майка ѝ се провиква от двора. Гледам я – запъхтяна:

    - Чакай! Чакай, Еленке, бохчата забрави – и след тия си думи ѝ премята една стара бохча през рамото. Не можело инак. Тъй трябвало.

    Вие булка, издокарана, с полата, със сакото и с бохча, виждали ли сте?

Качваме се всички в колата и веднага впрягът тръгва обратно към Люляка. На старите не казвам нито дума – нали кражба правя.

*

    През целия път Тончо напира да гърми с пушката, ама не посмява, да не уплаши конете.

    Надвечер пристигаме в село. Цял ден блъска тоя пусти дъжд. Докато прибягаме до къщата и пак сме целите мокри. Само Еленка се пази под чадъра.

    Влизам с нея вкъщи. Въвеждам я в кухнята, дето се събирахме по принцип, а моите родители вече сложили масата, радиото върви. Тя застава права до печката – хубаво топлеше тая печка зимата – и мълчи. Срам я беше.

    - Това, мамо, татко, е булката – поемам вече по-уверено.

    - Здравейте, другарко – подава ръка Еленка.

    - Здравей, моето момиче – преминава направо към целувките майка ми.

    Докато се запознава и с баща ми, Тончо се задава най-накрая.

    - Ей, Велко, ми, пушката щяхме да забравим пак, бе! – и ми помахва с карабината – Да стрелна ли вече, а?

    - Айде, стреляй, да ти мине меракът!

    Запъва се нещо пустата му пушка в началото, ама след няколко опита тъй силно гръмва, че ръката на Тончо отскача назад и нещо издрънчава. Последва голяма гюрултия, все едно ремарке стоварват и гледам – буриите на печката се изсипали върху булката.

    - Брех, развалихме ти момата, Велко! – смее се Тончо.

    Смеем се всички.

    Под омазаното със сажди лице на Еленка виждам усмивка.