Беше един от онези дни, в които просто изпитвах желание да седна в градината надвечер, лекият пролетен бриз да гали косата ми, а аз да се наслаждавам на приятното усещане. Точно това и правех, докато не дочух някакъв смях отвън. Отворих градинската порта и излязох на пътя. Там зърнах някакво момиче, което вървеше само и се смееше на нещо. Но на какво?
То имаше най-прекрасните меденоруси коси, които бях виждал през живота си – меки като памук, леки като перушина, и прави като житния клас. Очите и бяха кафяви. Беше със среден ръст и стъпваше леко. И имаше най-сладката усмивка на света, която някога бях виждал. Погледнах я пламенно и ме обзе странно желание да отида и да заровя пръсти в косите и, но бързо го потиснах. Просто я заговорих. Но тя сякаш не беше тук, а в някой друг свят.
- Ехо...чуваш ли ме? – питах аз, но напразно. – Тук ли си?
Тя най-после ме отрази и отвърна най-изненадано:
- На мен ли говорите?
Не, на сливата в двора, помислих си да и кажа, но съдейки по наивното и изражен ...