Беше един от онези дни, в които просто изпитвах желание да седна в градината надвечер, лекият пролетен бриз да гали косата ми, а аз да се наслаждавам на приятното усещане. Точно това и правех, докато не дочух някакъв смях отвън. Отворих градинската порта и излязох на пътя. Там зърнах някакво момиче, което вървеше само и се смееше на нещо. Но на какво? 

То имаше най-прекрасните меденоруси коси, които бях виждал през живота си – меки като памук, леки като перушина, и прави като житния клас. Очите и бяха кафяви. Беше със среден ръст и стъпваше леко. И имаше най-сладката усмивка на света, която някога бях виждал. Погледнах я пламенно и ме обзе странно желание да отида и да заровя пръсти в косите и, но бързо го потиснах. Просто я заговорих. Но тя сякаш не беше тук, а в някой друг свят.

- Ехо...чуваш ли ме? – питах аз, но напразно. – Тук ли си?

Тя най-после ме отрази и отвърна най-изненадано:

- На мен ли говорите?

Не, на сливата в двора, помислих си да и кажа, но съдейки по наивното и изражение, май наистина се беше отнесла нанякъде. 

- Да, на теб говоря. – отвърнах леко заядливо аз.

- Какво казвахте? – попита ме с още по-сладка усмивка, а аз вътрешно потръпнах.

- От тук ли си? 

- Не съм от тук.

- На гости при роднини ли отиваш? – попитах с още по-голямо любопитство.

- Не, просто се разхождам. – отговори ми все едно беше най-нормалното нещо момиче като нея да се разхожда сама привечер и то в тези опасни времена. - Във вашето село няма ли хотели? 

Това момиче ме изумява все повече. Излъгах я, че това е къща за гости, а тя най-наивно ми повярва. Все пак това беше единственият начин да я задържа до мен. Освен това живеех сам. Нямаше кой да и каже, че съм я излъгал.

След малко влязохме в къщата. Тя беше на два етажа, но и казах, че всички стаи са заети от възрастни хора, за да се съгласи да спим на едно легло. Но тя през цялото време не беше тук, а някъде другаде. Трябваше да направя нещо, за да я върна в реалността.

- Преди да се запознаем те чух да се смееш. 

- Да. – отвърна най-спокойно тя.

- На какво, ако не е тайна? 

- На живота. Смеех се на него.

Това момиче определено си беше доста странно. Може би затова успя да ми влезе под кожата толкова бързо. Но трябва да призная, че и аз не бях сред най-нормалните хора на този свят. Имах големи кафяви очи, гарваново черна права коса, която достигаше до малко под раменете ми, и обикновено бях вързан на опашка, леко набола брадичка, носех винаги ризи и дънки. Миналата година завърших университет със специалност „Рисуване“, намерих си веднага работа и известно време след това си взех отпуск от една седмица, за да дойда в старата къща на баба ми и дядо ми, за да ми дойде музата. Имам представа колко налудничаво звучи, за прагматиците, но аз не бях и никога няма да бъда такъв. И все пак, въпреки моите странности, все още бях млад и ловях очите на състудентките ми. Но никоя от тях не ми харесваше. Прекалено повърхности и предвидими бяха. Още от жадния поглед винаги можех да разбера за всяка от тях колко ме иска. Но това момиче беше някак различно. От десетина минути бяхме заедно, а вече ме беше изкарала от равновесие и нямах представа какво си мислеше, въпреки известните ми психологически умения. Но както бях потънал в мисли, тя ме заговори най-неочаквано:

- На колко години си? 

- На 24, а ти? – отговорих малко стъписан от неочакваното и „появяване“.

- На 21. 

- От къде си? – попитах аз, с все същия небрежен тон.

- От съседното село съм. Но се скарах жестоко с родителите си и затова реших да избягам. 

- За какво се скарахте? – попитах я, борейки се с желанието си да я прегърна.

- Няма причина. Просто те ме мразят, задето съм се родила.

- Не ми се вярва.

- Напротив така е. Имали са планове да развиват заедно кариерата си, но аз съм се появила. Те от съжаление са ме задържали, но цял живот ми повтаряха, че съм просто една грешка. – говореше, докато очите и се насълзяваха.

Аз станах от стола, отидох до нея и я прегърнах, а тя се разплака, подобно на малко дете и се гушна в мен като изоставено котенце. След този изблик на чувства, най-после се сетих да я питам за името и. Казваше се Роза. Такова нежно име наистина подхождаше на очарователно създание като нея. Но как може да съм толкова разсеян. Пиша този разказ, а не се сещам да спомена името си. Е, добре. Казвам се Мартин. 

- Мартине, къде ще спя?

- Ами не виждам друг начин освен да спим двамата в този стая на това легло. Все пак всичките ми стаи са заети. – излъгах отново.

- Ами добре. Нямам нищо против. – усмихна се тя и ме погледна в очите за известно време.

След това двамата легнахме в леглото и си пуснахме да гледаме някакъв филм. В един момент аз я прегърнах силно, а тя не се отдръпна. След филма си говорихме за всякакви неща.

- Какво мислиш да правиш след като не искаш да се върнеш при родителите си? – попитах с лека заинтересованост.

- Наистина не знам, Мартине.

- Виж, Роза. Ако няма къде да останеш, може известно време да живееш с мен. 

- Не искам да те безпокоя. 

- Не ме безпокоиш. 

- Наистина ли? – отвърна ми усмихната.

- Да.

- Ами тогава защо не. Поне докато не си стъпя на краката.

Моля те, никога не си стъпвай.

- Ти си много мило момче. Как така си все още сам?

- Ами да кажем, че тези, които ме харесваха не ми бяха интересни, а тези, които аз харесвах, никога не ме харесваха. Ами ти?

- Да кажем по същата причина.

- Какви каръци сме. – засмяхме се.

После си говорихме за още много неща, докато накрая не заспахме. След това станахме по обяд. Закусихме и се разходихме из природата. Заведох я на любимото ми място.

- Е? Твоите баби и дядовци в къщата ти за гости, няма ли да се обезпокоят, че си ги оставил? Може да искат да обядват. 

- Виж, аз трябва да ти кажа нещо. Истината е, че съм сам в тази къща и тя не е за гости. – разказах и цялата си история, а тя просто се засмя. – Няма ли да се ядосаш?

- Ти да не мислиш, че съм вчерашна?

- А щом знаеше, че те лъжа, защо дойде с мен и се съгласи да останеш?

- Помисли малко. – усмихна ми се тя и се целунахме.