8 окт. 2017 г., 11:20

Краят на един цял живот 

  Проза » Рассказы
1422 2 5
4 мин за четене

   - Събуди се, моля те, отвори очи ...

    Той стоеше вече цял ден до леглото й. Протегна ръката си и треперейки хвана нейната. Безжизнена някак, отпусната, не както обикновено. Така му се стори тялото й, но той я стисна по-силно и отново я подкани:

   - Събуди се, хайде де! Защо не ставаш?

   Очите му бяха изпълнени със страх. В тях се четеше ужаса, който минаваше през мислите му. Почти можеше да се каже, че има сълзи в красивите му, зелени очи, но той ги криеше умело. След толкова години беше се научил да не плаче, защото знаеше, че това я разстройва. А той не искаше тя да е тъжна. Бръчките по челото му станаха някак по-дълбоки от обикновено. Бръчките, които времето чертаеше по лицето му, което сега изглеждаше по-загрижено и притеснено. Вече повече от 50 години бяха заедно, а не се бяха разделяли за повече от  няколко часа. Всяка сутрин той я събуждаше, правеше по чаша кафе и двамата заедно посрещаха новия ден. Днес тя не се събуди и това преобърна цялото му същество, изплаши го до крайност. От доста време се подготвяха за момента, в който ще се разделят, но не успяваха да привикнат към тази мисъл. И все пак тя дишаше, бореше се за живота си, бореше се за него. Сякаш просто бе заспала дълбоко и не чуваше шепота му.

   - Събуди се, не ме карай да се страхувам! Да знаеш, че съм ти сърдит, задето така ме плашиш. Чуваш ли?

    Тя не реагира. Леко помести главата си, но очите й стояха все така затворени. Усещайки, че краката му започват да треперят, той придърпа стола до ръба на леглото, седна до нея, погали побелелите ѝ от времето коси и прошепна в ухото й:

   - Помниш ли като те видях за пръв път? Ти се смееше така звънко, усмихваше се толкова красиво, че само слепец нямаше да те види. А аз бях един от многото. С нищо не се отличавах от останалите, но ти ме забеляза. Зная че ме забеляза, макар да не ми каза нищо тогава. След няколко дни пак те видях и ти отново сияеше. Тогава ме заговори и аз видях в теб онази половинка, която ми е липсвала през цялото време. Знаех, че ще те обичам до края, знаех го! Помниш ли оная нощ край огъня? Как се смеехме и се шегувахме, а на сутринта посрещнахме изгрева заедно? Помня го аз, помня че исках много неща да ти кажа тогава, но не посмях. И ти мълчеше умислена, а виждах в очите ти, че искаш да ми кажеш, че ме обичаш. А безсънните нощи помниш ли ги? Дето говорихме до сутринта и после съня все не ни стигаше. Ех, любов, помня ги всички тия моменти.  Всички ще си идем, не бързай! Всички това ни чака, но ти остани още малко. Първо съм аз наред. Пусни ме първи да мина, а аз ще те чакам там горе после да дойдеш да ми се усмихнеш пак. Хайде де, моля ти се, отвори ги тия очи вече!

    Той затвори очи и простена тихичко. Сълзи потекоха по бузите му. Чувстваше се безсилен, както никога до сега. През всички години той винаги знаеше как да ѝ помогне, знаеше как да я накара да се чувства добре. А сега примираше от страх да не я загуби.

    Отпусна се на стола и от умора заспа. Сънува я отново млада. Танцуваха и не спираха да се усмихват. После сънува сватбения им ден. Видя я отново как пристъпва плахо към него в красивата, бяла, дантелена рокля и как очите ѝ блестяха под воала. Усети сякаш отново онази тръпка в стомаха си, която му напомняше колко много я обича. След това сънува раждането на двете им деца, после внуците… После пак сънува че танцуват... Колко беше спал не знаеше, но чу глас изведнъж, някак далечен и слаб:

   - Събуди се, стига си спал! Хайде, отвори очи!

    Тя се беше събудила, а той не помръдваше. В този миг той усети, че я гледа някак отстрани, усети се някак в безтегловност... И тогава тя се разплака, протегна се, хвана ръката му и прошепна през сълзи:

   - Винаги си искал да бъдеш първи. Винаги ми казваше, че ще отидеш да видиш какво е и ще ме извикаш, ако е по-хубаво. Наистина ли си отиде? Наистина ли? ...

     Много сълзи изплакаха, макар и разделени. Много думи изрекоха, останали недоизказани преди...

    Съвсем скоро те отново бяха заедно. Защото любовта побеждава времето, побеждава живота... побеждава дори и смъртта.

© Теодора Лишева Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

Игрите на съдбата »

3 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??