Доктор Раес
Докторът стоеше между чакащите на летище Барахас.Пристигаше професорът от Петерсбург.От далече го позна и вдигна ръка. За миг го свърза със спомена за Инна, но махна с ръка и го отпъди от съзнанието си.
Трябваше да разрешат няколко по-особени случая, за които се изискваше повече практика. Единият от тях беше случаят с Йоланда. Екипът от двама професори и доктор Раес беше готов да направи прегледа.
Йоланда стана рано. Беше замислена,със свито сърце. Не по-малко притеснени бяха Лаура и Магдалена.
–Миличко, спокойна си, нали? Днес е само една консултация, на която ще видят как са нещата.-прегърна я майка ѝ.
Повече от час вратата, през която вкараха Йоланда, не се отваряше. Повикаха Лаура в кабинета:
Има решение, Госпожо.екипът е категоричен. Очният нерв не е напълно атрофирал, затова лечението ще е комбинирано, с лазерна и лъчева терапия. Надяваме се, че след няколко процедури ще имаме начален резултат. Лично колегата ми от Русия и аз ще проведем лечението.
Лаура нямаше представа от медицина, но твърдият глас на доктора и даваше куража,от който се нуждаеше.
–Апаратурата, с която разполагаме, е най-съвременна, а имаме и световно известен специалист, затова нека разчитаме на успех! Момичето ще остане при нас и тя сама трябва да ни уведоми за ефекта от лечението.
–Магдалена, тук ли си? Защо се умълча? Кажи нещо!
–Тихо,тихо! Сега не мога! После, Йоланда!
Йоланда помнеше моментите, когато Магдалена заставаше вглъбена в мислите си и не желаеше да я прекъсват. Представи си я допряла длани една в друга, а след това на глас да казва „Амин.“ и да се кръсти.
–А, кажи сега!-хвана ръката ѝ Магдалена.
–Свети ли лампата?
–И таз добра! Каква лампа посред бял ден, де, дете?-уплаши се жената.
–Ето, там!-посочи момичето към прозореца.-Има светло петно. Помислих си...не, не. Така мис е е сторило.
Магдалена стисна иконата с лика на Богородица.
–Къде? Къде е това петно? Къде го видя?
Йоланда опъна тялото си напред:
–Ето, там е! Отново светна!
Този път тя задържа ръката си във въздуха,точно към мястото, където беше прозорецът. Петното избледня и се оформи в лъч светлина.
Йоланда подскочи и седна в леглото. Закри с длан едното око, после ги смени. Магдалена я гледаше изумена. Йоланда продължаваше да сменя ръцете с:
–Но това май е стъкло! Стъкло ли е?
–Божичко! Света Богородичке!-кръстеше се Магдалена-А това какво е?
Тя бутна иконата в ръцете ѝ. Йоланда затвори дясното си око и я приближи до лицето си. Някакъв размазан силует се появи пред погледа ѝ. Смени дланта си и я видя.
–Виждам я! Виждам я!-скочи тя от леглото. Стискаше силно парчето дърво,сякаш някой се канеше да ѝ го отнеме.-Мама, мама! Повикай я, моля те!
–Курбан! Курбан ще трябва! Колко много ѝ се молих! Вярвай, детето ми, Тя ти дари светлината!
Фелипе и Мария Хосе
Мария Хосе се остави в ръцете на Фелипе. Той среса косата ѝ.Сложи ѝ шалче на пеперуди, за да отвлича погледите на минувачите от дълбоките белези по лицето ѝ. Избра много елегантен светло бежов костюм и приготви тъмните очила. Като се махне лицето, тя изглеждаше добре. Това, че не се движеше много, ѝ помогна да закръгли тялото си. След седмица се навършваха три седмици от случилото се в Унгария и Мария Хосе повече приличаше на жена, отколкото на момичето,което беше преди.
Фелипе сложи тъмните ѝ очила и я попита:
–Скъпа, какъв парфюм предпочиташ?
Почака малко за отговор, но тя или не го чу,или не желаеше да отговори и той ѝ сложи онзи, който беше купил от нейния магазин.Любимият ѝ.
–Изглеждаш страхотно, миличко! Тръгваме ли?
Сърцето му се свиваше на топка, като я гледаше толкова беззащитна.
–Лошо мие! Заведи ме в банята, моля те! Не може ли да не ходим днес? Този парфюм ми действа зле! Много е силен, не смяташ ли?
–Мари, но той е твоят предпочитан! Какво ти е, миличко? Ако ти е лошо, да извикам лекар? Ела тук! Седни!-настани я той на дивана, където беше седнала майка му.
Анхела разглеждаше вестник. Метна го на масата и се вторачи в Мария хосе. Когато правеше това, потръпваше от мисълта, че синът ѝ денонощно понасяше това лице. Стори ѝ се малко бледичка, но не задържа дълго погледа си на нея, а се скара на Фелипе:
Не виждаш ли, че не ѝ е добре,какво ще я питаш? Дай телефона!
Лекарят се отзова на момента. Беше близък на семейството и съпричастен към това, което им се случи.
–Какво има, моето момиче? Какво сте яли? Да ви се гади лот парфюма, значи,има причина.
Разпита я за някои неща, свързани с месечния ѝ цикъл, но Мария Хосе не можа да му да де точен отговор. От стреса, който беше преживяла не си спомняше последната дата.
–За да сме спокойни, -каза лекарят-ще се направят изследвания. Кръв, урина. Не закусвайте утре! Днес яжте препечени филийки и ще ви мине.Убеден съм, ще видите!
Фелипе го придружи до изхода и като останаха насаме, той му каза:
–Урината да е първата от сутринта. От аптеката купете стерилна чаша и...-сръга той Фелипе в ребрата-тест за бременност. Обади се за час при гинеколог. Загубила е цикъла си. Защо не сте се сетили до сега? Хормонални отклонения от стреса или има нещо друго, бременност например.
Откакто Мария Хосе ослепя,Фелипе не беше общувал с нея. Смяташе, че това ще я нарани и отлагаше, да мине време. Нещо винаги го възпираше.
–Не, не е това!-категоричен бе той.-Ние не общуваме за сега,в нейното положение...Но я обичам много, не по-малко от преди!
–Щом е така, значи е от храната.Ще се оправи! Ако имаш нужда, не се двоуми да ми се обадиш! А за останалото...млади хора сте. Едното няма нищо общо с другото, младежо, щом я обичаш!
–Скъпа, искаш ли да отидем да видим кучето, или да отложим?-попита той, като се върна.-Да се обадя за утре, а?
–Не, не! Искам въздух! По-добре да отидем!
Фелипе я беше убедил да вземат куче. По улиците много често срещаше хора,напътствувани от специално обучена порода, в помощ на слепите. Пусна обява в интернет и се оказа, че това е по-лесно, отколкото си представяше. Вече беше говорил с жена по обява, която искаше да подари куче водач на някой в нужда. Оказа се в същия район,в който живееха. Кучето е било седем години придружител на старата ѝ майка, но след смъртта на старата жена искаха то да бъде в полза на друго място.
–Казва се Ейко. То е като човек. Сигурна съм, че ще се привърже много към Вас,млада Госпожо, а и познава много добре района.
Мария Хосе се опитваше да го докосне, но то се държеше на растояние.
–Ела, Ейко! Ела тук! Това е Мария Хосе. С нея ще се чувствуваш добре. Тя много ще те обича.
Жената избърса очите си. Настъпи тишина. След миг тя се обърна към Фелипе:
–Знаете ли, все едно, че се разделям с член от семейството. Правя го с мъка, защото вие имате нужда, иначе...няма друга причина.
Искам да помогна, а вие точно от това имате нужда.
Кучето приближи и близна ръката на Мария Хосе. Тя прие жеста му като целувка за запознаване и го погали нежно по главата.
–Сигурно е много красиво, нали, скъпи? Надявам се да свикне с мен.
То се изправи на задните си лапи и сложи главата си върху коленете ѝ.
–Това е любимата му поза. Така правеше с мама.-очите ѝ се навлажниха.-Ще ви помоля от време на време да се виждам с него. Все пак то е част от нас,от нашето семейство!
Фелипе не каза на Мария Хосе за теста, който се канеше да направи. Купи го тайно от нея и се затвори в банята, преди да отнесат урината за изследване.Изчака определеното време и погледна в полето, в което се бяха появили червени чертички. От вълнение ръката му трепереше и за малко да го изпусне на земята.Не беше сигурен и го прибра в джоба си, за да го покаже на лекаря, който го посъветва да го направи. Имаха час и за гинеколог.
Анхела остана в чакалнята, а Фелипе придружи жена си в кабинета. Мария Хосе никога не беше ходила на никакъв преглед и влезе със свито сърце.
–Е?-нетърпеливо попита Анхела,когато двамата излязоха.-Всичко наред ли е?
Фелипе само кимна с глава. Тяне повярва на жеста и отново зададе въпрос:
–Сигурен ли си? Изглежда зле!-посочи тя към Мария Хосе.
За миг се втренчи в нея.Гледаше я изумена. Веднага откри нещо различно в структурата ѝ. Имаше очевидна разлика от преди и сега. Тя отбягваше да спира погледа си на нея и сега това я шокира. Премести погледа си върху Фелипе. Веднага си даде сметка каво може да е станало. Изпита чувство на отвращение при мисълта, че той, синът ѝ, се е любил с нея в този ѝ вид.
–Не ми казвай, че...
–Мамо, моля те! Замълчи!-прекъсна я той-Ще говорим у дома!
Мария Хосе плачеше. От мъртвите ѝ очи не излизаха сълзи, но тя се тресеше в ридания.
Това дете трябва да се махне! Фелипе, давате ли си сметка, че тя никога няма да го види? Това ще е наказание за нея, а детето...Не ми се мисли! Представям си как...
Фелипе наби спирачка. Обърна се назад и закрещя:
–Нито дума повече! Не желая да те слушам! Детето ще се роди, а това,че тя няма да го види,теб не те засяга! Това е моето дете, нашето дете!Заченато с много любов! Нещо, което ти никога не оцени!-викаше той.-Нещастието, което ни сполетя, не е намалило обичта ми към нея, даже напротив! Тя спаси моя живот, мамо! Остави ни ние да решим!
Мария Хосе беше закрила лицето си с длани.
–Майка ти е права. Това ще е наказание за мен и детето, тази невинна душа,никога няма да научи, че аз съм причина да отнема живота ѝ, ако се роди...сляпо.
Фелипе галеше косата ѝ:
–Миличко! Искам те спокойна! Нали не си забравила с каква любов заченахме нашето дете? Как можеш да си го помислиш? По този въпрос разговорите за мен приключиха! Нашето дете ще се роди! Нали чу какво каза лекарят? Няма да се предаде слепотата, не е генетична! Детето ще се роди нормално!
© Елена Нинова Все права защищены