22 янв. 2012 г., 22:53

Краят на слепотата(2) 

  Проза » Повести и романы
1511 0 12
12 мин за четене

Втора част

1. Мария Хосе
 Емилио се върна от работа по-рано и още щом отвори входната врата, му замириса на вкусно готвено.От както двете момичета се нанесоха в апартамента му, той сякаш живна. Прие ги като свои деца и за миг дори не му минаваше през ума, че един ден могат да излетят и той отново да остане сам.
 Намери ги в кухнята, запасали престилките. Мария Хосе тъкмо отваряше фурната и парата от яденето обхвана лицето ѝ като облак. Сузана бъркаше в тенджерата на котлона.
 –Здравейте, деца! - целуна ги той бащински.- От входа още почувствувах глад. Вие двечките да не мислите да стоите само в къщи и да ми готвите? Напълнял съм с два килограма, от както сте дошли! В службата днес разправям на младежите, че трябва да ми дойдат на гости. Казвам им, че имам две моми като кукли. А какви домакини са и как готвят,пръстите си да оближеш!..Излизахте ли? Нещо по работа?
 –Емилио, я опитай на сол как е, моля те!- доближи Сузана лъжицата до устата му.- С твоето високо кръвно да не стане беля и да кажеш, че нарочно сме го направили.
 Мария Хосе затвори фурната. Забърса по навик ръцете си в престилката и въздъхна:
 –Последно бяхме в един хотел на площад  Каяо, но и там не ни огря...Няма свободни места.
 –Трябва да знам какво искате да работите.Ще разпитам тук –там и ако имате късмет...Ще видим, времето ще покаже. Е...
 –Каквото и да е!-извикаха и двете в един глас.
 –Я да хапнем първо, а после да се разходим навън. Искам да ви покажа Мадрид. Може пък да ви хареса някой младеж, защото, като си седите тук, ще си останете стари моми! Нали така, а? Хей,не съм ви питал за годините, но си мисля, че нямате още 18...
 –А-а-а!- заклати глава Мария Хосе.- Не позна! Аз съм на 22, а сузи-на 20. Кой ще ни хареса нас, от село...Тук е пълно с момичета.
 –От вас, честно да ви кажа, по-хубави не съм виждал! А ако знаят младежите и как готвите...Веднага ще ви грабнат, а аз отново ще си остана един нещастен самотник.
 Емилио сведе поглед, но веднага си да де сметка, че не бива да ги натъжава и се усмихна весело:
 –Тая леща с наденички от село цена няма! Я ми сипете още една чинийка,пък да видим!
 Есенните следобеди бяха прекрасни. Липсваха жарките лъчи на лятното слънце и хората пълнеха улиците като мравки. По тротоарите пред заведенията все още стояха масите, на които всеки можеше да се наслади на кратка почивка с безалкохолно, кафе или биричка. Не липсваха клиенти.
 Мария Хосе и Сусанадържаха ръцете си винаги, когато излизаха навън,в случай, че нещо им направи впечатление, да си насочат вниманието, без другите да разберат.
 –Тази коя беше?-сочеха те голям плакат на жена.
 –Актриса. Най-добрата! Конча се казва. Ще ви заведа някой ден на театър.Този там-посочи той друг плаката- е тореадор. Обичате ли корида?
 –Не!- извикаха те в един глас.
 –Аз гледах по телевизията.-потръпна Мария Хосе с отвращение.- Много тъжно! По какъв жесток начин убиват животните!
 Емилио извади очилата си.
 – Я да видим тук какво пише!-впери той поглед в листчетата на таблото пред един голя магазин- Обяви за квартири, за работа...
 Двете момичета пуснаха ръцете си и се залепиха за него.
 „Откривам магазини на улица „Принцеса “ и набирам персонал на възраст от 20 до 40 години. Телефон за контакти и интервю...“
 Емилио ги прегърна с усмивка:
 –Вие ставате! Хубавелки, веселячки и готвачки. Утре ще се обадя, а след работа ще мина от там да поразпитам...Какво се оклюмахте? Нали казахте „каквото и да е“?
 –Аз съм завършила само гимназия, а Сусана-техникум. Дали ще ни вземат? Ще се работи с пари...а и гражданите са горди и капризни...
 Емилио я прекъсна:
 –Тогава-в богаташките къщи! Прислуга! Или ще метете улиците, щом се страхувате от всичко това! Я горе главите! Да си магазинер не трябва да си завършил в Кембридж! Нужно е да притежаваш усмивка, която да ти завърти главата, да те размекне и ти да купиш. Мен така ме хипнотизират младите продавачки, че по два пъти се връщам да купувам! Най-важното е да ане бъркате в касата и...усмивката!
 Мария Хосе и Сусана стиснаха ръцете си отново, което показваше, че завършиха курса за магазинерки.
 – Ако искат някой да гарантира за вас...ще си помисля!!!-шеговито приключи той.- Сега ще разгледаме парка „Ретиро“, а утре...Зависи какво ще сънувате тази нощ!

 Мари и Сусана никога не бяха виждали толкова хора в Мадрид, насядали по тревата. Едни си говореха, други се хранеха. Момичетата стиснаха пръстите си, като видяха  наредени в кръг мъже и жени в бели дрехи, вглъбено да изпълняват непознат за тях ритуал. Емилио, потънал в спомените си, не им обърна внимание. Беше се върнал назад във времето, когато ходеше там със семейството си. „Колко щастливи бяхме! Прегърнати! Весели!“
 Момичетата прекъснаха тъжните мисли:
 –Емилио, виж! Какво оправят тези хора с белите дрехи? Колко красив танц изпълняват, в такт с музиката! Като ангели са!
 Много от минаващите наблюдавах и коментираха, но никой не посмя да се доближи и да наруши ритуала им. Някакво спокойствие цареше около групата танцуващи. Приближаваше ги само една жена с камера в ръце,която имаше вид на туристка с дългата си синя рокля на цветя и болерото. На главата ѝ имаше шапка с козирка. Слънцето не беше толкова силно, но тя сигурно предпазваше белите петна по лицето си от лъчите му. Жената обиколи кръга и засне танцуващите един по един. Когато те приключиха, остави камерата да виси на врата ѝ и започна да ръкопляска заедно с наблюдаващите.
 Емилио бръкна в портмонето си, извади от там монета и затърси с поглед кутийка. Жената с камерата разбра намерението му и се намеси.
 –Моля Ви!-спря го тя.-Не го правим за пари. Нашите ритуали отразяват добротата и отношението към Майката природа. На площада и улицата ще изглежда по друг начин, но тук е нещо различно. Усетихте ли го?
 –Вие една от тях ли сте?
 –Да, но днес само снимам. Винаги можете да ни видите тук. Това място е вълшебно. Енергията от вековните дървета помага много! Благодарим Ви за интереса! Това вашите дъщери ли са?- полюбопитства жената.
 –Горе- долу. Може така да се нарече.-гушна ги Емилио.-Говорите с акцент. Руснаци ли сте?
 –Не. Българи сме. Работим в Мадрид. Не сме се познавали от преди, но сформирахме група и все повече се усъвършенствуваме. Сега ви оставям, защото започва веселата част. Ако ви е интересно, гледайте. Днес по изключение сме след обяд. Сутрин е по-красиво.
 Висок,симпатичен мъж натисна копчето на касетофона. Ритъмът на музиката се смени. Повечето от групата бяха свалили белите си дрехи и преоблекли и вече не се отличаваха от другите хора. На земята беше наредена трапеза, а някои от тях скочиха и заиграха, хванати за ръце около насядалите на тревата. Никой от танцуващите не бъркаше такта. Топъл алт пееше „Бяла роза“.
 Двете момичета и Емилио с интерес следяха развитието на нещата. Мъжът смени музиката. Две от седящите до тогава жени пъргаво скочиха, сложиха ръце на кръста и заподскачаха като врабчета. Мъжът направи същото, като едновременно приклякваше и скачаше в такт с музиката.
 Емилио несъзнателно започна да прави някакви движения, наподобяващи тези на танцьорите, но това не му се отдаде. Само предизвика смеха на Мария Хосе и Сусана, които стискаха силно пръстите си.
 –Тук ли ще стоим днес? Има още много да разглеждаме. Ретиро е най-големият парк, но ако ви харесва това, което видяхме, можем да дойдем отново. Жената каза, че играят сутрин, в неделя, така че...
 На голяма поляна между дърветата група младежи ритаха топка. Тя се търкулна и двама от играчите затичаха след нея. Едното момче се отказа, другото продължи да я гони, за да я върне на игрището. Топката спря почти в краката на Мария Хосе. Тя се наведе, взе я и я подаде на младежа. Той я пое и се вгледа в лицето на девойката. Сусана стисна ръката ѝ.
 –Благодаря ви.-каза футболистът. –Лек ден ви желая!
 –И на Вас!-смънка тя и се обърна към Сусана.-Хайде!
 –Казах ли аз!-смееше се Емилио.-Казах ли ви, че сте хубавелки! Ето, младежът те забеляза и ако беше сама, сигурно щеше да те заговори! Така стават тези неща... Е-е, защо не съм по-млад! И двете щях да ви задържа за мен! Сега не ми остава нищо друго, освен,когато се омъжите, аз да ви заведа до олтара. Нали ми обещавате?
 –Аз няма да се омъжвам!-поклати отрицателно глава Мария Хосе.
 –Така ли? Защото не е кацнало птичето на рамото, затова така си мислиш! Ще поживеем, ще видим...

 Мария Хосе дълго не можа да заспи. Като на лента се въртеше целият ден в парка- сцената с театъра в бяло, топката, която спря в краката ѝ...Каква коса имаше онова момче! Как я вееше вятъра, докато то тичаше за топката!
 Завъртя се в леглото и се замисли за работата .„Ще стана да пия чаша мляко с мед, в противен случай така ще си осъмна с отворени очи!“
 Замъкна се в кухнята. Докато пиеше, проследи през прозореца една звезда, която се стрелна надолу по небето и изчезна.„ Горкичката! Сигурно с нея си отиде някой живот!. Господи!!! Помогни на мен и Сусана!Сега се нуждаем от теб! Погрижи се Ти за нас, щом си прибрал близките ни! Благодарим ти, Господи, за това, че ни даде Емилио! Цяло щастие е да имаме до нас такъв човек! В него аз виждам Твоето лице, Господи! Дай му здраве! Благословен да бъде!“
 Не беше усетила, че Емилио е влязъл.
 –Кх, кх.-изкашля се той.-Защо не спиш, бе, дете? Да не би...да си се влюбила днес във футболиста, а? О-хо, колко още обожатели ще се появят! На ден по двама-трима! Ще ги пресяваш през сито. Което падне-на боклука! Ти си много красива, цвете мое и аз не желая да те попари сланата!
Той замълча за миг и продължи:
 –Големият град крие изненади, затова-умната с момчетата! Външният вид понякога лъже! Трябва да внимавате!
 Мария Хосе се надигна на пръсти и го целуна по бузата:
 –Ти си съкровище, емилио! Дали ще мога да ви се отблагодаря някога и как? Не знам...
 – Как ли? С леща и гарбансо! Хайде, не мисли а глупости! Я се стегни! Ей, ще взема да ви осиновя аз! Ето тук!-посочи той мястото от ляво на гърдите-Това пространство беше полупразно. Вие го заехте!
 Очите му се навлажниха:
 – А сега-в леглото! Хайде!


2. Лаура и Йоланда

 Времето се влоши. Сутрините станаха хладни.
 Лаура усети студ и понечи да се притисне до Йоланда. Детето не беше до нея.
 Запали лампата и скочи от леглото. Светлината отразяваше силуета ѝ на дивана в хола.
 –Защо си на тъмно, миличко? Какво ти е?.. Хладно е, ще настинеш.
 Момичето беше обхванало коленете си и подпряло на тях брадичка.Погледът ь се рееше в пространството.
 –Мамо!-каза то твърдо.-Искам да ми кажеш истината за татко! Отишъл си е, нали? Той...не ни обича вече. Някой има ли вина за това, мамо?
 Лаура застана с гръб към него. Имаше желание да я притисне и да изплаче на рамото ѝ, но се отказа. Беше настъпил моментът да приключи с лъжите.
 –Защо не се обажда? Къде е той?-повишаваше тон малката.
 Лаура отвори най-горния шкаф и изкара кутията с цигарите. Запали и дръпна нервно една чинийка от масата.
 –Не мога да повярвам! Ти пушиш! Божичко!Още колко неща не знам, че правиш, мамо?
 –От както баща ти си отиде, миличко. Може да има причина, но аз не я знам... ако е имало такава, защо не ми е казал? Джоли, да изчакаме още малко! Та той толкова те обича! Сигурно ще се върне, или ще се обади от някъде!
– Не, не! Ако е така, защо мълчи? Отговори ми!
 Лаура смачка яростно фаса в чинийката. Не отговори на въпроса ѝ. А и какволи би могла да ѝ каже?

3. Хавиер

Хавиер приготви маратонките до леглото си и чакаше баща му да го повика за обиколките в парка. Ценеше времето си, а и днес беше важен ден за него.Не му се тичаше, а му се летеше! Днес щеше да поеме дипломата си в ръце и от там нататък да се отдаде на медицината! Жалостивото му сърце го насочи към офталмологията и той ѝ даде всичко от себе си. Резултатът беше налице. Отличната магистратура, която постигна след много усилия и труд, му даваше надежда за в бъдеще. Изпитваше огромно състрадание към хората с увредено зрение и се надяваше много от тях да го възвърнат благодарение на него.
 – Защо се бави този човек?-погледна той часовника си и скочи на крака.
 В кухнята нямаше никого. Майка му днес щеше да се върне от о-в Тенерифе, където ръководеше хотела, който притежаваха. Това беше нейният бизнес и единственото ѝ желание беше да той да поеме в свои ръце управлението за напред. Като не можа да го убеди, накрая бе принудена да се откаже. Днес щеше да присъствува на церемонията по раздаване на дипломите.„Дали ще се гордее с мен, когато пръв ми връчат моята? Докрор Хавиер Раес!“усмихна се той сам на себе си.
 –Татко-о-о-о! Закъсняваме! Хайде, излизай!
 Тишината в дома го разтревожи. Нещо не беше наред. „Ако е излязъл сам, защо не ми се е обадил?“
 Почука, но никой не му отговори. Натисна бравата и отвори. Видя баща си на леглото, с лице към стената. Беше по пижама, не беше ставал.
 –Татко!- бутна го той по рамото.- Какво ти е? Да не си болен?
 –Тъмно е...Запали лампата! Защо си станал толкова рано, сине?
 –Но какво говориш? Я виж слънцето къде е? Ти никога не си спал до това време! Нали ще тичаме! Хайде, ставай!
 Надвеси се над него и отметна завивката:
 –Забрави ли за тържеството? Мама ще цъфне, а ние още не сме излизали!
–    Сине...Тъмно е! Не виждам...Защо всичко е черно?


– Баща Ви не е следил нивото на кръвната захар. В противен случай това не би ми се случило...Какво да Ви кажа...Трудно, да не кажа-невъзможно ще бъде да му се помогне.
 –Но днес!!!-изстена Хавиер.-Как ще остане тук? Той трябва да е до мен в най важния ден от живота ми!
 Влага замрежи погледа му и той стисна силно ръката на баща си:
 – Видя ли до къде те доведе твоята небрежност към здравето ти? Бягането беше най-важното нещо в живота ти! Защо нито веднъж не се оплака? Защо не поиска  консултация с лекар? Това можеше да се предотврати! Ех, татко, татко!
 През ума му като светкавица блесна мисълта, че един ден може бо той лично щеше да му помогне да възвърне зрението си.
 Бъдещето му започваше по начин, съвсем различен от това, което той си беше представял...

 

© Елена Нинова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Много интересно разказваш, Ели, много! Продължавам
  • чета с интерес
  • Тук съм ....до тебе съм и те приветствам..!
  • чета те и аз!
  • !
  • и аз по трите линии чета с интерес...
    многопластово пишеш, Елена...и пак те поздравявам..
    най-сърдечно..
  • И трите сюжетни линии са интересни. Ще следя, Елена!
  • Тук съм Елена. Поздравявам те.
  • Силно въздействащо!Поздрав!
  • Чета с удоволствие!
    Поздрави сърдечни!
  • Мило бойно другарче,като те чета, се сещам за един материална неизвестен (поне за мен) автор,който съм чела някъде в интернет и ще ти преразкажа тук със свои думи:
    „Един човек искал да си продаде къщата, струвала му се стара и трудна за поддържане и помолил съседа си, писател, да му напише подходяща обява, такава, че да грабне евентуалния купувач. Писателят, който май ще да е бил поет, написал нещо от рода на „Продава се стара, загадъчна къща с вълшебна градина, която е зелена и отрупана с цветя и плодове до късна есен и в която целогодишно гнездят птици“
    След време двамата съседи се срещнали и писателят запитал дали обявата е имала успех.
    – И още как!-усмихнал се съседът.-Толкова години живея в тази къща, чак след като прочетох това, което си написал, я видях. Никога няма да продам това съкровище.
    Чета те,мила и се питам това ли е същият Мадрид,в който тичаме от тъмно до тъмно...Сигурно.Другият път ,като отида на Ретиро, ще го погледна с твоите очи!
    А този влак с кондуктор и отварящи се прозорци ме изпълни!
    С теб съм и чета, знаеш го!
  • Много ми хареса!
    Талантлив разказвач си и умееш
    да докоснеш душата на читателя!
    ПОЗДРАВИ! БЪДИ!
Предложения
: ??:??