Лаура и Йоланда

Мина много време, откакто Лаура и Йоланда останаха сами. Той изнесе багажа си, без да се видят и Лаура изпадна в депресия. Никой не идваше да я прибира от работа, не я търсеше по телефона. Чувстваше се предадена. Чудеше се кога и по какъв начин е могъл да създаде нова връзка, като бяха непрекъснато заедно. В началото в дългите нощи въртеше на лента целия им съвместен живот, за да открие този момент, но той липсваше. Това я караше да се чувствува виновна и търсеше причината в себе си. Обвиняваше се дори за най-дребните неща, за които се сещаше. После времето заличи малко по малко угризенията ѝ и тя скъса с миналото. За това  ѝ помагаше Йоланда. Тя нито веднъж не спомена баща си и Лааура се стараеше да прави същото. Двете умело прикриваха чувствата си. Сигурна беше, че Йоланда страда, но нито веднъж не я видя да вземе листчето с номера на новия си телефон, който той небрежно беше хвърлил на масата, след като беше събрал нещата си. Не знаеше дали тя отговаряше на обажданията му и дали той въобще я търсеше. Опита се в началото да коментира темата, но Йоланда я прекъсна рязко:

 –Мамо, моля те никога повече да не ми говориш за това! Няма го в живота ми! Повтарям ти: никога, никога с нищо да не ми напомняш за него!

 Времето заличаваше спомените. Йоланда заживя своя живот. Имаше си своята среда. Лаура се радваше, че и двете по свой начин изживяха случилото се и казваше на дъщеря си, че е мъжко момиче.

Йоланда най-много обичаше местата с детски площадки. Наблюдаваше определеното пространство с пясъка и люлките и съзерцаваше лицата на безгрижните палавници. Това я връщаше в миналото, когато тримата щастливо обикаляха парковете и сега се чудеше дали някое от тези беззащитни същества ще го сполети нейната съдба. Загледана в малко, къдраво момиченце, тя не забеляза, че на отсрещната пейка седна възрастен човек. Група ученици привлякоха вниманието ѝ с това, че се биеха с раниците си и крещяха. Те се насочиха към мъжа отсреща и започнаха да го дразнят.

 –Оставете ме!-протестираше той.-Не виждате ли, че си почивам!

 Едно от момчетата надуваше малка тръбичка, от която издухваше фунийки срещу беззащитния старец. Той взе бастуна си, който беше подпрял до себе си на пейката и го размаха, за да се защити. Един от досадниците измъкна бастуна от ръцете му и започнаха да си го подхвърлят един на друг. Йоланда видя, че дядото трудно може да се надигне без чужда помощ и скочи от мястото си. Трябваше да спре развилнялата се група. Това привлече върху себе си вниманието на момчето с тръбичката. То я насочи срещу нея и силно духна. Последното нещо, което Йоланда видя, беше нещо бяло, което се насочи право в очите ѝ, широко отворени от учудване. Тъпата болка я накара да извика и да извика и да закрие очите си с длани. За миг тя не виждаше вече нито стареца, нито нападателите. Настъпи тъмнина.

 Момчетата хвърлиха бастуна на земята и се разбягаха.

 Възрастният човек не можеше да се наведе и завика:

 –Помогнете ми! Помогнете ми, моля ви!

 Една от майките на детската площадка притича и му го подаде. Йоланда не съзнаваше какво става. Само притискаше очите си.

 –Помогнете и на момичето, моля ви!-посочи към Йоланда човекът с бастуна.–Какво стана, дете?.. Боли ли те?.. Боже, Боже! Какво възпитание! Какво ти направиха онези?..

 Лаура беше оставила телефона си на вибрация по време на заседанието на управителния съвет.  Когато той зажужа, тя само хвърли поглед и прекъсна линията. След секунда той пак затрептя и излезе същият номер. Тя повтори процедурата, но телефонът упорито вибрираше.

 –Извинете ме! Сигурно е нещо спешно. Сега се връщам.

 Тя излезе от кабинета и набра номера.

 –Госпожо...-говореха отсреща-Дъщеря ви...

 Влетя в кабинета, грабна чантата си и затича към колата. Ръката ѝ не можеше да уцели контактния ключ. Пое въздух и преброи до пет. Треперенето спря. Запали колата и пристигна в Бърза помощ.

 Йоланда беше в операционната. Лаура сновеше по коридора и чакаше да се появи някой от екипа, за да разбере какво става. Времето сякаш беше спряло.

 От вътре излезе сестра и тя се спусна към нея:

 –Моля Ви! Детето ми е вътре! Кажете ми нещо, много Ви моля!

 –Госпожо, успокойте се! Операцията приключи. Ще Ви пуснат веднага! Чакайте тук!

 Вратата се отвори. Друга сестра буташе болнично легло. Лаура се спусна и хвана ръката на Йоланда.

 –Миличкото ми! Мъничката ми! Какво са направили с теб? Какво стана?-не сдържаше сълзите си тя.

 –Мамо,..мамо,..мамо...-хленчеше Йоланда.

 –Още е в упойка. Местим я в стаята.Екипът ще излезе всеки момент. Говорете с тях, Госпожо!

 Лаура се втурна обратно в операционната.

 –Вижте! Как да Ви кажа...Не искам да Ви разочаровам, но пораженията са...Всичко възможно се прави. На този етап, обаче, медицината в някои случаи не е в състояние...По-късно  може би...-стараеше се да нанесе по-леко удара той.

Лаура не го слушаше вече.

–Нищо ли не може да се направи сега?-не вярваше тя.-Какво ще стане с детето ми?

 Той вдигна рамене:

 –Има неща, които с магическа пръчка не стават, но отново ви повтарям, може би с времето, по-късно...Друго не мога да Ви кажа. Идете при нея. Сега има нужда от близките си, но Ви моля, ако решите, че е дошъл моментът да ѝ съобщите, направете го внимателно!

 Лаура остана неподвижна, докато бялата престилка на доктора се изгуби по дългия коридор, след това тръсна глава.  Трябваше да се върне при Йоланда!

 Нахълта, без да почука. Сестрата, която оправяше нещо на апарата отляво на леглото, се обърна и я видя:

 –От семейството ли сте? Приближете! Тя спи, но скоро ще излезе от упойка.

 Лаура клекна до леглото, хвана ръката и тихичко зарони сълзи. Не желаеше да предизвиква събуждането ѝ, защото трябваше да ѝ каже истината.

 Йоланда стисна лекичко пръстите ѝ:

 –Мамо...Защо на мен?..Тъмно е, мамо! Искам светлина! Нима няма да виждам, мамо? Слънцето, цветята...Никога ли няма да ги видя?..Мамо!!!

 –Ще се справим, миличко!-изплака Лаура.-Моля те, Джоли!..Един ден...Ще видиш, ще дойде този ден! Вярвай ми, мъничката ми!..Да се обадя ли на баща ти? Искаш ли, кажи ми?

 –Не, не! И без това няма да го видя, ако дойде. А и не е нужно.-тихо добави детето.

Пета част

Мария Хосе

В магазина влязоха група момчета и момичета. Спореха върху това какво да купят за подарък, но накрая постигнаха споразумение и, както шумно влетяха, така и излязоха. Мария Хосе погледна бегло след тях и видя как Фелипе се оглежда в стъклото отвън и заглажда с длан косата си. Той изчака групата и се шмугна вътре:

 –Какви скандалджии! Как издържаш?

 Тяму се усмихна с благодарност, сякаш я беше защитил от някого:

 –Не мога да повярвам, че сте свършили и трите парфюма! Толкова бързо! Къпете ли се с тях?

 –Къпеш ли се!-наблегна той.-Не, не се къпя, но ги пия! По малко, за освежаване на дъха. Майтапът настрана, сега наистина се нуждая от помощ! Ще трябва да купя подарък за дама и това ме затруднява.

 Нещо я присви под лъжичката. „Той е само един клиент- скастри се тя сама себе си, а ти си продавачка и можеш да даваш съвети, но не ти влиза в работата да налагаш вкуса си!“

  –Не съм сигурна дали Вашата дама има моя вкус...-направи тя опит да се отърве.

 –Не Вашата, а твоята! Нещо хубаво, ама най, най-евтино!-натърти той с ирония.

 Мария Хосе не схвана уловката. Обърна се и подаде от рафта парфюм на ниска цена.

 Фелипе го пое, погледна етикета и се засмя с глас:

 –Ти подиграваш ли се с мен? Мари, дай ми нещо от най-горния рафт, моля!-посочи той с ръка.

 –Но тези там струват цяло състояние!- с неохота се пресегна тя и сложи един пред него.

 Фелипе остана замислен за миг и попита:

 –Мога ли да го изпробвам на теб? Мъничко само! Да го усетя по-добре!

 –Е-е-е! Това вече е много! Ако всички започнат да изпробват на мен, аз на какво ще заухая?

 –На жасмин.-отговори той без колебание.-Моля те!

 Погледът му бе толкова настоятелен, че тя се смили и наведе към него.

 Той впръсна леко. Наведе се да вдъхне, преди тя да се усети и я докосна с ръка. Мария Хосе се дръпна рязко назад.

 –Опаковай го за подарък и сложи ето това-посочи той лепенка с надпис:„Надявам се да ти хареса! Обичам те!“

 Ръката ѝ трепереше, докато поставяше етикетчето върху завитата кутийка.

 –Спокойно.-отбеляза той.-Ще помогна. Чудесно! Много ти благодаря, Мари! Ти си вълшебница!

 Протегна ръка да я щипне по бузата, но тя се дръпна и той само я докосна леко.

 –Задава се друг рожден ден. Скоро, много скоро ще се видим отново!

 Тръгна към изхода, но се обърна и попита уж небрежно:

 –Ти кога излизаш от работа?

 –В седем-отговори моментално тя и се ядоса на себе си, че веднага му отговори.

В градината и в дома на Фелипе беше пълно с гости, но той се вмъкна в къщата като крадец. Майка му беше облечена и го очакваше:

 –Защо се забави? Хайде, преобличай се! Всички са тук.

 –Мамо,боли ме главата. Ще сляза ето така,но ще ме извиниш, че няма да остана до края. Ето, за теб е!

 Тя скъса хартията и ахна:

 –Сам ли го избра? Това е нещо превъзходно! Благодаря ти, сине!

 Целуна го звучно по двете бузи и го побутна:

 –А сега се избръсни, моля те и махни тези дънки! Хайде!

Откакто познаваше Мария Хосе, Фелипе обичаше да се усамотява. Слушаше музика и мечтаеше, не му се разговаряше с никого. Чудеше се как да не ѝ досажда. Мислеше си по какъв начин би могла да го хареса и какво да направи, за да стане това по-скоро...

 Така се беше задълбочил в разсъжденията си, че не чу кога влезе майка му. Като го чукна по рамото, подскочи:

 –Мамо, колко пъти трябва да ти повтарям, че като влизаш тук, трябва да чукаш! Стига вече!

 –Какво ти е, миличко?

 Така го наричаше още от бебе. Той се надигна и махна слушалките от ушите си:

 –И още нещо: аз съм вече на 28 години и „миличко“ просто вече не ми отива! Когато ми се родят деца и те попитат нещо, на тях ще можеш да казваш :„Кажете, милички!“-стрелна я той иронично.

 –Фелипе!-ядоса се майка му.-Ти имаш проблем! Защо си се затворил в къщи? Излез с приятели! Не можеш денонощно да седиш с тия антени в ушите си!

 Тя дръпна слушалките от ръцете му.

 –Моля те, мамо! Остави ме на мира! Трябва да се занимавам с нещо, в противен случай ще полудея! Дали да не започна работа?

 –Но защо? Не е нужно, сине! Сто живота да живеем, миличко, за нас ще има кой да работи! –не спираше тя.-Дори ме пренебрегна на рождения ми ден! Такова нещо не се е случвало! Така ли съм те възпитавала? Кажи какво има!

 –Нищо няма!-грабна той якето си изхвърча от стаята.

Паркира близо до магазина на Мария Хосе. Наблюдава я известно време, но не издържа и влезе.

 –Каква изненада!-възкликна тя.-Отново ли сте си изпили парфюма?

 Гласеше се да каже още нещо иронично, но той избърза и я пресече:

 –Ти си като майка ми! Колко пъти вече да ти казвам да ми говориш на „ти“?

 Мария Хосе прибра усмивката си и смутолеви:

 –Сигурно вече няма да купувате, извинете...да купуваш повече парфюми?

 –Напротив! Но този път-за дамата на сърцето ми! Нещо много специално и много скъпо! Няма да го пробвам на теб!

 –Защо? Не се ли хареса на предишната дама този, който ѝ купи? Беше с ...невероятен аромат! А и толкова скъп!!!

 –Ти какво?-нападна я Фелипе без причина.- Да не би да си записваш всеки клиент какво е купил и колком струва покупката му? Давай от същия и ако има лепенка с надпис „за дамата на сърцето ми., слагай тогава нещо от рода на „много те обичам!“, или просто няколко лепенки с „обичам те!“.Ти знаеш как, нали това ти е работата!

 Беше толкова рязък в думите си, че веднага я заболя от ляво. Доплака ѝ се. С нищо не беше заслужила такова отношение и искаше час по-скоро да го отпрати. Опакова мълчаливо парфюма, но все пак си позволи да закрепи под лепенката миниатюрна изкуствена бяла розичка.

 –Бели рози ли обичаш?-отново я подразни той.

 Искаше ѝ се да му изкрещи да се омита по-бързо, но вместо това отговори тихичко:

 –Да, бели. Но истински!

„Още малко и ще се разплача.“

 Наведе глава и го чу как затваря вратата без дори да благодари и да се сбогува, както правеше преди.

 Не се зарадва дори на високия оборот като приключи касата.

 Часът беше седем. Фелипе следеше стрелката на часовника и му се струваше, че времето е спряло. Видя я да излиза и докато тя заключваше вратата, прекара колата до тротоара.

 Тя се обърна, за да си тръгне и го видя:

 –Боже мой! Развали ми деня и сега...какво?

 Фелипе отвори задната врата на колата. Мария Хосе си помисли, че я кани да се качи и заклати отрицателно глава. Той обаче нямаше това намерение, а измъкна от там огромен букет бели рози.

 –А-а-а! Ти цветя ли продаваш? Каква прелест!

 Малко от лошото ѝ настроение се изпари.

 –Ех, Мари! Мари! Нима това си мислиш? Моля те! Моля те да спрем до тук с шегичките и закачките и да поговорим за нещо много сериозно! Розите са за теб...и това.

 Пафюмът! Кутийката, на която лично тя залепи надпис:„Обичам те! Надявам се да ти хареса!“

 „За дамата на сърцето ми! Нали така каза той, когато...“

 Пулсът ѝ се ускори. Почувствува топлината на пръстите му, като пое букета.

 Фелипе едва се стърпя да не я целуне. „Не бива да насилвам нещата. Ще има време за всичко...“

 –Знак от Бога беше-пръв наруши той тишината.-Топката в парка, която се търкулна в краката ти и ти ми я подаде. Помниш ли я? Не е ли бил начертан още тогава пътя ми към теб?

 –Не знам-вдигна тя рамене.-Не си спомням.

 –Ще те изпратя до вас...ако ми разрешиш, разбира се!

 –Нямам избор! Сама бих ли могла да занеса толкова рози?-вметна тя, докато се качваше в колата.-Но искам да спреш да купуваш стоката ми, само и само да ме виждаш!

–Ами-и-и...-засмя се той-Какво ще пия аз от тук нататък за освежаване на дъха? Разбира се, че ще купувам! За мен, за приятели, за дами... Най-вече-за мама.Очарована беше от онзи, който пробвах на теб и на рождения си ден ме похвали пред гостите за избора ми. А тя  обожава изисканите аромати. Не ѝ признах, че заслугата е твоя, но скоро и това ще стане!

–Тук живея.

 Фелипе пое розите, за да може Мария Хосе да отключи. Емилио подаде глава от кухнята.

 –А, ти ли си? Помислих си, че е Сузана и...А!!!Това пък какво е?

 –Това е Фелипе от цветарския магазин.-засмя се тя. Само ми помогна да донеса цветята.

 –Емилио съм.-забърса той ръката си в кухненската престилка и я подаде на Фелипе. Хубава работа, влизайте! Тъкмо правя салатата!

 –Не, не! Той много бърза! Остави го!

 Фелипе не искаше точно това, но тя го хвана за лакътя и го забута към вратата.

 –Ще те чакам в седем.-каза ѝ той на изхода.

 Беше щастлив. Припяваше с радиото на път за в къщи. Влетя в къщи,където майка му четеше, вдигна я и я завъртя из хола.

 –Миличко! Но какво правиш! Зави ми се свят! Спри!

 Фелипе я пусна на пода. Разцелува я по двете бузи  и на бегом се изнесе към стаята си. Тя влетя след него.

 –Отново без да почукаш, но този път ти прощавам! Хайде,излизай, че имам нещо важно да правя, а твоето присъствие ме разконцентрира, ми-лич-ко!

 Фелипе познаваше добре характера ѝ. Знаеше, че така лесно няма да се отърве, затова  вметна:

 –Някой ден ще ти разкажа.Имай търпение, мамо! Хайде, изчезвай!

 Затвори вратата след нея, избра на телефона снимка на ангелче и го изпрати на Мария Хосе с думите:„Запази го! То ще те пази, а аз вече много те обичам, миличко“

  Мария Хосе прочете съобщението и побърза да изключи телефона. Емилио я изгледа и поклати заканително глава:

 –Тук ми мирише на любов...Симпатяга е цветарчето. Хареса ми! Какво ще кажеш, а, Мари?

 –Емилио, моля те! Нямам нищо общо с него. Той е просто най-добрият ми клиент.

 –Добре, добре!-вдигна той рамене.-Нищо не съм казал! То ще се разбере.