Доктор Хавиер Раес
Измина доста време, откакто Инна се изнесе от дома му и Хавиер стана друг човек. Никой от двамата му родители не го попита каква беше причината да се разделят. Разводът мина по взаимно съгласие, само с адвокати. За да забрави този кошмар доктор Хавиер запълваше времето си с усъвършенствуване в професията си. В началото направи много усилия да възвърне доверието на приятелите си, които пренебрегваше по нейна вина. Беше свободен! Дори промени външния си вид. Остави си брада, за която със старание се грижеше. Направи го не защото му харесваше толкова, а защото помнеше по колко пъти влизаше в банята да се бръсне, удовлетворявайки капризите на Инна, за да позволи тя да я докосне. Брадата беше неговото отмъщение.
Връщаше се от специализация, зареден с енергия и знания. Престижната клиника в Цюрих му се отрази добре. Запозна се с много интересни хора и сега връщаше лентата назад, гледайки от прозорчето на самолета за Мадрид. Следеше любопитно пухкавите облаци. Любимото му занимание, когато пътуваше, беше да ги оприличава на хора и животни. Представяше си ги като цветя и цъфнал памук, дори като пяна от силно ароматен сапун. Въображението му от преди се възвърна. Сега вече спокойно разговаряше с цветя и дървета. Инна затова го наричаше „маняк“...
Затвори очи. Припомни си последната среща със старияп рофесор от бившата си клиника. Нямаше търпение да се прибере и да му разкаже за последните постижения в медицината и да му се похвали за най-новата апаратура, която клиниката от Цюрих прехвърля в Мадрид. Спомни си, че той беше единственият, пред който не се посрами да сподели всички подробности, свързани с несполучливия му избор в брака. Очите му се навлажниха.
–Животът е лотария- каза му той тогава, като го прегърна бащински.-Не знаеш какво ще уцелиш. Ти си голям заряд. Млад си, умен си, а другото се преодолява. Когато двама летят в една посока, те се подкрепят с крилата си, но ако е обратното, те винаги си пречат. Когато летиш сам, се стягаш, ставаш твърд и продължаваш напред!
Сигурно беше така. Ето, справяше се с най-сложни операции, страницата в интернет беше пълна с благодарности на пациенти, а онова листче от чуждестранния вестник, което му остави пациентката чужденка на последната си консултация мислеше да си го сложи в рамка за спомен. Всяка благодарност, обаче, го караше да се чувствува виновен за това, че възвърна зрението на толкова много хора, а за собствения си баща до сега не можеше да направи нищо. Сега вече можеше да се направи опит! Щеше да бъде едно ново начало в офталмологията и се чудеше дали е редно за опитно зайче да подложи собствения си баща...
„Може би трябва даа почакам...Всяко начало крие рискове, но след това...
Доктор Раес знаеше, че старият професор ще е до него. „Щом двама летят в една посока, те ще се подкрепят с крилата си.“ В този случай ще има нужда и от друга твърда ръка. Много пъти беше мислил върху това да покани колегата си от Петербург, от който можеше да научи много неща. „Ще го направя!“-обеща си твърдо той.
Самолетът се снишаваше. Вече се очертаваха светлините на летище Барахас. „Моето голямо, пулсиращо сърце! Моят Мадрид!“-надигна се той с радост от мястото си.
Мария Хосе и Фелипе
Мария Хосе се събуди първа. Много нежно отмести ръката на Фелипе и се измъкна от прегръдката му. Не искаше да го събужда. Чудеше се какво да прави, в тази голяма къща се чувствуваше като птиче в клетка.
Наметна пенюара си и влезе в хола. Изтръпна при мисълта, че ще се срещнат с майката на Фелипе, а него го нямаше до нея, за да я измъкне от положението. Завъртя се около масичката, хвърли бърз поглед на заглавието на едно списание и я видя.Срещата ѝ с Анхела беше неизбежна.
–Добро утро, Госпожо!-поздрави я Мария Хосе.
–Добро утро. Къде е Фелипе?-сухо попита тя.
–Още спи.
–А ти защо си станала толкова рано?
–Ами...не знам. Ако трябва нещо да помогна...
Анхелинес се изсмя толкова силно и продължително,че Фелипе я чу през вратата, която Мария Хосе не беше затворила, за да не го събуди шумът. Откакто баща му почина, не беше чувал майка си да се смее.
Обърна глава и видя, че Мария Хосе не беше до него. Скочи и влетя в хола. Там настъпи тишина. Мария Хосе стоеше като попарена с наведена глава.
–Мамо!-нахвърли се той.-Какво ѝ каза? Нарани ли те?-обърна се той към жена си.
–Аз!!! Фелипе, за Бога! Защо не обясниш на любимата си да спи спокойно? Тук има кой да готви и чисти, но ако толкова ѝ се работи и иска с градинарите да събира листата от дърветата в градината. Време е да разбере, че тя е господарка на дома,а не слугиня...Ще помага!-натърти тя ядосано на думите на снаха си и побърза да се качи на етажа си, за да избегне това, което Фелипе искаше да ѝ каже.
–Ела, скъпа.-прегърна той Мария Хосе.-Ще се махна аз от тук, ще видиш. А и ти, скъпа, приеми реалността. Толкова съжалявам! След медения ни месец, като се върнем, ще решим. Няма да позволя ти да страдаш!
–Искам да се върна на работа.-плачеше тя.-Трябва да правя нещо. Не съм свикнала да живея по този начин!
–Излизай, скъпа! Разхождай се! Знаеш, че аз винаги съм до теб, но ако искаш да бъдеш сама, не те спирам. Обичам те, миличко! Толкова те обичам!
Мария Хосе беше раздвоена. Всеки миг в къщата на Фелипе ѝ напомняше къде е нейното място. Знаеше, че все още има възможност да размисли върху това. До сватбата оставаше седмица, а след като каже „да“ на Фелипе, връщане нямаше да има. Любовта ѝ към него не ѝ позволяваше да даде в последния момент крачка назад, но тази жена винаги щеше да я слага там, където трябваше да бъде и това не ѝ даваше миг покой.
Лаура и Йоланда
–Добро утро.-поздрави Лаура секретарката на доктор Хавиер Раес.-Имам среща. Касае се за дъщеря ми.
–Заповядайте, моля. Един момент само.
Тя почука на кабинета на доктора. Той застана на вратата и я покани любезно:
–Настанете се спокойно. Дайте да видя.
Докато разглеждаше папката, не каза нищо. Разсъждаваше върху изследванията. После нанесе данните в компютъра, затвори папката и я подаде на Лаура:
–Добре сте направили,че сте дошли без момичето. Така ще можем да поговорим.
Лаура за миг си помисли, че ето сега ще ѝ каже директно, че нищо няма да стане. „Добре, че послушах Магдалена и не казах нищо на Йоланда за срещата...“
–Несполучливият опит не значи, че не може да се излезе от положението.-върна я той в действителността.-По света вече ползуват изкуствени очи с жива ретина, а тук не е толкова сложно...Госпожо, добре ли сте?
Лаура усети, че главата ѝ се мае и всеки момент ще падне от стола. Докторът ѝ подаде чаша вода и след като дойде на себе си, продължи:
–Имам двама колеги. Единият е известен руски офталмолог хирург, а бившият ми шеф е възвърнал зрението на хиляди хора. Ще разгледаме всичко и ще Ви се обадя да доведете детето за преглед.
–Докторе! Вие как виждате нещата? Има ли надежда? Какво да кажа на дъщеря си, като се прибера?
–Вижте, аз имам същия проблем с баща ми. Вече съм взел решение да приложа нещо, което практикуват в Швейцария. Имаме и апаратура, така,че...това е! Надежда има!
Той я изпрати до вратата, седна пред компютъра и отново разгледа случая. Поклати глава и сам за себе си определи, че предчувствието гъделичка съзнанието му за добър изход на този случай.
-Тя ще е първата!-отсече доктор Раес и изключи компютъра.
–Е?-посрещна я Магдалена на вратата.
–Шт! Тихо! После ще говорим! Като заспи...
Лаура не искаше детето да разбере за срещата и да изживее отново стреса от първия опит.
Магдалена я сбута в кухнята:
–Не мога да чакам! Кажи ми!
–Има надежда! Докторът беше толкова мил и внимателен! Видя ми се малко млад, но...Не знам. Ще се обадят за преглед.
Тя самата не желаеше предварителна нагласа за успех, а след това-да изживее разочарование, още повече-да обнадежди излишно Магдалена. За Йоланда и дума не можеше да става!
© Елена Нинова Все права защищены