Част 3. Приятелството.

Вече бе сутрин, Кайра отвори очи, усещаше ужасна болка в главата си, а  тялото ù беше сковано. Огледа се и видя животното, легнало на тревата до нея. Беше голямо, черно, с някакъв червен израстък над ярко зелените очи и я гледаше с любопитство. Тя се стресна, скова се, не можеше да помръдне, не можеше да издаде и звук. След няколко безкрайно дълги секунди животното се изправи и заговори:
- Казвам се Белромон, твоето име как е? Откъде идваш? Има нещо у теб... Какво си ти?
- Аз... Аз... Не си спомням нищо... Не зная коя съм, какво съм, не зная къде се намирам... Единственото, което си спомням, е водата, навсякъде имаше вода... И после мрак...
Кайра не успя да сдържи сълзите си и избухна в плач. Еднорогът искаше да си тръгне, да остави това момиче да се оправя само, той не обичаше да се сближава твърде много с хора или с животни. Искаше да ù пожелае успех в разгадаването на мистерията и да избяга далеч, но не можеше... Нещо в това крехко създание не му позволяваше да си тръгне и сякаш противно на волята и мислите си, той отново заговори:
- Недей да плачеш, имам приятел, който ще ни помогне да разберем всичко за теб, аз ще те заведа при него... Ще отидем заедно, всичко ще бъде наред...
Момичето не каза нищо, продължи тихо да плаче. Еднорогът не бързаше, искаше да ù даде необходимото време, за да се съвземе сама. След няколко минути Кайра избърса сълзите си и му благодари. Раздвижи скованите си крайници и тромаво се изправи.
- Хайде - каза решително тя - искам час по-скоро да разбера всичко.
- Добре, да вървим - отговори Белромон. *Ще ù спестя подробностите къде отиваме и през какво трябва да минем, за да стигнем до там.* помисли си той.
Кайра се движеше едва-едва, влачеше краката си, кълчеше глезените си, от време на време залиташе и се хващаше неволно за еднорога, вървящ до нея.
Това бе една от причините Белромон да се усъмни, че това момиче е било човек и преди срещата им. С малко повече късмет скоро щеше да разбере. Вървяха доста време мълчаливо, преди Кайра да наруши тишината:
- Е, разкажи ми за себе си? Явно аз нямам какво да кажа за мен - разкажи ми ти. Като начало - какво си? Защо имаш пръчка, забита в челото, и защо името ти е толкова смешно? - Погледна го с любопитство и за първи път избухна в смях.
Смехът ù наподобяваше песента на птиците, а усмивката... Еднорогът не бе виждал по-красива усмивка на лицето на нито едно божествено или човешко същество.
Белромон започна да разказва - за детството си, за приключенията, които бе изживял, за Кристалните земи и своето проклятие. Искаше да скрие голяма част от нещата, да не се разкрива напълно пред тази непозната, но не можеше. Всеки път, щом я погледнеше, думите просто излизаха от устата му и не успяваше да се контролира.
Вървяха през целия ден почти без да спират, Кайра усещаше умората с цялото си същество, но не искаше да го казва на величествения си спътник. Слънцето залязваше, когато стигнаха до едно малко езерце и Белромон обяви, че това ще е мястото, на което ще нощуват. Едва чула това, Кайра се строполи на земята.
- Вече започнах да си мисля, че планът ти е да ме караш да вървя, докато умра от изтощение. Трябваше просто да кажеш, че не можеш да помогнеш, не да се опитваш да ме убиеш. - погледна го с престорено строго изражение, след което се разсмя с глас.
Белромон поклати глава, каза ù да не мърда от мястото си, не че ù беше останала сила за това, и за миг изчезна.
Върна се след известно време, носейки в едно огромно зелено листо няколко ябълки, круши и други плодове. Подаде ги на Кайра и докато тя се хранеше, той събра листа и мека трева, с която ù направи постеля. Момичето беше толкова уморено, едва довършила плодовете, веднага се разположи в мекото легло, прошепна *Лека нощ, спасителю*, усмихна се и заспа.
Белромон остана буден още малко, обмисляйки как да предпази червенокосата красавица от опасностите, които им предстояха по пътя към неговия приятел. Трябваше да съумее да я опази и от въпросния приятел... Погледна към небето, прошепна укорително на себе си *Докога ще се забъркваш в неприятности, глупако* и легна близо до Кайра.